Миналата есен Ани дочу телефонен разговор на баща си — вдигнала слушалката и го чула да шепне на Линдзи Бийл за пътуването им до Чикаго. Линдзи беше млада служителка по заемите в банката — много красива и чаровна, от богато семейство в Нова Англия, с добро образование; Бей и децата я бяха срещали на служебните пикници. Поканиха я на вечеря вкъщи. Ани мислеше, че трябва да я запознаят с учителя по математика.

Телефонният разговор бе съсипал дъщерята на Бей.

— Това беше командировка, скъпа — обясни й майка й, прегърна я, опитвайки се да оправи нещата. — Знаеш, че татко трябва да пътува по работите на банката, а понякога и Линдзи ходи с него. Те работят заедно.

— Това беше различно — хлипаше Ани. — Те шепнеха.

Бей усети как адреналинът й се качва, усети страх и странно усещане в стомаха. Но не можеше да позволи Ани да разбере, така че само я прегърна по-здраво.

— Не се тревожи, Ани. Сигурна съм, че има някакво обяснение.

— Мамо, не ми се иска да ти казвам. Защото ще се вбесиш… но трябва да ти кажа. Те си говореха разни романтични неща… Татко искаше да я целува пак и пак…

— О, Ани! — въздъхна Бей, сдържайки болката и гнева си към Шон — заради това, че я предаде, заради това, че не й остави възможност да го защити пред дъщеря им.

Сърцето на Ани бе разбито от онова, което дочу, но другите деца — по-малки и не толкова чувствителни — се възмутиха, когато сестра им им каза.

— Татко, защо си говорил с друга жена посред нощ? — попита Пиджийн със стоманен поглед и сърдит глас. — Ако не можеш да спиш, защо не пиеш мляко? Или не прочетеш някоя книга?

Били беше още по-категоричен:

— Не го прави повече, татко. Ние се нуждаем от теб повече от нея.

Като видя как се отразява поведението на Шон върху децата, воинът у Бей се пробуди и тя започна да си мисли, че оставането му може да се отрази по-зле на всички. Постоянно си мислеше за това — много преди Ани да чуе разговора — когато си премълчаваше, за да запази мира, когато сдържаше съмненията и страховете вътре в себе си. След това телефонно обаждане те се върнаха с пълна сила.

— От толкова време ми изневеряваш — не знам кога е започнало — извика тя с разтреперан глас. — Дори не те познавам.

Шон бе шокиран от мисълта, че Ани го е чула.

— Какво е чула? — попита той.

— Достатъчно.

— Ти каза ли й?…

— Казах й, че вероятно си говорил по работа. Тя не ми повярва. Каза, че си шепнел.

— О, мамка му!

Стомахът й се сви — той не отричаше обвинението. Просто се опитваше да оправи нещата. Тя заплака тихо, чувствайки скръбта на дъщеря им от загубата на невинното й убеждение, че родителите й се обичат.

Шон хвана ръката й и я притиска дълго до наведеното си чело, преди да я погледне в очите.

— Бей, съжалявам. Толкова съжалявам, че нараних теб и децата. Всичко свърши и никога няма да се повтори. Кълна ти се. Всичко ще се промени — обеща той с разтреперан глас.

— Казвал си го и преди — припомни му тя, но нещо в тона му привлече вниманието й и я накара да се вгледа в него.

— Това е различно — настоя той.

— По какъв начин?

Той замълча и си пое дълбоко дъх.

— Правил съм много грешки. Големи. Понякога се поглеждам в огледалото и дори не познавам човека, който ме гледа от там.

— И аз съм си мислила за това — изхлипа тя, обляна в сълзи. — Чудя се какво е станало със съпруга ми.

— Кълна се, всичко ще се промени. Ще видиш…

Бей се опита да не го подозира точно сега, но лъжите на Шон я бяха променили. Беше загубила доверието си в него и винаги мислеше най-лошото. Къде можеше да е той? Понякога изключваше телефона си, пъхаше го в джоба си и отиваше на яхтата.

Но не и през вечерите, когато обещаваше да води децата на миниголф.

И никога не беше оставял някое от децата, когато то очакваше да го вземе.

