Луан Райс - Непобедимо лято

Беше прекрасен летен ден.

Това си мислеше Бей Макбий, докато стоеше в задния си двор с кош току-що изпрани дрехи в краката си, а късният следобеден морски бриз се носеше към Пролива. Тази година градината бе прекрасна: розите, ружите, рапиците, лилиите и японските рози бяха разцъфнали. Птиците се потапяха във водата, събрала се в скална цепнатина, а дебелата зелена тлъстига омекотяваше контурите на гранитния ръб.

Поразена от тази красота, Бей остави за миг прането. Животът е съставен от златни моменти: тя бе научила това в скута на баба си.

Ани и Били бяха на плаж с приятели, а Пег бе на тренировка в Детската лига. През лятото рядко се случваше Бей да остане в къщата съвсем сама и тя възнамеряваше да се възползва от всяка минута. Обади се на Шон в банката, да му напомни за обещанието му да вземе Пег от тренировката. Срещна се с най-добрата си приятелка Тара О’Тул на плажа, за да поплуват, а сега щеше да простре прането и да изчака всички да се завърнат у дома за вечеря.

Слънчевите лъчи падаха върху червената й коса и луничавите й ръце. Беше с шорти и бяла блуза без ръкави; работеше бързо, тъй като в продължение на години бе наблюдавала баба си. Мери О’Нийл й показа как се прави това: една дървена щипка в устата, а с другата защипва чаршафа. Шон я дразнеше, че съседите ще ги одумват, ще си помислят, че той не изкарва достатъчно пари, щом жена му трябва да простира прането си навън. Дори искаше да наеме градинар. Градината обаче беше едно от любимите й занимания. За да надмине Тара в състезанието — да отгледа най-високите слънчогледи и ружи, най-красивите рози и най-прекрасните саксии с лимоновожълти невени, тя ставаше призори.

Всяка сутрин излизаше да полее градината, преди другите да се събудят, махаше за поздрав на Тара, която вършеше същото в градината си от другата страна на потока, а после се връщаше вътре да приготви закуската. През целия ден, докато децата й бяха навън, тя се грижеше за своите растения в градината. Как Шон не разбираше колко важно е това за нея? Как би могъл да си помисли, че внучката на Мери О’Нийл ще позволи на някой непознат да се грижи за градината й?

Бей само се засмя и целуна Шон, каза му, че е много мил, като се тревожи за мнението на хората за малкото мръсотия под ноктите й или за няколкото чаршафа, ветреещи се на простора. Баба й беше от старата родина, а Бей бе съпруга на банкер, но още като дете бе научила простичките удоволствия и никога не ги забрави. Когато приключи с простирането, светлите дрехи се виждаха ясно на фона на синьото небе: сигнални флагове в картина.

— Мамо — извика Били, завивайки край къщата с белия покрив. Косата му беше мокра, краката — покрити с пясък, а сините му очи изразяваха тревогата, че нещо в живота може да се случи и без него. — Какво ще правим довечера? Ще ходим ли на миниголф след вечеря, както каза татко? Защото ако ще ходим, може ли да поканя Ръсел да дойде с нас?

— Разбира се, скъпи. — Бей се усмихна на единайсетгодишния си син. Той имаше златистия тен на баща си; дори с крем против изгаряне кожата му ставаше меденокафява и за огорчение на сестрите му не се покриваше с лунички. — Къде е Ани?

— Идва след мен — отвърна той, поглеждайки през рамо. — Мисля, че тя също ще попита дали можем да поканим някого. Аз нямам нищо против.

— Така ли? — попита Бей, потискайки усмивката си. Забеляза, че синът й е пораснал с шест сантиметра от миналата година. Щеше да стане висок, рус и красив, също като баща си. А отношението му към приятелите на сестра му бе претърпяло радикална промяна, след като доскоро постоянно я дразнеше и я измъчваше.

Точно тогава телефонът в къщата иззвъня пронизително. Бей се обърна към вратата, но Били се оказа по-бърз.

— Аз ще го вдигна — извика той и отново й се усмихна. Миналата седмица Тара й каза: „Това е лятото, когато синът ти става социално активен. Той си има бутон за «включване», който ще се превърне в напаст за тебе. Взел е твоите очи и характера на баща си… по-добре е момичетата да внимават с него.“

Ани сигурно бе влязла в къщата през предната врата и вдигна телефона преди брат си. Тя се изправи на задните стълби в синия си бански — този път не беше с кърпа или с широка тениска; правата й коса беше мокра и изсъхваше червеникаво златна на слънцето. Тя подаде слушалката на майка си.

