— Елиза! — изкрещя тя.

Алис и Марк хукнаха към буса; Алис скочи вътре и Бей чу запалването на мотора в същата секунда, когато юмрукът на Дан се заби в челюстта на Марк.

— Къде е Елиза? — извика Дан, а ударите му се стоварваха отново и отново. — Къде е дъщеря ми? — Бусът забоботи, фаровете пламнаха и той сякаш увисна във въздуха за част от секундата, когато Марк се вкопчи във вратата, опитвайки се да се освободи от Дан. Стовари се по лице, когато Алис потегли на задна, зави по черния път и потегли.

За миг Бей зърна лицето на Елиза, бяло като платно, като дъждосвирец, обезумелите й очи молеха ангелите да слязат от рая, онези очи, отразени в белите фарове на тъмночервения бус, а после червените задни светлини, преди да изчезне в тъмния и възсолен залив.

Бей изтича към водата. Изрита обувките си и хвърли якето си на земята. Дори не се замисли. Първият шок бе най-лошият — леденостудена вода върху тялото й. Дрехите й моментално се превърнаха в бреме, закотвяйки тялото й, дърпайки я надолу в залива.

Тя глътна вода, завъртя се, после заплува надолу, размахала ръце, защото от очите й нямаше никаква полза; единственото й видение идваше отнякъде другаде, или дълбоко отвътре, или високо отгоре. Това бе видението на сърцето — сърцето на Бей, но също и на Чарли, и на Шон, които я водеха, караха я да се спусне до самото дъно на залива, този проток към Залива и приток на река Джил, надолу, надолу, надолу, използвайки ръцете, за да опипва и да вижда, както омарите използват своите пипала.

И тя чу тишината в ушите си, огромна, оглушителна тишина, подводна тишина… никога преди не беше си представяла, че може да се удави, но го изпитваше точно сега, с последните издишвания в солената вода… няколко погрешни секунди, отчаяно потъване навътре и това щеше да стане, и всичко щеше да свърши. Тя щеше да се удави… и Елиза щеше да се удави… в тази вода, солена, смесена със сладка, смесена с кръвта на Шон. Съпругът й бе кървял в това заливче; колата му е стигнала чак до дъното, последната му спирка на тази земя. Минералите от кръвта на Шон Макбий се бяха съедини с молекулите на водата.

Той беше мъртъв и Чарли бе мъртва, но Бей и Дан бяха живи, и двамата бяха във водата сега. Бей усещаше, че я движат духовете на Чарли и Шон, родители, които се бяха опитали да живеят, които се бяха опитали да обичат, доколкото могат, и бяха направили толкова много грешки, чиито пътища бяха прекъснати прекалено рано. Бей видя в това последната си възможност да постъпи правилно, да спаси онова, което те почти бяха убили.

Пръстите й докоснаха дърво, потънал дънер на дъното на залива, после се допряха до водорасло, носещо се по течението, но само Бей знаеше: това не беше дърво и не беше водорасло. Дробовете й горяха, тя заплете пръсти в косата и взе тялото на ръце, започна да рита с крака, майката лебед, която пренасяше лебедчето си през опасните води — и Бей извади Елиза на повърхността.

Дан бе до нея, когато изскочиха на повърхността, когато Бей изплю вода и подаде дъщеря му в ръцете му. Те изскочиха от ледената вода. Откъм гората примигваше синята светлина на полицейските лампи. Лазейки в калта, Бей се задави и изплю вода и кални листа. Ръката й бе толкова вцепенена, че дори не усещаше пръстите си, но посегна към устата на Елиза и откъсна сребристата лепенка.

Очите на Елиза бяха затворени, лицето й беше посиняло, а устните й — побелели.

Дани се надигна от калта, хванал малкото момиченце, което бе създал. Докато го наблюдаваше, Бей се замисли за раждането на Ани, как Шон взе бебето им в ръцете си и го държа, докато то проплака. Тя наблюдаваше как Дан я удря по гърба, опитвайки се да я накара да изплюе водата. Наведе главата й назад, разтърси я силно, целувайки я по лицето и я отпусна трескаво към земята.

— Елиза — извика той, сякаш я будеше за училище. После си пое дъх и издиша в устата на дъщеря си. После още веднъж, още веднъж.

— Върни се — помоли я Бей с пресекващ глас. Можеше да се закълне, че чу крилете на ангелите да пърхат във въздуха, Шон и Чарли кръжаха над Елиза.

