— Да, и аз — отвърна Марк.

— Е, ти не можеш да си го позволиш — натърти Алис. — Нито аз.

— Колкото по-дълго чакаме… — започна мъжът.

— Знам — тросна се жената. — Знам, знам. Не говори за това.

— И това ще го накара да си отиде? Ще премахне проблема?

„Аз не съм проблем, аз съм момиче“ — помисли си Елиза, мъчейки се да махне лепенката. Знаеше, че ако може да си поговори с тях, да ги накара да я чуят, тя щеше да ги убеди, че това е грешка. Тя нямаше да каже на никого; те нямаше да отидат в затвора.

— Нищо не може да накара този проблем да си отиде — заяви Алис. — Ето с какво си имаме работа. Започнахме нещо, което беше просто. Всичко беше само на хартия, докато Шон не прецака нещата!

— Тя не е хартия — припомни й Марк.

— Знам. Точно това прави това толкова… невъзможно.

Елиза чу някой да мърда на предната седалка; да се обръща да я погледне, докато микробусът все още се движеше. Не можеха ли да видят, че тя е жив човек, дъщерята на баща си? Тя вдигна вързаните си крака и ги пусна на пода.

— Боже, вече не понасям това — заяви Марк.

— Каква е алтернативата? — попита рязко Алис. — Просто се вземи в ръце. Ще го направим сега, нали? Почти сме готови; приливът е достатъчно висок.

— Това не е като Шон — настоя Марк. — Тя не кърви до смърт…

— Онази част беше инцидент — каза Алис. — Кой да очаква от него, че ще се бие така?

— Трябваше да го оставим на яхтата — промълви горчиво Марк. — Той щеше да си умре там и никой нямаше да си помисли, че е станало нещо.

— Само че можеше и да не умре. Спомни си фактите. Той беше силен, все още беше в съзнание. Говореше за тази тук… — Елиза почти усети как я сочат.

— Тя е дете — снижи глас Марк.

— Сега пък говориш като Шон. Искаш ли да свършиш в затвора?

— Не.

— Тогава…

Елиза се сдържаше, уплашена да не ги раздразни, но изведнъж логиката и разумът в съзнанието й се затвориха, паниката и ужасът надделяха и тя започна да рита и удря, крещейки зад лепкавата лепенка.

— Слагай край на това — извика Марк. — Боже, повече не мога да понасям това!

— Избистри си главата — нареди Алис и сигурно отвори прозореца, защото изведнъж Елиза усети силна струя студен въздух, чудесен, леден, освежителен въздух, който се завъртя през затворения ужасен тъмночервен бус на смъртта, докато той продължаваше да се движи.



Ани слезе долу, до кухненската маса. Беше направила модела точно тук; имаше шкаф, пълен с ножици, лепило, хартия, боя — инструменти, с които семейството да се занимава в дъждовните дни.

Тя разклати малката лодчица и тя отново издрънча. Но тя я беше направила сама, изцяло от дърво и лепило; нямаше пирони или други подвижни части.

Тя огледа лодката и всичко си беше точно както го беше направила: нито един шев, нито една рамка, нито една дъсчица не бяха изместени.

Часовникът показваше дванайсет и дванайсет. Дванайсет минути след полунощ.

Тя наклони лодката наляво, чу, че нещо се търкаля и се удря в лявата страна; после я наклони надясно и чу същото от дясната страна.

Беше направила модела с ивици от балза, залепени към фини рамки, и беше пъхнала изрязано дъно, направено внимателно, за да пасне директно в самата лодка и да подсигури здрава палуба. Сега, оглеждайки я под ярката светлина в кухнята, тя видя малки драскотини по боята — сякаш някой се бе опитал да повдигне дъното.

— Какво правиш тук? — попита Тара, влизайки в кухнята.

— Просто се опитвам да разбера нещо — обясни момичето. Тара го наблюдава няколко секунди, после отиде до печката и сложи чайника.

— Искаш ли чай? — попита.

— Не, благодаря — отвърна Ани.

Бръкна в шкафа с инструменти, търсейки дългите пинсети, които Били използваше през двата месеца — по-скоро й се сториха две минути — през които бе колекционер на марки. За една Коледа получи комплект за начинаещи и бе твърдо решен да стане филателист. Сега Ани едва не се разсмя, спомняйки си как той дори не можеше да произнесе думата, но как прибираше всяка марка от всяко писмо, което пристигаше в къщата.

