Бей застина, шокирана от думите му. Пъхна писмото в задния джоб на шортите си и го последва до стълбата. Там видя нещо, което някак си бе пропуснала при качването си преди: крива диря от червени петна.

Малки червени петънца, водещи от отвора на капака към носа. И там, в предния край на канапето, където при онова последно пътуване децата вечеряха с рибата меч, която Шон им изпече на палубата, имаше синьо одеяло, сега изцапано в мораво и черно.

Само че изобщо не беше мораво и черно, осъзна тя, щом се качи на палубата и сърцето й подскочи в гърлото: това бе червена кръв, и то много.

Щом излезе от каютата на свеж въздух, зърна Ани и Тара, а скръбните им лица потвърждаваха, че нищо не е наред и че те също го знаят, че нещо през този бляскав, благословен, ясен син ден е преобърнало живота им.



Докато Ани стоеше там, стана нещо странно. Тя излезе от тялото си. Не като онези хора по телевизията, които умираха на операционната маса или при катастрофа и се издигаха над сцената, наблюдавайки лекарите и семействата си с нови, по-мъдри прозрения.

Не, когато Ани напусна тялото си, тя полетя надалеч от дока, в миналото. Полетя в детството си, когато баща й я водеше на училище. Той я държеше за ръката и й пееше песничка, когато стигнеха до пресечката:

„Спри, огледай се и се ослушай, преди да пресечеш.

Използвай очите си, ушите си, преди да използваш краката си…“

Той я пазеше, учеше я как да се справя сама. Това бяха любимите й моменти с баща й, когато другите деца бяха у дома с майка й, когато той не беше прекалено зает с работата, риболова или с приятелите си — и преди тя да напълнее, и да го разочарова. Ани усещаше пълната сила на неговата любов по време на тези разходки до училището; когато той се обръщаше, за да я остави на широките гранитни стъпала, тя имаше чувството, че слънцето залязва, сякаш огромната му топлина й бе отнета.

Сега майка й и Тара разговаряха приглушено. Полицаите тичаха по палубата; на паркинга радиостанциите им пищяха в колите. Хората не обръщаха същото внимание на децата както на възрастните, така че двамата мъже с тъмните костюми говореха на униформените полицаи така, сякаш Ани не беше там.

— Разследване — чу ги да казват. — Вътрешно… в банката… федералните…

— Мамо, какво значи „федералните“? — попита Ани и изтича при жените.

— Означава федералното правителство — обясни майка й, прегърна я и я залюля толкова успокояващо, че Ани за малко да си помисли, че всичко ще е наред, че цялото федерално правителство ще дойде да търси баща й. Тя просто се държеше за майка си, надушваше чудесната мамина миризма на лосион против изгаряне, лимонов одеколон и сол… вода.

Но после Тара прошепна на майка й:

— Това означава ФБР — и майка й въздъхна, а момичето се отдръпна.

Преди всички бяха дружелюбни, но сега станаха груби и студени, а Ани разбра, че баща й е заподозрян за нещо. Появи се нова кола и двама души с големи куфари излязоха от нея.

— Екипът по съдебна медицина — обясни Тара.

— Това е невъзможно — възкликна Бей.

За Ани не беше. Тялото й се носеше във въздуха. Вятърът минаваше през нея. Босите й крака, закотвени в широките дъски на дока, едва усещаха лятната горещина. Кожата й бе като опърлена, сякаш бе одрана, а вътрешностите й изтичаха в небето. Майка й посегна към нея, но тя не можеше да бъде хваната.

— Ани? — извика майка й с протегнати ръце.

Ани знаеше, че майка й се опитва да я успокои и че вероятно също се нуждае от прегръдка, но не можеше да й я даде точно сега. Тя бе Въздушното момиче. Напусна напълно тялото си — както морският охлюв изпълзява от черупката си.

А сега се превърна в пътешественик във времето и летеше напред в бъдещето. Затвори очи, за да закрие всяка гледка.

Замисли се за живота си, за това как баща й винаги я беше държал за ръката. „Коя е любимата ти песен, Ани? — питаше я понякога той. — Защото ще ги накараме да я свирят, когато тръгнеш по пътеката в църквата, в деня на сватбата си. Забрави за Менделсон… каквото ти си поискаш.“

Но Ани забрави за сватбения си ден — и без това момчетата не я харесваха — и се замечта за спортния си банкет. Тя беше ходила и преди, заради брат си и заради сестрата на най-добрата си приятелка, а сега направо се задуши, като си представи как седи на голямата маса заедно с родителите си. Щяха да си хапват… ребърца, любимите на баща й.