Бей се втренчи в дванайсетгодишната си дъщеря, знаейки, че тя се чувства неловко, усети прилив на любов и в същото време вниманието й бе привлечено от улука отгоре: точно над задната веранда, увиснал само на една скоба, повреден от ранната пролетна буря. Довечера Бей отново щеше да напомни на Шон да го оправи — разбира се, да наеме някого да го поправи. Бей примигна, а Ани беше още там, хванала слушалката.

— Кой се обажда? — попита Бей.

— Пег е — обясни Ани и се намръщи. — Все още е на стадиона. Татко не я е взел.

Майката взе слушалката.

— Пег? — извика тя.

— Мамо, ти не каза ли, че татко ще дойде? Чаках, чаках, но него го няма. Дали не сгреших? Дали не трябваше да се прибера с госпожа Дженсън?

— Не, Пеги — успокои я Бей, беше разочарована от Шон — как бе могъл да забрави деветгодишното им момиченце? — Не си сгрешила. Има ли някой с теб? Не си сама в парка, нали?

— Господин Браун е тук. Той ми позволи да използвам телефона — обясни дъщеря й с разтреперан глас. — Каза, че ще ме докара, но не искам да тръгвам; татко може да дойде.

— Стой там, скъпа — нареди й Бей и посегна към чантата си. — Веднага идвам да те взема.

Шофирането до стадиона на детската лига по Шор Роуд покрай игрището за голф й отне почти петнайсет минути. В края на юни пристигнаха летовниците и движението край плажа бе натоварено. Бей си погледна часовника и се опита да не се притеснява — макар да не познаваше добре треньора на Пег, Шон, изглежда, го харесваше. Уайли Браун притежаваше магазин за въдици край залива и Шон често се отбиваше да зареди лодката за рибарските си пътешествия, които предприемаше до остров Блок и до каньона.

Но къде беше Шон? Как е могъл да забрави? Бей лично говори с него; само преди три часа се обади в банката, за да му напомни. Днес следобед той имаше заседание на комисията по заемите, но я увери, че ще приключи навреме, за да отиде до стадиона и да вземе най-малкото им дете. Бей го помоли да се опита да отдели малко време, за да поиграе с нея… Шон й се стори зает, разсеян, но тя знаеше колко щастлива ще бъде Пег, точно както нея самата, когато играеше на топка с баща си.

Бей спря на мръсния паркинг и зърна Пег под един клен заедно със сламенорус мъж. Учеха се да хващат топката. Щом забеляза волвото на майка си, момиченцето хвърли топката към мъжа и изтича към паркинга. Беше дребна за възрастта си и мръсна, сякаш бе паднала в локва.

— Още го няма — извика Пеги; беше се просълзила от разочарование. — Каза, че ще дойде.

— Сигурно има нещо в службата — успокои я Бей, но сърцето й се сви за пръв път от дълго време насам.

Дали не започваше отново? Както тогава, с неприятностите миналата зима, когато Тара й каза да престане да го извинява. Тя не прие съвета й: не искаше децата й да виждат баща си в лоша светлина.

— Каза, че ще ми подхвърля топката — настоя Пеги с тревожни бръчки между веждите, когато Бей й направи знак да се качва на задната седалка.

— Знам, Пеги — отвърна Бей и погледна назад. — Той очакваше това с такова нетърпение. Може би ще успеете да си поиграете преди вечеря, когато се прибере у дома. — Треньорът на Пег тръгна към колата, но Бей се чувстваше твърде объркана, за да води разговор. Затова махна с ръка и извика:

— Благодаря ви! — После бързо излезе от паркинга и се отдалечи от сенчестия стадион.

Шон не се прибра за вечеря и не се обади. Те живееха в стара селска къща до Шор Роуд. От тяхната къща започваше дълга алея, която ги водеше през блатото, бележещо източния край на Хабърдс Пойнт. Намираха се точно от другата страна на река Ейг Майлс — всъщност по-скоро едно поточе, в което нахлуваха приливите, приток на река Джил — Пойнт беше един от районите на Холс. Шон, Бей и Тара бяха приятели от детинство. Тара наследи малката къщичка на баба си. Сега Бей я виждаше с неясната импресионистична мъгла над градината, разпиляна върху цветята в розово, прасковено, червено, виолетово, жълто и светлосиньо.