Сега обаче дългите му пинсети й свършиха работа. Ани ги използва, за да разхлаби мъничките седалки, да ги махне и да надигне палубата на лодката. Боеше се, че парчето балза, дълго едва двайсет и пет сантиметра и заострено от единия край, може да се счупи, така че работеше много бавно и внимателно.

Но успя. Повдигна палубата на лодката и въздъхна, поглеждайки какво е скрито отдолу. Очите й се напълниха със сълзи при вида на сиво-синята черупка от морски охлюв, на сгънатата бележка с почерка на баща й.

— Какво е това? — попита Тара и се наведе да види.

— Нещо от татко — прошепна тя.

— Искаш ли да ти го прочета? — попита Тара, когато Ани разгъна хартията.

Но Ани поклати глава.

— Не. То е за мен. Аз ще го прочета. — И го направи на глас.

„Скъпа Ани,

Знаеш, че банкерите пишат много писма, но това е най-трудното, което съм писал в живота си. Може би защото пиша на един от хората, които обичам най-много — вие сте четирима: ти, Били, Пеги и мама. Никой мъж не е имал по-добро семейство. И никой мъж не го е подвеждал повече. Може би все още мога да оправя нещата, да постъпя правилно.

Има много неща, които ще кажа единствено на теб. Ани, надявам се никога да не прочетеш това писмо. Защото ако го четеш, това означава, че съм мъртъв. Не мога да си представя какво си мислиш ти и всички останали. Но се надявам, че това, което имам да кажа тук, ще ти помогне да разбереш — ще помогне и на другите. Слагам това писмо в твоята лодка и го оставям при Дан Конъли. Гледам тази лодка, която ти ми направи. Толкова те обичам. Ще я оставя на безопасно място при човека, който ще ти я върне.

Причината, поради която пиша на теб, е, че ти си най-голямата ми дъщеря, а точно сега аз си мисля за нечия друга дъщеря. Нейното име е Елиза. Тя е дъщеря на един стар приятел на майка ти и сега постоянно мисля за нея. Тя е момичето във всички мои мисли и страхове, защото е в опасност. Нещо, което аз направих, я постави в това положение.

Направих някои неща, с които не се гордея. Изкуших се в банката, взех някои много лоши решения. Хората ми вярваха, включително собственото ми семейство, а аз унищожих това доверие. Бях алчен, Ани, и не обвинявам никого, освен себе си за това.

Другите неща обаче… Марк и Алис Боланд убиха майката на Елиза, Шарлот Конъли. Аз нямам нищо общо с това, Ани — искам да го знаеш. Но си замълчах, защото знаех, че моето участие в присвояването ще излезе наяве, а мълчанието е друг начин да бъдеш замесен. Да си затвориш очите, да позволиш да стане. Онова, което няма да им позволя, е да наранят Елиза. Те искат да я убият, защото е станала свидетел на прегазването на майка си. Ще отида в полицията да ги предам, а също и себе си. Заради онова, което направих в банката.

Има едно заливче надолу по пътя от пристанището. Сега седя там, в колата си. Всъщност слязох пеш до края на водата и намерих тази черупка за теб. Синьото ми напомня за очите на майка ти.

Името на мястото, можеш да го видиш на картата, е Ейлуайф Ков. То е заливче между река Джил и Залива. Казвам ти, защото това е мястото, където обичам да идвам и да седя. Веднъж го показах на семейство Боланд, когато започнахме да правим планове, а те казаха, че това било добро място, където да убият Елиза. Тогава разбрах, че говорят сериозно.

Пиша ти това, Ани, надявайки се да можеш да ми простиш. Когато завърша това писмо, ще отида до корабостроителницата на бащата на Елиза, за да го скрия в твоята малка лодка. Така че няма да го получиш скоро — а може би аз ще имам възможност да оправя всичко. Ти заслужаваш истинска гребна лодка, толкова хубава колкото модела, който направи за мен. Най-накрая разбрах, че съм най-щастливият човек и баща на света. Само се надявам да имам възможност да докажа това на теб и на другите. Обичам те.

