— Ани, какво правиш?

Ани отвори очи, щом чу гласа на майка си. Преди да успее да отговори, телефонът иззвъня.

Въздишайки, майка й отиде до нощната масичка. В тази въздишка Ани усети облекчение. Кой друг би могъл да бъде, освен баща й, сигурно се обажда да се извини за закъснението, за това, че не е взел Пег, но че ще се прибере след миг и ще ги заведе до Пиратската пещера. Момичето искаше да си повярва, да се усмихне, но все още не можеше.

Бей, разтревожена от факта, че Ани стои насред дрешника на Шон, вдигна слушалката.

— Ало? — обади се тя; опитваше се да не се издаде колко е ядосана на Шон.

— Бей, обажда се Франк Алингам — чу се гърлен глас.

— Здрасти, Франк — отговори тя.

Франк бе стар приятел на Шон, историите им се преплитаха и беше трудно да си спомни откъде започваха; от гимназията, от колежа, от бизнес школата, от пристанището, от банката.

— Бей, Шон там ли е?

— Не — отвърна тя, приковала очи в Ани. Дъщеря й наблюдаваше внимателно лицето на майка си, но щом разбра, че на телефона не е Шон, се обърна отново към дрешника. Сега сякаш търсеше нещо, коленичила, ровеше из дрехите на баща си.

— Знаеш ли къде мога да го открия?

— Не знам, Франк — отговори Бей, долавяйки безпокойството в гласа му. — Какво има?

— Знаеш ли… той спомена ли ти нещо; къде ще ходи днес?

— Да… каза, че има събрание на комисията по заемите.

— Значи е знаел…

— Какво има? — попита Бей и чу ахването на Ани, която се завираше по-надълбоко в дрешника на Шон. Тръгна към дъщеря си, понечи да докосне гърба на Ани, да я издърпа от дрешника, когато думите на Франк я накараха да спре на място.

— Вероятно нищо — обясни той и тя усети съжалението му, че се е обадил. — Но… Е, добре, Бей, Шон не беше на събранието. Чакахме го, трябваше да вземем някои важни решения, десет души чакаха да разберат дали ще получат ипотеките си. Марк е направо бесен.

Марк Боланд бе президентът на банката — Шон постоянно негодуваше срещу него. При успеха му с новия отдел той се надяваше да заеме поста, но банката доведе Боланд от „Анкор Тръст“.

— Шон добре ли е? Не е в неговия стил да се измъкне от важно събрание.

— Не, не е — съгласи се Бей.

— Ще му предадеш ли да ми се обади, когато се върне? — попита Франк.

— Да. Благодаря за обаждането.

Но тя почти забрави за обещанието си. Ани се обърна към нея с пребледняло лице. Устата й беше отворена, а очите — объркани и потъмнели от безпокойство.

— Какво има, Ани?

— Не мога да разбера дали татко си е взел нещата. Куфарът му все още е тук. Но не виждам рибарските му ботуши. Не биха му потрябвали, ако отива на работа. Взел е и още нещо…

— Какво?

Но Ани само поклати глава и по страните й потекоха сълзи.

— Каза, че никога няма да го остави, каквото и да стане. То не е тук, мамо. Взел го е. Татко си е тръгнал!

2.

Ани тичаше из къщата, надничаше из дрешниците и шкафовете. Бей хвърли бърз поглед навън и видя Пеги и Били да играят на топка. Отиде в стаята, която Шон беше превърнал в кабинет. Погледна компютъра и се зачуди какво да прави.

Дали да се обади в полицията?

Но защо да им се обажда? Шон бе взел рибарските си ботуши в работен ден, бе пропуснал събрание, не взе Пег след тренировката. Щяха да й кажат, че може да е на пристанището, че може да е отишъл за риба. Сърцето й биеше силно, сякаш започваше състезание и тя набираше скорост. Посегна да вземе телефона и видя, че ръката й трепери.

Дали Шон беше с Линдзи или с някоя друга?

Когато Шон се закле, че всичко ще се промени, тя реши, че има предвид Линдзи, другите жени; но сега, връщайки назад, докато се опитваше да осмисли днешния ден, тя си каза дали не е имало и други тайни. От месеци не бе усещала тази празнота в стомаха си — физическото усещане за света, наклонен по оста си, и това я караше да се хване за най-близкия стабилен предмет.