Бей приготвяше навън бургери на скарата. Били се зае да подхвърля топката на Пег и трите деца, изглежда, се забавляваха. Главната им грижа бе баща им да се прибере и да ги заведе до Пиратския залив. От другата страна на реката, на едно хълмче, което до миналата година бе покрито с висока трева и полски цветя, сега бе построен нов комплекс: щанд за сладолед, полигон за шофиране, писта за картинг и екстравагантно миниатюрно игрище за голф. Пиратски флагове, сандъци със съкровища, челюсти от акула и потрошени галеони украсяваха малките пещерички. Бей предпочиташе девствения пейзаж, но децата й бяха във възторг от този проект.

Бей подреди масата за пикник и извика децата на вечеря. Докато те се боричкаха да допълнят бургерите си с туршия и кетчуп тя влезе вътре и вдигна телефона. В кабинета на Шон се включи телефонният секретар и тя реши да не оставя още едно съобщение. Набра мобилния му телефон и чу записа за четвърти път през последния час: „Здрасти, тук е Шон Макбий. Или съм в банката, или на яхтата. И в двата случая ще ви се обадя веднага щом мога.“

— Шон, аз съм — обади се Бей. — Не си ли включил телефона си? — Тя си пое дълбоко дъх и преглътна онова, което искаше да каже: — Хей, приятелче, какъв е смисълът от мобилен телефон, когато не отговаряш? Ами ако се случи нещо с някое от децата…

Шон беше вицепрезидент в банка „Шорлайн и Тръст“ и имаше огромна клиентела. Като банкер в малко градче той се оправяше с всичко: търговски трансакции, потребителски кредити, ипотеки. Преди пет години, когато беше бумът на фондовия пазар, той стана инициатор за създаването на частен банков отдел, обслужващ специално най-богатите жители на района. Резултатът бе златна мина за „Шорлайн“, а Шон получи огромни премии, базирани върху авоарите под негово управление.

Той живееше страстно — качество, което Бей обожаваше у него. Тя казваше, че в денонощието няма достатъчно часове, за да може съпругът й да свърши всички неща, които обича. Така както Бей обожаваше градинарството, Шон обичаше риболова, „Ред Сокс“, посещенията на казиното „Орлово перо“ с приятели.

През последните години тази страст се прехвърли и към други жени. Дори сега това я шокираше — тя знаеше и все пак оставаше с него. Като млада жена, преценявайки други бракове, тя смяташе изневярата за нещо напълно непростимо: една забежка и си тръгваш. Но бракът се оказа нещо много по-сложно.

Някои хора са част от пейзажа, като скалите и дърветата; Бей се чувстваше така в Хабърдс Пойнт. Солената вода беше в кръвта й; розите и лилиите бяха в сърцето й. Чувстваше се така, сякаш е поникнала от скалистата почва, усещаше, че трябва да е тук, за да съществува. Винаги бе знаела, че ще се омъжи за момче от брега.

С Шон израснаха заедно; имаха едни същи спомени и истории. Всеки от тях бе първата любов на другия, но се оказа, че така са открили и истинската любов — дали? Бяха толкова различни — но изглежда се допълваха. Любовта им изглеждаше толкова истинска.

Но тя научи, че бракът не се състои само от лесните въпроси за миналото и историята. Шон се нуждаеше от по-голяма независимост, отколкото тя можеше да проумее, работеше до по-късно с всяко ново повишение, пътуваше повече в командировки. Бей се чудеше защо той закъснява толкова всяка вечер, обаждаше се в кабинета му и чуваше гласовата поща, слушаше извиненията му и се опитваше да му вярва.

Бей откри у себе си способност да прави компромиси — и за нейна беда разбра, че се е лъгала твърде дълго време. Болеше я от лъжите на Шон — но повече, много повече я болеше от лъжите, които си казваше сама. Ако запазването на брака им бе нещо добро за децата, тя щеше да му прощава и да останат заедно. Но започна да си признава, че е престанала да го обича както някога.

Престана да отрича фактите в деня, когато дъщеря й започна да задава въпроси.