Господин Боланд я викаше в тъмното пред нейния прозорец, опитваше се да я накара да изскочи отвън, като твърдеше, че майка й я иска…

Елиза стисна здраво очи и преглътна сълзите си. Знаеше, че лежи в тъмночервения микробус, кървавия микробус. Сега знаеше, че е тъмночервен, а не тъмносин или тъмнозелен, и знаеше, че го е виждала някъде преди, някъде преди, но не можеше да си спомни къде. Потрепери при мисълта, че се вози в същия тъмночервен микробус, който уби майка й.

С хората, които шептяха в нощта, че майка й я иска…



Полицейската кола мина по Гранит Стрийт, ярките й фарове се отразяваха в равната, спокойна повърхност на река Мистик. Следвана от цивилен седан, тя се плъзна по алеята на Конъли.

Бей седна в дневната, спомняйки си как само преди шест месеца полицията нахлу в мирния й живот в един горещ летен ден и промени всичко завинаги. Спомените препускаха в съзнанието й, докато тя седеше до Дан и се опитваше да му помогне да премине през това изпитание.

Двамата детективи, Ана Ривера и Марта Келър, седяха срещу тях, наблюдавайки напрегнато Дан, докато Ривера задаваше въпроси. На Бей й се гадеше — при изчезнали деца полицията винаги подозираше бащите. Тя се приближи до него на дивана.

— Кажете ми името и възрастта й — започна детектив Ривера.

— Елиза Дей Конъли — отговори Дан. — Тя е почти на тринайсет.

— Вие се прибрахте от работа в обичайното време и нея я нямаше тук?

— Не — отговори Дан. — Всъщност малко закъснях. Отбих се в къщата на Бей…

— Бей?

— Това съм аз — намеси се Бей. — Бей Макбий. Живея в Блек Хол. В района на Хабърдс Пойнт.

Погледите на детективите бяха недвусмислени. И двете се сетиха за името; осъзнавайки, че „Макбий“ вероятно е прочуто име за силите на реда от Блек Хол до Уестърли и по-нататък. Тя усети, че се изчервява.

— Дъщеря ми е приятелка на Елиза и тя ни каза, че Елиза се е опитала да й се обади някъде към четири и четирийсет и пет следобед. Когато Ани вдигнала, никой не се обадил, но бил регистриран този номер. Това разтревожило Ани и тя ни каза…

— Защо точно това би „разтревожило“ Ани? — попита детектив Ривера. — Може би Елиза е променила решението си; може да е започнало нещо интересно по телевизията, нещо, което е искала да гледа, или…

— Но тя не беше тук, когато пристигнахме — настоя Дан и в гласа му се усети нотка на паника. — Това е важното. Без значение какво я е разсеяло, тя не беше тук.

— А аз питам — заяви спокойно детективът — има ли причина за внезапната тревога на приятелката й? Нещо, което би застрашило Елиза?

Дан си пое дъх, а Бей знаеше колко съсипващо бе това за него, да изложи живота и историята на Елиза пред тези непознати.

— Тя е много чувствителна — обясни той. — Майка й почина миналата година и Елиза го понесе много трудно.

Детективите мълчаха и чакаха да продължи. Бей виждаше, че той се опитва да събере мислите си, че не иска да предава дъщеря си, разкривайки нещо прекалено лично. Но Бей видя състрадание в очите на полицаите.

— Знаем, че е трудно, господин Конъли обади се детектив Келър. — Моля ви, кажете ни каквото можете.

— Кажи им, Дани — настоя Бей, насърчавайки го. — За да могат да намерят Елиза.

— Беше в болница — започна Дан. — В „Банко“, в Масачузетс. Това е психиатрична клиника…

— Да, много добра — прекъсна го любезно детектив Ривера.

— Беше свидетел на смъртта на майка си — продължи Дан. — И беше травмирана. Диагнозите й бяха ЛС и ПТС.

— Личностни смущения — поясни детектив Келър.

— Има ли раздвоение на личността?

— Не. Но се затваря в себе си… Има много силно въображение. Веднъж си помисли… — Той спря, поглеждайки към стълбите, после към Бей. — Веднъж, през октомври, си помисли, че е чула непознати — тя ги нарича „злите хора“ — до прозореца си. Казали й, че майка й я иска. Аз проверих…

— Какво открихте?