Ани се появи със сълзи в очите.

— Трябва да се обадим в полицията, мамо.

— Ани, не мисля…

— Не, трябва. Трябва да се е случило нещо. Не може да си тръгне просто така, освен ако някой не го е принудил. Може да са похитители.

— Не мисля, че е така, Ани.

— Трябва да е така, мамо. Как иначе би могло да бъде? Никога не би си тръгнал сам!

— Ани, може да са се случили много неща…

Момичето изхълца, почти се разрида и попита:

— Мислиш, че е с Линдзи, нали?

— Не знам — отвърна Бей и се пресегна към дъщеря си. Лъжата само обърква и влудява хората, подкопава почвата под краката им. Бей научи, че винаги е по-добре да казва истината, поне доколкото може. Но с три деца, които обичаше и които трябваше да уважават баща си, на нея й бе много трудно да балансира.

Но Ани отстъпи назад с разширени очи.

— Ще изтичам с колелото до яхтата, за да видя дали не е там!

— Ани, не — ще отидем заедно с колата.

Но дъщеря й вече беше тръгнала. Бей чу шляпането на босите й крака по пода, затръшването на вратата и свиренето от гумите на велосипеда.

Бей натисна назад коженото кресло на Шон и седна. Вдигна телефона и набра номера на Тара. Втренчи се в огромния прозорец, към широкото блато в зеленикаво и златисто до бялото бунгало на Тара. Видя приятелката си, наведена в билковата градина; тя пусна си лопатката и тръгна нагоре по старите стълби.

— Ало? — извика тя след шест позвънявания.

— Аз съм.

— Хей, забравила си чадъра си на плажа. У мен е.

— О, добре — отговори Бей. Само две срички — „добре“ — и Тара разбра.

— Какво има?

— Чадърът не е единственото нещо, което ми липсва днес.

— Шон е заминал някъде? И това е лошата новина?

— О, Тара — въздъхна Бей, неспособна да се усмихне.

— Не взе Пиджийн от тренировка, а Франк ми се обади, защото е пропуснал съвещанието в банката… Ани не е на себе си. Сега тръгна надолу към яхтата му. Надява се, че е за риба и е забравил да ни каже.

— По дяволите! — възкликна Тара. — Това момче.

Бей не отговори.

— Съжалявам, Бей — въздъхна приятелката й. — Знаеш, че миналата година се опитах да си мълча. Но видях какво преживя, а той е такъв задник, че направо не мога да повярвам. Няма никакво приличие.

— Мога ли да ти кажа колко много го мразя точно сега? Да зареже Пиджийн на тренировката. Да причини такива тревоги на Ани?

— Тръгвам… Ще те взема и ще отидем да приберем Ани от яхтата.

Тара затвори, но Бей продължи да седи със слушалката в ръка. Ирландските сестри: Тара измисли това име преди години, за да отбележат приятелството им — по-близко от това на най-добрите приятелки, почти като сестри, каквито и двете нямаха. Много хора в Хабърдс Пойнт ги мислеха за сестри и те никога не си правеха труда да ги разубеждават. Обединяваха ги сърцата им, чувството за хумор и ирландските им корени; и двете обичаха Йейтс и U2, и двете се кълняха, че живеят страстно, независимо колко скучен изглеждаше отстрани животът им.

Тара почти винаги беше сама. Беше се влюбвала истински само два пъти — в един художник и в един артистичен „тип“; тя искаше и двамата да бъдат по-блестящи отколкото бяха в действителност. И двамата й направиха предложение, но тя се отдръпваше в последната минута.

Бей знаеше, че това има нещо общо с баща й — алкохолик, който накрая не успя да устои на силата на жените в семейството. Тара бе научена да вярва предимно на себе си. Бей изпитваше нежност и искаше да защити най-добрата си приятелка, защото знаеше, че тази нейна твърдост е само привидна.

След две години учение Тара напусна университета в Кънектикът въпреки блестящия си ум и отличните си оценки.

— Мисля, че съдбата ми е да работя за себе си — сподели тя с Бей по телефона още преди да каже на родителите си. — Даже не ми е приятно да се отличавам в часовете по моята специалност — представи си колко ще ми е забавно в корпоративна Америка.

— Какво ще правиш?

