— Защо не, мис Александра.

— Благодаря ви за всичко — усмихна се тя. — Вие бяхте златна мина на информация. Щом се върна в хасиендата ще изпробвам наученото.

Куки й се усмихна в отговор, след което се завърна към неприятните си задачи. Александра се отдалечи. Намести малката си шапка. Щеше да се чувства по-добре, ако шапката наистина я предпазваше от ослепителното слънце. Трябваше да използва сомбреро, иначе скоро щеше да изглежда като каубоите. Върна се при кобилата. Все още я чакаше, застанала мързеливо под тексаското слънце. Опита се да я възседне, но й потрябва известно време, тъй като досега винаги й бяха помагали. Седлото беше неудобно, но скоро щеше да привикне към него.

Отправи се с мустанга си към оградената кошара, която й бе посочил Куки. Наоколо стояха неколцина каубои. Слезе от коня и се приближи към дървената ограда. Каубоите спряха работата си и се загледаха към нея.

— Какво става там? — попита тя, щом се доближи до оградата.

— Обяздват мустанг, мис — отвърна един от каубоите.

Почти не чу какво й казват, тъй като осъзна, че върху извиващия се гръб на мустанга седеше Джейк. Не повярва на очите си. Държеше се с една ръка за въжето, а другата му ръка се размахваше, докато животното се мяташе с невероятни скокове из заграденото място. Александра се наведе напред. Почувства грубото дърво под дланите си. Горещото слънце напичаше тялото й. Никога не бе се чувствала толкова жива. Наблюдаваше мъжа и животното, слети в едно, и същевременно борещи се за надмощие. Беше великолепно. Почувства как някъде дълбоко в нея се заражда някакво първично удоволствие от гледката. Джейк изглеждаше толкова мъжествен, решителен, силен. Животното също беше красиво и се бореше за свободата си. Дишането й се учести. Сякаш не съществуваше нищо друго, освен битката между двете диви животни пред нея. Искаше й се да стане част от сцената, да сподели пълното сливане с природата. Наблюдавайки схватката, започна да вижда промяната. Мустангът забави движенията си. Все още се опитваше да хвърли ездача си, но бе изразходвал силите си и постепенно подскоците и извиванията му отслабнаха, докато накрая Джейк започна спокойно да язди в кръг около оградата.

Едва тогава забеляза Александра. Конят беше костелив орех. Нито един от другите каубои не бе успял да го покори, но лошото настроение на Джейк беше надделяло над непокорството му. Докато го обяздваше си мислеше за Александра. Представяше си как пречупва волята й. И тогава, щом мустангът най-сетне се предаде, вдигна глава и я видя да стои до оградата. Глупавата й шапчица се беше килнала на една страна, ръцете й стискаха дървената ограда, а очите й горяха като зелен огън.

В този момент я пожела по-силно, отколкото когато и да било преди. Трябваше да я направи своя, така, както бе подчинил този кон. Хвърли въжето на един от каубоите, скочи от коня, чувствайки как мускулите му треперят от умората, щом се наведе, за да се промуши между гредите на оградата. Очите му не се откъсваха от нея. Застана до Александра. Подушваше аромата й. Хвана я за ръка, погледите им се срещнаха за миг и след това я поведе.

Мълчаливо стигнаха до хасиендата. Не бяха нужни никакви думи. Александра знаеше какво иска и признаваше пред себе си, че желае същото.

Джейк й помогна да слезе от седлото. Ръцете му не се отделиха от кръста й, докато влизаха в къщата и отиваха към спалнята му. Обърна я към себе си. Все още го гледаше с широко отворени, жадни, зелени очи. Никога не бе я виждал да го гледа по този начин и това го възбуди неимоверно.

Започна да разкопчава костюма й. Александра не помръдна. Остана втренчена в него, сякаш никога не беше го виждала. Бързо свали дрехи си. Когато отново вдигна глава, откри, че е в леглото. Зелените й очи го гледаха някак странно. Да, те бяха меки и тъмни, като мъх върху речен камък.

Плъзна се в леглото и я притегли към себе си. Този път Александра не се противеше. Огънят между тях се разгоря и избухна в яростни пламъци.

Двадесет и първа глава

Александра добави още няколко подправки към врящата в желязното котле вода. Беше разгневена. Ядосваше се на самата себе си колко слаба беше! Колко податлива! Трябваше да се досети, че отношението на Джейк към нея няма да се промени. Облада я по-нежно от обикновено, с по-голяма страст и тя му се остави — наистина го канеше при себе си. Но след като се възползва от нея, той се облече и я заряза като най-обикновена проститутка. Луда за връзване!