Дани поклати глава.

— Нищо. Драскотини по прозореца — но те бяха от клоните на дървото.

— Кой прозорец? — попита детектив Ривера.

— На спалнята й — обясни той. — Горе, вляво. Прозорецът до леглото й.

Детективът направи знак на един униформен полицай да се качи и да провери.

— Бягала ли е преди?

Дан поклати глава.

— Точно обратното. Не излиза навън. Говори, че иска да живее в манастир. Седи си вкъщи, освен когато ходи до Хабърдс Пойнт да се види с Ани.

— Възможно ли е сега да пътува нататък?

— Не, би трябвало някой да я закара.

— Може ли да е решила, че трябва да се върне в болницата? — попита детектив Келър. — И да е тръгнала натам?

— Не. Щеше да ми каже.

— Децата имат тайни от своите родители — намеси се детектив Ривера. — Нищо лично, просто житейски факт. Може ли да се вижда с някого, с когото вие не бихте искали да се вижда? Може ли да са намесени наркотици?

— Не — възрази Дан. — Елиза е много… много специална. Тя е крехка; не излиза след училище. Дори ми е трудно да я накарам да отиде на училище. Това е една от причините — той погледна към Бей, — поради която съм толкова благодарен за приятелството й с Ани.

— Наркотици? — попита отново Келър.

— Не — отговори твърдо той.

— Неприятно ми е да ви питам за това — включи се отново Ривера. — Защото знам, че ще ви заболи, като го чуете, но… Елиза говорила ли е някога за самоубийство?

В този момент Бей видя как Дан стисна ръце и се втренчи продължително в тях. Тя си представи белезите, които видя по китките на Елиза, и знаеше, че има още много, които не бе видяла.

— Да — отговори сподавено Дан. — Започна да говори за това след смъртта на майка си.

— Значи е възможно — каза детектив Ривера деликатно, но много настоятелно — да си мисли за това и сега.

— Не знам — отговори Дан. — Аз… Възможно е.

Детектив Ривера кимна, стана и излезе в коридора, където Бей я чу да разговаря с двамата полицаи. Детектив Келър се наведе напред.

— Споменавала ли е за начина, по който би го направила?

Дан поклати глава.

— Порязва се — промълви тихо той.

— О… съжалявам.

— Казах й, че ако го направи отново, ще я върна в болницата — обясни и очите му се просълзиха. — Тя е толкова красива. Притежава такава невероятна красота, иска да се осакати. Мисли, че е грозна… а смъртта на майка й я изпълни с толкова болка, която трябва да изпусне.

— Ще я намерим — заяви детектив Келър.

Но думите й сякаш не значеха нищо, нямаха никаква тежест. Докато Бей гледаше как Дан сдържа тихите си ридания, усети, че той вече мисли дъщеря си за изгубена или отнета от него, че скръбта на момичето е толкова силна, че я дърпа надолу, някъде, където той никога няма да може да я стигне. Бей посегна към ръката му и я хвана.

Когато детектив Ривера се върна в стаята, изражението на лицето й беше различно; сърдито, нервно и възбудено. Джо Холмс я придружаваше. Детектив Келър вдигна поглед, стресната от присъствието му и от промяната в поведението на Ривера. Полицейските радиостанции пращяха в коридора.

— Разбрах за станалото — обясни Джо.

— Ако някой позвъни на вратата, Елиза би ли отворила? — попита детектив Ривера.

— Надявам се, че… не мисля — поколеба се Дан.

— Освен ако не го познава. Защо?

— Наскоро правили ли сте ремонт на водопровода? Някакви проблеми с парното?

— Не — отговори Дан и стана. Бей чу полицаите в коридора да викат екипа на съдебните експерти. — За какво говорите?

— Полицаите са открили водопроводни лепенки отвън, в храстите. Знаете ли как са се озовали там?

— Не, не знам.

— Вие притежавате ли такива? — попита Джо.

— В работилницата, в Ню Лондон. Не тук.

— Какво точно открихте, като влязохте в къщата — попита рязко детектив Ривера, — което бе различно, неочаквано?

— Вратата беше отключена — обясни Дан. — Телефонната слушалка беше вдигната. Елиза е започнала да се храни, но не е довършила.