С любов, Татко“

Ани започна да чете писмото на глас, но по средата се задави от сълзи и до края изобщо не можеше да говори или дори да чете, така че Тара я смени.

Сега, ридаейки тихо, Ани протегна ръка, а Тара пъхна нежно писмото в пръстите й. Тара обгърна раменете й и въпреки че Ани говореше на баща си, тя нямаше нищо против жената да чуе думите:

— Обичаме те, татко. Ние също те обичаме.

Сега Тара остави Ани да седи там, хванала писмото и черупката. Тя взе другия лист хартия, скрит в лодката — под палубата, заедно с неговата бележка — и отиде до телефона.

Ани се взираше в малката черупка.

— Бей? — обади се Тара. — Там ли е Джо? Тръгнал е? Слушай ме. Ани току-що намери писмо от Шон… Да, сериозно говоря… намери го на дъното на лодката си, на модела… Беше го пъхнал под дъските на дъното… Бей, това е отчасти признание, отчасти нещо друго… Казва, че те искали да убият Елиза… в Ейлуайф Ков… Мислиш ли…

Ани мълчеше, слушаше, а очевидно същото правеше и Тара.

— Вървете тогава — извика припряно жената. — Аз ще се свържа с Джо.

33.

И те не бяха сигурни; не знаеха, но можеха да проверят? Как можеха да не се качат в пикапа на Дан и да не отидат до река Джил? Бей се обади в полицията; тя знаеше, че Тара звъни на Джо Холмс.

Дан караше лудо, сякаш пикапът му беше ракета, изстреляна право към Ейлуайф Ков и готова да помете всичко по пътя си.

— Какво биха правили там? — попита Бей, хванала се за дръжката на вратата. — Защо биха завели Елиза на същото място?

— Защото там са убили Шон — обясни Дан, завивайки, за да изпревари една кола. — Защото знаят, че могат да го направят там.

— Те убиха Шон — прошепна Бей, шокирана от разкритието, от потвърждението, че съпругът й е бил убит от хората, които смятаха за приятели. Но по-силен бе нарастващият ужас за живота на Елиза.

— Ти познаваш водите тук по-добре от мен — обади се Дан, имайки предвид потоците и заливите край Темза, криволичещи през градчетата на запад от река Кънектикът. — Така че трябва да ми показваш накъде да карам.

Бей го насочи да слезе от магистралата при Силвър Бей, каза му да завие наляво, към Блек Хол. Сърцето й се свиваше от непоносимата новина, която ги тласкаше напред. Тя докосна гърдите си, усети болка, помисли за Елиза, помисли за Ани, която е прочела писмото от баща си, помисли за Шон и наведе глава.

— Сега накъде? — попита Дан с малко по-силен глас, обезумял. Едва се сдържаше.

— Покрай реката — упъти го, когато видя тъмния блясък на Кънектикът отвъд тясната ивица земя, реката — пълноводна и черна под звездното небе. — После наляво тук — посочи — и надясно, точно покрай онзи камък.

Водата дава живот на водата. Река Кънектикът е родител на притоците, а заливът Лонг Айлънд осигурява прилив за скритите заливчета. Тук реката бе свързана с приливите и отливите. През зимата се виждаха тюлени.

Бей се наведе напред, опитвайки се да открие правилната отбивка. Това лято идва тук сама, само веднъж, да види мястото, където бе завършил животът на съпруга й.

— Там — тя посочи към една тясна пътечка.

Дан зави. Тук беше тихо, сякаш не беше пътувал никой. През лятото хората понякога идваха на пикник и риболов, а през много студените зими децата понякога търсеха достатъчно дебел лед, за да могат да се пързалят с кънки. Но точно сега, в средата на ноември, тук нямаше никого.

Или може би имаше.

Някъде напред, потънал в мрака, бе виненочервеният микробус. Той бе маскиран от нощта, но фаровете на Дан го осветиха, когато завиха зад ъгъла. Зад буса, като две сърни, хванати от фаровете, стояха двама души с лица, побелели от светлината.

— Къде е тя? — изкрещя Дан още преди да паркира пикапа си. — Къде е Елиза?

Бей опипа вратата, шокирана въпреки всичко, което знаеше, да види семейство Боланд тук, в този гъсталак от бели борове в края на това солено заливче, на това място, където вече бяха убили съпруга й.