Тъкмо изпираше един парцал в кофа с вода, за да почисти кухнята, когато чу цвилене на кон. Погледна през прозореца и видя един мустанг, завързан пред хасиендата. Отиде в голямата стая.

В центъра на стаята стоеше млада мексиканка с ръце на кръста. Носеше селски дрехи, подобни на облеклото на Александра. Едрите й, млади гърди изпъваха бялата блуза, а тъмните кръгове около зърната прозираха под тънкия плат. Мексиканката я изгледа високомерно.

Смутената Александра направи още няколко крачки, след което спря.

— Мога ли да ви помогна? Търсите ли някого?

Лицето на жената се изкриви от злоба.

— Намерих тази, която търсех, кучко!

— А, разбирам — усмихна се спокойно Александра. — Ти сигурно си Роза.

— Предполагам, че той ти е казал за мен.

— Е, Пекос…

— Пекос! Нямам предвид онзи глупак. Имам предвид Джейк.

Александра учудено повдигна вежди, а очите й леко проблеснаха.

— Джейк ли?

— Да, Джейк, моят мъж, кучко. Дойдох да те видя. Пекос каза, че си тук.

— Не съм изненадана. Той се опита да ме изнасили, както сигурно знаеш. Предполагам, че това те засяга.

— Да те изнасили ли? Ха! Не би пожелал една малка, кльощава gringa, като теб. Нито пък Джейк. Ти си го омагьосала, нали? — попита Роза. Очите й се присвиха. Пристъпи по-близо до Александра.

— Да съм го омагьосала? Роза, не бъди глупава — Александра се забавляваше от гнева на мексиканката и това само я разяри още повече.

— Иначе защо ще те пожелаят?

Александра сви рамене. Не проявяваше особено желание да обсъжда двамата мъже с Роза. Все пак беше интересно да види една от бившите любовници на Джейк. Тази беше хубава, сладострастна и млада, може би шестнадесетгодишна. Трябваше да признае, че Джейк има добър вкус, като си спомни красивата мадам Льоблан и съблазнителната Керълайн.

— Виж — заговори Роза, като направи още една крачка към нея. — Джейк ми принадлежи. С него имахме една кавга. Напуснах го и отидох при Пекос, като при нов мой мъж, но го направих, само за да накарам Джейк да ревнува. Той е мой. Разбираш ли?

— Е, и? — сви рамене Александра.

— Е, и! Искам да си тръгнеш. Да се махнеш. Върви си! Махай се от Тексас, преди да съм ти издрала очите!

Александра се разсмя снизходително.

— Слушай, Роза — спокойно рече тя. — Аз съм тук и ще остана колкото искам. Нито ти, нито някой друг може да ми заповядва какво да правя. И още нещо. Джейк вече не е твой мъж!

Очите на Роза се разшириха от ярост. Без предупреждение се хвърли към Александра, хвана я за косата, опитвайки се да я ритне, да я издере, да забие ноктите си в нея. Но Александра беше придобила известен опит в Ню Орлиънс и също знаеше някои номера.

Затъркаляха се по пода, блъскаха се в мебелите, нанасяха си удари, разкъсваха дрехите си. Роза се биеше като котка, решена да отмъсти, да обезобрази Александра и по този начин да я направи непривлекателна за мъжете, които я харесваха. Свирепо сграбчи дългата й златиста коса и я заскуба, докато накрая Александра не я удари в лицето.

Роза се надигна на колене, а черните и очи хвърляха светкавици.

— Значи малката gringa може да се бие. Изненадана съм, но това няма значение. Ще те убия! Чуваш ли, ще те убия?

— Чувам, малка кучко, но ако отново те хвана тук, ще те довърша със собствените си ръце. А ако те забележа около Джейк, ще те наредя така, че никой мъж повече няма да те погледне — изсъска Александра, а гърдите й тежко се издигаха и спускаха.

Роза държеше разкъсаната си блуза и дишаше тежко. След това изведнъж пусна разкъсаните краища, разкривайки заоблените си гърди с тъмни, твърди зърна. Притича покрай Александра и излезе навън.

Александра се обърна и видя как Роза се хвърля на гърдите на Джейк, и се вкопчва в него с ридания.

Александра срещна погледа на Джейк и се изчерви от развеселеното му изражение. Ламар стоеше настрана от групата и не проявяваше особено желание да вземе участие в препирнята.

— Твоите думи значат ли, че не искаш да ме делиш с никого, Алекс? — попита Джейк, като отблъсна Роза настрани.