Ани щеше да е слаба. Нямаше да яде толкова много и да тренира толкова малко. Щеше да направи мускули, да изведе училището си до щатския шампионат. И щеше да е толкова слаба и красива…

Директорът щеше да произнесе името й. Ани щеше да отблъсне стола си назад и изправена високо, така че родителите й да не критикуват стойката й, щеше да мине сред масите до сцената. Хората щяха да я аплодират. Другите родители щяха да се усмихват на баща й, да му вдигат палци за успех заради нейното майсторство в — Ани се замисли, търсейки най-съвършения спорт — хокея на трева!

Или футбол. Или лакрос2. Или гребане. Или баскетбол…

Спортът не беше толкова важен колкото аплодисментите, които Ани щеше да получи докато приемаше грамотата и трофея. После тя щеше да изтича надолу от сцената право в ръцете на баща си.

— Госпожо Макбий?

Гласът на полицая прекъсна бляновете й.

— Да? — обади се майка й.

— Сега ще разчистим този район. Защо не се приберете? Много скоро някой ще се свърже с вас.

— Какво говореха онези полицаи за „федералните“? — попита майка й, сочейки с пръст.

— Скоро ще се свържем с вас.

— Моля ви, кажете ми сега — настоя тя с треперещ глас. — Имам три деца. Те също се тревожат за баща си. Какво да им кажа?

— Скоро, госпожо Макбий. Веднага щом имаме някаква информация.

Майка й отстояваше своето, сякаш решаваше дали да настоява да научи повече сега, или да поиска да разговаря с някой по-висшестоящ. Тя беше смела и настоятелна, когато се налагаше.

Но точно сега Ани видя начина, по който майка й поглежда от човека към нея… Взирайки се в очите на Ани, тя сякаш взе решение. Очите им се срещнаха и майка й се усмихна. Ани видя как борбеният дух я напусна.

— Да се прибираме, скъпа — предложи Бей.

Момичето кимна, неспособно да говори.

Майка й я притегли в прегръдката си, сякаш тя бе малко дете, а не дванайсетгодишна, при това много скоро щеше да стане известна спортна звезда. Но Ани нямаше нищо против. Тя се притисна към майка си, не искаше помежду им да остане и сантиметър празно пространство, докато вървяха заедно с Тара обратно по дока, надалеч от яхтите и полицаите и накрая влязоха в колата си.



Били наблюдаваше дали някоя кола няма да спре в алеята им: на майка му, на баща му, не го интересуваше коя точно. Не се тревожеше много за баща си, макар да знаеше, че всички други се тревожат. Баща му вероятно бе останал да работи до късно. Той обеща никога вече да не се забърква с онази странна дама и Били му вярваше.

Но дори да не се забъркваше, той бе малко прецакан. Били мразеше да мисли за това. Пиджийн бе разстроена заради това, че не отиде на миниголф. Цял ден го очакваше с нетърпение, та тя бе само на девет — деветгодишните наистина приемат тежко подобни неща.

Той погледна към нея; седеше намусена край масата за пикник. Това жилаво детенце, не по-голямо от бобова шушулка. Една буболечка се катереше по крака на масата. Пег бе навела глава, наблюдаваше буболечката и й говореше. Това бе върховно. Били се приближи, за да слуша.

— Той обеща, наистина. Днес щях да взема зелената топка. В Пиратската пещера ти позволяват да си избереш топка за голф, имат от всички цветове и аз обикновено избирам светлосиня, но днес ми се искаше зелена. Трябва да е забравил. Аз не бих забравила, ако той ме чакаше. Буболечките са красиви. Защо си толкова лъскава?

— Хей — подвикна Били.

— Какво — отвърна сестра му, без да вдига поглед.

— На кого говориш?

— На никого.

— О! Сигурна ли си, че не говориш на тази буболечка?

— Аз не говоря с буболечки. Мама кога се прибира?

— Скоро.