Бей излезе в градината. Обикновено се успокояваше, щом видеше верандата и маточината, щом чуеше жуженето на пчелите сред розите и орловите нокти. Сега усещаше стягане в гърдите, сякаш върху тях имаше някаква тежест. Тя погледна към алеята, искаше й се да зърне джипа на Шон. Небето все още беше ясносиньо; утре щеше да е най-дългият ден в годината: годишнината от деня, в който той й направи предложение.

Като дете Шон беше неудържим. Той бе единственият от приятелите им, който се опитваше да преплува Пролива до Лонг Айлънд, да хваща сини раци с голи ръце, да скача във водата от железопътния мост, да хвърля баскетболната топка, докато направи петдесет поредни коша. Със светлоруса коса и още по-светли зелени очи, той беше изпълнен с жизненост, като зареден с електричество.

Винаги работеше и някак си успяваше да изкара повече пари от другите деца. Купи си лодка с парите от работата си като момче за всичко в ресторанта — винаги знаеше кого да ласкае и само заради това, че напълни чашата с вода на една старица десет пъти за една вечер, изкара седемдесет и пет долара бакшиш. Един известен, заможен алкохолик от време на време му буташе стодоларови банкноти и му казваше: „Използвай ги за колежа.“

И той го направи, но първо си купи лодката. После вземаше такса от наемателите за онова, което наричаше пътешествия „Виж Блек Хол от водата“. Двайсет долара на човек. Довери на Бей, че го наемали самотни жени, чиито съпрузи работели през седмицата. Каза, че не се е случило нищо, но знаеше, че ако поиска повече пари, то щеше да се случи: че се предлагаше негласно.

Бей ненавиждаше тази история и полагаше огромни усилия да потисне истинските си чувства. Вината не беше негова, а на жените. Той бе прекалено млад за тях. Шон беше неустоим — готин, забавен, ласкав и готов на всичко. Пръчка динамит с руса коса.

Тя бе привлечена от енергията му, от неговата жар; всички момичета го харесваха. Всички в Хабърдс Пойнт искаха да излизат с него; градските момичета от Блек Хол шофираха през плажа да видят къщата, където той и семейството му прекарваха летата си — сиво бунгало на завоя на релсите. Красиви, руси, загорели, само по бикини — най-популярните момичета, водачките на мажоретките, красавиците на класовете си.

Но той обичаше Бей.

Дори и сега тя не можеше да се начуди с какво го е привлякла. На плажа винаги слагаше кърпата си до нейната. Когато вървеше бързо по гредите на павилиона над дъсчената пътека, той винаги следеше дали тя го гледа. Спускаше се от гредата точно пред нея, тялото му се стрелваше във водата като ракета. Изскачаше до нея, докосваше я, докато плуваше, а сърцето й забиваше по-силно и кожата й пламваше. Винаги се вълнуваше от вниманието му — и се чувстваше малко объркана.

Те изглеждаха толкова различни.

Тя бе тиха и срамежлива. Когато класът й в гимназията я избра за кралица на младежкия бал, тя знаеше, че това трябва да е някаква шега — едва събра кураж да танцува с кавалера си, срамежливо момче като нея, което не й каза повече от десет думи през цялата вечер и изобщо не събра смелост да я целуне за лека нощ. Тя беше прилежна и влюбена в природата.

Но те бяха деца от брега; като толкова много други двойки, които се бяха запознали в Хабърдс Пойнт, ходеха на кино, целуваха се под Млечния път, изрязваха инициалите си по масите във „Фоли“. Историята им и връзката им бяха твърде непреодолими, за да ги игнорират. Те бяха пълни противоположности, но бяха свързани от пясъка, солта и боровете на любимия им Пойнт.

Бяха приятели за цял живот; израснаха заедно с Тара, едно голямо и щастливо семейство, трето поколение жители на Хабърдс Пойнт.

Веднага след като завършиха колежа, в най-дългия ден от годината Шон я взе в лодката си, настани я до себе си на щурвала, отвори широко дросела и се понесоха през Пролива. Светлината беше ярка и привидно безкрайна. Минутите летяха, слънцето все още бе високо в небето. Правиха любов на дъното на лодката. Далеч навътре в Пролива, почти в океана, вълните бяха огромни. Бей се уплаши, но опасността само развълнува още повече Шон.

— Не гледай така уплашено — нареди й той, отмятайки косата от лицето й.

— Струва ми се, че ще се преобърнем.

— И какво? Ще плувам до дома и ще те нося на гръб.