— И чашата, Дан — напомни му Бей.

— Точно така — нямаше я сребърната й чаша.

— Сребърната й чаша?

— Тя е безценна. Направена е от Пол Ривиър; играе важна роля в историята на щата, почти като Чартър Оук17 Мястото й е в някой музей, но майка й й я даде и Елиза не би позволила тя да излезе от къщата.

— И чашата беше тук, когато тръгнахте на работа сутринта?

Дан сви рамене.

— Не знам. Предполагам. Тя толкова напомня на мен и на Елиза за Чарли — майка й, че я държахме в шкафа. Даже не съм поглеждал — Елиза също, доколкото знам — след като Чарли почина.

— Опишете чашата — настоя детектив Ривера и си записа нещо.

— Мислите, че някой я е взел? — попита Дан. — Това ли е станало?

— Не сме сигурни — отговори детективът. — Но лепенката ни кара да мислим, че някой може да я отвлякъл дъщеря ви.



Тара се грижеше за децата, а Бей остана при Дан Конъли и се опитваше да му помогне. Тара само можеше да си представи какво става. Тя нямаше деца и това я караше да се чуди какво означава да си истински родител. Радваше се на благословията да бъде нещо като родител… дори нещо като леля… на децата на Бей.

Заобича Ани, Били и Пиджийн (но тайно, особено кръщелницата си Ани) още от раждането им. Помагаше на Бей да се грижи за тях, когато имаха колики, варицела, ужилвания от медузи. Много нощи ги люлееше, успокоявайки ги да заспят след кошмари.

Но в края на деня — или на нощта — винаги трябваше да се прибере у дома. Да целуне децата за довиждане, да затвори вратата след себе си и да влезе в моминския си рай на самота, педикюри и тайната си страст към „Аз мечтая за Джини“18.

Но това не й пречеше сега да съчувства на Дани и да скърби заедно с него. Тя обичаше децата на Бей толкова много, все едно че бяха нейните. Не можеше да си представи през какви мъчения преминаваше той и се радваше, че Бей е с него.

Това я накара да копнее за Джо. Но тъй като Елиза бе изчезнала и времето минаваше, без да се чуе нищо за нея, знаеше къде му е мястото точно в този момент: в къщата на Дан Конъли в Мистик.

И беше доволна, че именно тя му се обади да се включи.

31.

Вероятно вече бе почти полунощ.

Въпреки че в микробуса нямаше прозорци или часовници, въпреки че самата тя не носеше часовник, Елиза усещаше как времето минава, усещаше, че е много късно, че са престанали да се движат.

Защо я държаха жива?

Лицето й беше наранено и подуто от падането и тя постоянно докосваше с език счупените си предни зъби. Едва не заплакваше, когато си помислеше за нащърбените си зъби, но устата й бе покрита с лепенката и плачът я задушаваше, така че сдържаше сълзите си. Знаеше, че има късмет заради това, че е още жива.

Моли се цяла нощ. Дълбоко в мрака усещаше присъствието на майка си до себе си, в колата, която я уби. Майка й я беше прегърнала в ангелските си криле, за да я стопли. Беше сигурна, че ако Чарли не беше дошла, тя вече щеше да е мъртва. Майка й пречеше на похитителите й да я убият.

Майка й спасяваше живота й и от това Елиза откри у себе си едно огромно желание да живее. Сега, изправена пред лицето на смъртта, знаеше, че трябва да се измъкне жива. Щеше да направи всичко, за да оцелее и да ги види изправени пред правосъдието.

Изведнъж мисълта за самоубийство й се стори ужасяваща, егоистична и лекомислена — възможно най-чужда за духа й. Елиза искаше да живее и се молеше на Бога да успее.



И преди Дан Конъли бе изпитвал болка, скръб и ужас. Родителите му бяха добри, мили хора, но и двамата починаха твърде млади. Смъртта на Чарли го накара да се чувства като привидение, изгубена душа. И оттогава се тревожеше отчаяно за Елиза. Но нищо не можеше да се сравни с това, което чувстваше сега, сякаш нещо го разкъсваше, сякаш диви животни бяха откъснали крайниците му. Помисли си, че си представя какво е да те нападне акула.