Главата на Пег още бе обърната надолу. Били си представяше как цялата кръв от тялото й се стича в мозъка и беше сигурен, че по-големият брат трябва да предприеме нещо в този случай. Ани му го беше показвала безброй пъти, така че той постави нежно ръка върху рамото на Пеги и я изправи.

— Хей — извика той. — Седни изправена.

— Просто гледах: онази буболечка, не съм разговаряла с нея.

— Гледай я с изправена глава.

— Исках да играя голф — изплака тя с блеснали очи.

— Пак ще отидем. Само че не днес.

— Гадно е.

— Голяма работа.

— Татко пак ли е с онази дама?

— Не — отвърна Били.

— Откъде знаеш?

— Той обеща.

Пеги кимна. Това бе достатъчно за нея. Или може би като Били тя просто бе решила да вярва в най-доброто за баща им — това се наричаше „оправдавам поради липса на доказателства“.

— Цял ден ли ще седиш тук? — попита той.

— Да — кимна момичето. — Ще седя тук на тази маса за пикник и цял ден ще гледам буболечката. — Устните й трепнаха; той успя да я разсмее.

— Ще пропуснеш тренировката си.

— А?

— Аз ще ти подхвърлям. Хайде, вземи бухалката. Да видим как ще удариш една и ще я пратиш извън парка.

— Това е двор, Били. Хей!

— Пфу, забравих — добре, че ми напомни!



У дома беше тихо. Слънцето залязваше, но все още имаше много светлина. Били и Пег играеха бейзбол в страничния двор; те изтичаха към колата, когато тя влезе. Всички се събраха заедно, малко племенно събрание; и задаваха милиони въпроси.

Били и Пиджийн:

— Видя ли татко? Какво става?

Ани към тях:

— Не се ли прибра у дома? Изобщо ли не се е появявал?

И Бей, с разбито сърце заради децата, заради семейството, което тя и Шон създадоха:

— Деца, няма ли просто да си поиграете докато аз се опитам да открия някои отговори? Наглеждайте се един друг… Пеги, знам… миниголфът не може ли да почака до утре? Ще отидем утре…

Били и Пеги казаха, че ще продължат да играят и да чакат баща си. Ани поиска да влезе вътре. Бей отиде в кухнята, а Тара последва Ани в кабинета. Тя ги чуваше.

— Добре, скъпа — съгласи се Тара с ирландски акцент, наследен от баба й. — Ще си поиграем на козметичен салон. Аз ще ти направя педикюр, става ли? Избрала съм ти този прекрасен нюанс… „Весело розово“. Харесваш ли го, скъпа?

— О, Тара… не искам да си играя.

— Глупости, скъпа. Седи си спокойно. Дай ми крачищата си, моето момиче. Отпусни се назад, а аз ще ти разкажа за последното си посещение при козметичката. Нещо се обърка, когато ми масажираше лицето. Парата бе доста гореща и заприличах на баба с пришки. Наистина, изобщо не приличаше на онова, което исках. Изпитвала ли си нещо такова?

— Никога не съм си правила масаж на лицето — отвърна Ани с едва доловим смях:

— О, скъпа. Може би, след като приключим с пръстите на краката, ще ти направя една маска с белтъци и бира. Не че имаш нужда с тази кожа. Някой казвал ли ти е, че имаш тен на дива ирландска роза? Не? Е, просто се отпусни назад и ми позволи да бъда първата… Думите и престореният акцент на Тара почти успяха да накарат Бей да се усмихне. Приятелката й излъчваше толкова щедрост, обгръщаше любимите си хора с безгранична доброта и настроение, винаги знаеше как да помогне.

Надявайки се, че Ани е добре за момента, Бей се подготви за действие. Излезе от кухнята, мина по коридора, качи се горе и влезе в спалнята. Огледа се, сякаш никога преди не беше влизала в тази стая, и затвори вратата.

Белите завеси, повдигнати от нежния ветрец, се ветрееха през отворените прозорци. Детските гласове долитаха от двора, но Бей почти не ги чуваше. Тя се разхождаше по пода — полирано дърво, покрито със стари плетени черги, направени от баба й — и стигна до леглото. Всичко върху него беше бяло: чаршафи, калъфки и летният юрган. Това бе едно от любимите й луксозни удоволствия, легло изцяло в бяло. Винаги изглеждаше толкова чисто и свежо, готово да те дари със сладки сънища.