Елиза се закашля. Закашля се много силно и се претърколи, за да повърне морска вода. Повръща много дълго. После спря, вдигна поглед към лицето на баща си и каза:

— Татко. — После обви ръце около врата му и се разплака.

34.

Зимата изглеждаше много дълга, по-дълга от друг път.

Коледа дойде и си отиде и за пръв път в живота си, Бей се радваше, че свърши. Лунните цикли преминаваха, някои с ясно небе, други затъмнени от мъгла, от облаци, от силен сняг. Тя поддържаше своя вътрешен часовник за лунните цикли, винаги осъзнаваше силата и жестокостта на природата — в небето, в градината, в собствения й живот.

Толкова много неща в живота изглеждаха нови, непознати. Тя гледаше новините, четеше вестниците и се питаше как е проспала целия си живот, заобиколена от хора, които си мислеше, че познава, които смяташе за приятели. Хора, които изобщо не бе познавала.

Марк и Алис Боланд бяха обвинени в убийство, опит за убийство, отвличане, банкови измами, конспирация и присвояване. Франк Алингам също бе замесен и бе обвинен в банкови измами, конспирация и присвояване. Ролята на Шон излезе на бял свят — той бе присвоявал от клиентите си, но накрая беше умрял, защото се бе противопоставил срещу убийството на Елиза.

— Колко глупава съм била? Как съм могла да не забележа всичко това? — попита Бей Тара в една мартенска вечер.

— Не си го забелязала, защото му имаше доверие — заяви Тара. Те бяха по пижами и халати, заслушани в свирепия вой на вихъра откъм Залива. — Защото обичаше Шон. Защото смяташе Алис и Марк за приятели.

— Мислех ги за приятели — отговори тя. — Също и Шон. А те го убиха.

— Знам. Убиха и майката на Елиза.

— И едва не убиха Елиза. О, Тара… с какво живеем?

През март бе прекалено рано да осъзнаят всичко. Трябваше им много повече време да прогонят мрака, който накрая едва не ги погълна през онази ноемврийска нощ, когато Елиза за малко не умря. Всички деца сънуваха кошмари. Разбира се, Елиза бе най-засегната. Но децата на Бей бяха дълбоко наранени от всичко, което се случи. От престъпленията, които баща им бе извършил, от онова, което се бе опитал да предотврати, от писмото, което бе написал до тях чрез Ани.

Дани прекара много нощи и повечето уикенди в Масачузетс, където Елиза бе приета отново в болницата „Банко“. Бей няколко пъти води Ани да я види. Приятелството между момичетата се задълбочи и тъй като Елиза се възстановяваше добре, Бей и Дан се заловиха толкова здраво с ролите си на родители, че рядко намираха време да останат насаме.

„Вероятно е за добро“ — мислеше си Бей. Децата й се нуждаеха толкова много от нея, искаха я у дома всяка секунда, а и тя искаше да бъде там. Беше погълната напълно от тях, тъй като заедно всички те търсеха своя път през мрачните месеци. Били и Пеги имаха въпроси за баща си, какво е направил, как се е опитал да помогне на Елиза. Бей усети, че имат нужда да превърнат баща си в герой и един ден с изненада чу Ани да им говори.

— Той не беше лош човек, нали? — попита Пеги.

— Не, не беше — написано е тук, в писмото — потвърди Били. — Нямало е да позволи с Елиза да се случи нещо.

— Той ни обичаше — намеси се Ани. — Знаем това със сигурност. И бащата, когото познавахме, не беше лош човек.

— Но добре ли е, че все още го обичаме? — попита Пеги и се разплака. — Щом е направил онези неща?

— Добре е да го обичаме — заяви Бей. — Добре е и да му се сърдим. Можете да изпитвате и двете чувства.

— Това, заради което съм му най-сърдит — започна Били, — е, че вече го няма тук. Това е гадно. Почти го мразя заради това.

Бей прегърна децата си и се опита да не им внушава едното или другото чувство. Спомни си едно старо стихотворение за „мрачната неизвестност“ на друг човек. Какво означаваше това? Тя беше млада, беше израсла в предградията на Кънектикът, слънцето грееше. Или, ако не е днес, то ще е утре. Добрите неща се случват на добрите хора.

Тя се омъжи за Шон Макбий, момче, което бе познавала през целия си живот. Снимките му из цялата къща показваха едно открито, усмихнато, дружелюбно лице на най-популярното хлапе на плажа, в училище. На един мъж, когото приятелите и клиентите му обичаха, доверяваха му парите си.