Бей потрепери, поласкана от тази мисъл, но неспособна да прогони нарастващия ужас, докато вълните се надигаха и вятърът се усилваше.

— Да се прибираме, Шон — помоли го тя.

— Не и преди да се мръкне — настоя той. — А може и тогава да не се приберем. Домът ни винаги ще е там. Да отидем някъде, където не сме били никога — да подкараме лодката към Гълфстрийм, да изключим мотора и да се носим, накъдето ни завлече течението…

Тя знаеше, че той наблюдава реакцията й: очите му бяха толкова живи, дяволити. Обичаше да дразни другите, но онази нощ тя усети, че е сериозен, че я изпитва.

— Добре — съгласи, се смело тя. — Да го направим.

— Това харесвам у теб, Бей — възкликна той. — С теб ще отидем на различни места. Девствени, удивителни места. Ще полетим до слънцето.

— Ами луната, Шон? Защо не вземеш да ме заведеш и там? — попита тя. Някой друг някога й бе обещал луната.

— Всеки може да отиде до луната — присмя се Шон. — За мен е само слънцето. Луната само отразява огъня на слънцето, няма своя собствена топлина. Искам огън в живота, Бей. Жалко, че поне един от нас не се е родил богат, за да го постигнем. Ти защо нямаш доверителен фонд?

Той се шегуваше.

— Защото прадедите ми са били твърде заети да не умрат от недояждане по време на картофения глад1 и не са имали време да се занимават с фондовата борса — отговори тя. — Също и твоите.

Очите му блестяха от гняв, защото той не искаше тя да му напомня за това. Отвори уста, сякаш искаше да я предупреди, но промени намерението си.

Лежеше върху нея, но се надигна на ръце, за да се огледа. Лодката се люшкаше силно и вятърът развяваше косата му. Бей вдигна поглед и си помисли, че той прилича на див морски дух; точно в този миг осъзна колко са различни. Този факт я нарани силно, но тя го прогони, зарови го надълбоко в себе си.

Шон винаги бе искал да е богат и да отиде надалеч. Бей винаги бе щастлива с онова, което имаше, и обичаше дома си повече от всичко.

С разбито сърце тя се чудеше дали това обяснява случващото се сега, тази вечер, една нощ преди най-дългия ден от годината, толкова лета по-късно.

Обърна се към масата за пикник. Били и Пег бяха там, улисани с бургерите си. Но мястото на Ани беше празно.



Ани Макбий стоеше в стаята на родителите си и знаеше, че нещо не е наред. Усещаше го със сърцето си, както винаги усещаше нещо важно. Разбра го още в минутата, когато Пег се обади — от погледа на майка си, от разочарованото, потиснато изражение, познато й от онези ужасни месеци през миналата зима.

Докато се разхождаше бавно из стаята, очите й се спряха върху бюрото на баща й. Тя погледна снимките в рамки: на мама, Били, Пег и на Ани, на старото куче на татко, Лъки. Той беше бостънски булдог, бял с кафяви петна. Баща й намерил Лъки на една улица в Хартфорд, когато бил на дванайсет — на възрастта на Ани. Прибрал изоставеното куче и любовта му била толкова силна, че Ани усещаше сълзи в очите си винаги когато той говореше за него.

Виждайки снимката на Лъки върху бюрото на баща си, тя някак си се почувства по-добре. Копчетата за ръкавелите му също бяха там: златни елипси с неговия монограм. Той ги носеше с фрака си, когато двамата с мама отиваха на някое официално събитие, а понякога и със специалната си риза, когато сключваше голяма сделка в банката или когато идваше някой от важните му клиенти.

Тя погледна в дрешника му. Какво им пука на момичетата на нейната възраст за дрехите на бащите им? Но Ани обичаше да стои там, да затвори очи и да си представи как баща й я грабва в огромната си прегръдка.

— Моето мече Ани — ръмжеше той в ухото й, люлеейки я напред-назад както когато беше малка и главата й стигаше едва до кръста му. Сега вече стигаше до рамото му и понякога той приключваше прегръдката с шепот, че тя трябва да намали храната.

Тя стоеше на прага на дрешника, объркана от спомена, представяйки си баща си чрез ароматите му: вълна от костюмите, пот от дните, прекарани в банката, машинно масло от яхтата и стръв от риболова. Заболя я стомахът от мисълта къде ли може да е той. „Нека да не е с Линдзи. Нека не е отново с нея…“