— През зимата ще отида на ски във Върмонт — едно момиче от моето общежитие има леля, която държи хотелче край Мед Ривър Глен; каза, че мога да си намеря работа като камериерка.

— Тара, да оправяш легла? — попита Бей и се стресна от мисълта, че нейната умна приятелка ще търка подове.

— Мисля, че ще е добре — настоя тя. — Още преди обяд ще успея да мина из стаите, а после цял следобед ще карам ски.

— Тара, не искам да правиш грешка. Толкова си умна, толкова много можеш да постигнеш…

— Харесва ми идеята да ми остане малко време и да си помисля — възрази тя. — Чистенето е механична работа — ще имам възможност да отворя съзнанието си и да преценя какво наистина искам да направя с живота си.

Тара се хвана на тази зимна работа, а през лятото се върна в Хабърдс Пойнт. Родителите й й казаха, че ако мисли да напуска колежа завинаги, ще трябва да се издържа сама, и тя заби табели на плажа и във Фолис: „Пясък по пода? В леглата? Прибери се в чиста къща! Обади се на Тара.“

Майка й негодуваше, но телефонът започна да звъни и изобщо не спря. Тара винаги имаше дълъг списък с клиенти. Работеше и не се върна в колежа. Все още обичаше да отделя време за себе си, да има свободата да мисли.

Бей отмести креслото назад и погледна снимката от сватбата си. Тара бе точно до нея и радостно се усмихваше. А Бей и Шон изглеждаха толкова щастливи — усмихнати, хванати за ръце, с очи, искрящи от любов. Какви бяха мечтите й през този ден? Едва си спомняше, но през всичките тези години постепенно стигна до ужасното заключение, че са били много, много по-различни от тези на съпруга й.

Сега трябваше да каже на другите деца, че излиза с Тара и че ще се върне скоро. Отдалечи се от бюрото и зърна нещо. Червената лампичка на факса мигаше със съобщението „няма хартия“ върху малкия монитор.

Бей се поколеба. Тара идваше, трябваше да настигнат Ани…

Нещо я накара да спре на прага на стаята. Тя се обърна и отиде до машината. Червената лампичка мигаше само когато машината получеше факс, но нямаше хартия да го отпечата. Бей бръкна в чекмеджето, извади хартия и я пъхна в слота.

И машината започна да печата.

Бей прочете излязлата страница. Най-отгоре бе логото на фирма за яхти в Ню Лондон. Написано на ръка, с вчерашна дата отгоре и списък с мерки най-отдолу. Почеркът й беше познат, но тя не познаваше майстори на яхти. Прочете го:

Драги Шон,

Благодаря, че се отби отново. Прегледай тези спецификации — това ли имаше предвид? Добавил съм още пет сантиметра греда, за да е по-стабилно. Мини, когато искаш, през корабостроителницата или ми се обади в офиса.

Дан Конъли

Бей бе толкова шокирана, че едва не извика. Това бе някаква оценка: общата сума възлизаше на две хиляди долара, но тя почти не я забеляза. Дан Конъли. Не бе разговаряла с него от години, не беше виждала почерка му още от гимназията. Но си мислеше за него всеки път, когато слизаше по дъсчената пътека, всеки път, когато видеше полумесеца.

Когато беше петнайсетгодишна, освен с Тара другият човек, с когото Бей наистина можеше да разговаря, бе Дан Конъли. Той наскоро бе завършил колежа и през сезона работеше като дърводелец в Пойнт; беше блестящ в нещата, които обичаше: инженерство, дърводелство, морска архитектура. Бей висеше покрай него с часове, помогна му да построят дъсчената пътека. Беше впечатлена от неговата интелигентност. А Дани никога не я гонеше, отговаряше на безкрайните й въпроси, позволяваше й да споделя всички неща, с които се занимаваше.

— Да беше само с три години по-голяма — казваше й Тара, — това наистина би било интересно.

— На осемнайсет? — попита тя.

— Да — отвърна приятелката й. — Може би той ще те чака. Обзалагам се, че си мисли за това.

— Добре, Тара.

— Ако не си го мислеше — усмихна се Тара, — нямаше да ти позволи да висиш там по цял ден. Може да работи два пъти по-бързо, ако не му се пречкаш. Той те харесва, Бей. Приеми го!