Мошеник.

Накрая обаче Шон отново се бе превърнал в стария Шон, добрия човек, пълен с огън, който е поставил нечие друго благополучие, нечий живот над собствените си егоистични желания. Бей многократно прочете писмото на Шон до Ани; беше напълно сигурно от всичко, което пишеше там, че той е бил готов да отиде в затвора, за да спаси живота на Елиза.

Понякога искаше да се обади на Дани, да сподели всичко това с него. Но нямаше как да заобиколи факта, че съпругът й е бил свързан с хората, които убиха жена му и се опитаха да убият Елиза. А и точно сега дъщеря му се нуждаеше от цялото му внимание.

Както и децата на Бей се нуждаеха от нейното. Но все пак при всяка сърповидна луна тя поглеждаше през прозореца и се чудеше дали Дани вижда луната от там, където е, а сърцето й отплаваше към него и Елиза.

Тара винаги помагаше на семейството. Сега, след като случаят приключи, тя започна да прекарва повече време с Джо Холмс. Тъй като Бей щеше да бъде свидетел на процеса срещу семейство Боланд, той все още не можеше да опознае добре най-добрата приятелка на Тара — факт, който безкрайно дразнеше Тара.

— Откъде да знам какво изпитвам към него наистина — казваше тя, — щом не мога да те заведа да го огледаш?

— Мисля, че вече знаеш какво изпитваш към него — усмихна се Бей, виждайки как Тара се изчервява.

— Най-удивителното нещо — сподели Тара. — Кой можеше да си помисли, че посред най-лошите моменти в живота ни аз ще се влюбя в човека, разследващ съпруга на най-добрата ми приятелка? О, Бей — винаги ли ще изпитваш лоши чувства и спомени, когато ме видиш с Джо?

Бей поклати глава и се усмихна.

— Не и ако той те прави щастлива — каза и прегърна приятелката си.

— Искам ти също да бъдеш щастлива. — Тара също я прегърна. — Искам да преодолееш тази ужасна зима, Бей. Искам да почувстваш отново слънчевата светлина. Обещавам ти, че идва…

— Ще те заставя да спазиш това обещание — усмихна се Бей и погледна навън към кафявата градина и сивото небе.

И така тя се зарови в каталози за семена, планирайки работата си в своята градина и в градината на Огъста за пролетта, четеше, грижеше се за децата, чакаше слънчевата светлина, която Тара й обеща.

Когато Елиза се върна от „Банко“, двете с Ани подновиха гостуванията си. Бей вземаше Елиза и я връщаше вкъщи. Тя, Ани и Тара бяха първите хора, които Елиза поиска да види в деня, когато получи новите си предни зъби.

Цялото сребро, дори чашата на Пол Ривиър, бе задържано като доказателство, но поне бе намерено. Елиза бе развълнувана, че са го открили, и нямаше търпение да си получи чашата заради спомените.

— Най-добрите неща в живота не са предметите — заяви тя един ден, когато Бей я връщаше у дома й.

— Едно от нещата, които научих в болницата, е, че все още обичам майка си, независимо от всичко.

— Мога ли да ти кажа нещо?

— Разбира се.

— Знаеш ли, онази нощ…

— Да — отговори Елиза. Споменът за онази нощ все още бе толкова травмиращ за нея, че Бей искаше да подходи много внимателно.

— Усетих майка ти точно там.

Момичето я погледна.

— Така ли?

Бей кимна. Спомни си онова усещане за извънредна сила и знаеше, че тя идва от Шон и Чарли.

— Да. Майка ти беше с мен… с теб. Тя беше много силна жена, Елиза. Точно като дъщеря си.

— Аз оцелях — промълви Елиза. — Благодарение на теб.

— Благодарение на теб — коригира я Бей. Знаеше, че тя не би била това, което беше, ако не притежаваше тази вътрешна сила.



Случаят приключи, бе закрит официално и Джо Холмс се оказа не само твърд и мъжествен при разрешаването на престъпления, но и неописуемо нежен и мил като приятел. Винаги когато вървяха заедно, той държеше Тара за ръката, а в нощите, когато тя си мислеше за всички лоши неща, които се случиха, за това колко малко е оставало най-добрата й приятелка да се удави в почти замръзналия залив, понякога се обаждаше на Джо и той потегляше по шосе №9, за да я държи, докато изгрее слънцето.