— О, не! — извика Александра, ядосана, че е чул заплахите й и в същото време смутена.

Роза се бореше със силните ръце на Джейк, за да си възвърне мястото до гърдите му. Притискаше голите си гърди към него, опитваше се да го съблазни, да го накара отново да я пожелае.

— Джейк, Джейк, тази жена ме нарани. Виж само какво направи с блузата ми — каза Роза, отмятайки глава назад, за да разкрие по-добре едрите си гърди.

— Да, виждам — иронично отвърна Джейк, поглеждайки към двата заоблени хълма — близнаци, които се надигаха към него. — Изглежда, че има някакъв проблем с блузата ти, Роза — добави той и придърпа двата края на разкъсания плат над гърдите й.

— Джейк, Джейк, махни я оттук. Тази gringa не ти е нужна. Аз съм топла. Аз съм твоя. Преди ме желаеше. Вземи ме отново.

Джейк погледна към нея, след това обърна очи към Александра, сякаш правеше избор. Усмихна се при вида на нарастващия гняв на Александра и белите му зъби проблеснаха на загорялото му лице. Вдигна ръка хвана брадичката на Роза и се втренчи в умоляващото й лице.

— Върви си, Роза. Предполагам, че принадлежа на победителката, а според мен победителка е Алекс.

Кипяща от ярост, Роза изхвръкна от хасиендата. Александра, която също беше ядосана и се чувстваше унизена, излезе от стаята и се заключи в спалнята си.

През следващите дни Джейк непрекъснато напомняше за случката на Александра. Струваше му се много забавна, особено когато искаше да я раздразни. Многократно й повтаряше, че трябва добре да се грижи за него, тъй като беше го спечелила на дуел и беше обещала да обезобрази всяка жена, която се опита да й го открадне. Александра нямаше какво да отвърне. Все още не можеше да повярва, че е била толкова разярена, та е казала тези думи. Но по някаква причина, която не можеше да разбере, тази случка помогна за сближаването й с Джейк.

Джейк дори я учеше да стреля. Един ден й каза:

— Предпочитам да те науча да стреляш, Алекс, понеже често ти се налага да се защитаваш. Някой ден може да не съм наблизо, за да те спася от похотта на другите мъже.

Макар всичко това да му се струваше много забавно, след инцидента с Пекос гледаше винаги да има поне един каубой близо до хасиендата, когато отиваше някъде. Дори това бе причина за шеги и закачки. Каза й, че всички каубои почти не могат да работят от копнеж по красивата Александра. Наистина всички каубои, които оставаха в хасиендата, се опитваха да й помагат в кухнята или при прането и чистенето. Разбира се повече пречеха, отколкото помагаха, но го правеха с такова добро настроение и удоволствие, че обикновено им позволяваше да носят вода или дърва за кухнята. Джейк като че ли не я ревнуваше от тях, макар че я държеше под око и внимателно наблюдаваше отношението й към тях. Всичко беше съвсем невинно. Отнасяха се към нея като към истинска дама.

Дните се изнизваха неусетно един след друг, докато накрая Александра осъзна, че са изминали три седмици от пристигането й в Тексас. Много добре знаеше колко време е изминало, тъй като имаше един факт, който не можеше да пренебрегне. Повече не можеше да се заблуждава, че е бременна.

От последната дата, когато беше в Ню Орлиънс, бе изминало повече от месец. Беше сигурна, че детето е от Джейк. Трябваше ли да му каже? Какво трябваше да направи? О, защо се случи точно сега? Но грешката не беше нейна. Джейк продължаваше да я прелъстява всяка вечер, като че ли беше задължен да го прави. Но може би не трябваше да стоварва цялата вина върху него. Самата тя го желаеше толкова силно, колкото й той нея. Но въпреки това желанието оставаше чисто физическо. Не разменяха нито една любовна дума. Досега бе сдържала чувствата си.

Разхождаше се напред-назад и сериозно обмисляше създалото се положение. Бебето трябваше да има баща. Не можеше да роди незаконно дете. Нямаше да бъде честно към безпомощното бебе. Щеше да бъде съвсем различно, ако Джейк я обичаше, но той не проявяваше никакви признаци на любов. Като че ли вече не я мразеше. Дори я разпитваше за миналото, особено за времето, прекарано в Ню Орлиънс, но Александра упорито мълчеше. След като в началото бе отхвърлил историята, която му разказа, Александра не обели повече дума на тази тема. Дори за майка му. Сега й се искаше да не беше проявявала толкова гордост.