Каретата продължаваше да се движи безмилостно, доближавайки ги все повече и повече към параклиса. Свещеникът нямаше да ги чака. Стен нямаше да я чака. Само Александра искаше да задържи бързо приближаващия миг, в който щеше да застане със Стен Луис пред олтара. Докато седеше и мислите й скачаха в търсене на изход, досущ пеперуда, която се блъска в прозорец, каретата зави и спря пред входа на малка каменна сграда, близо до величествена църква.

Стен се обърна към нея и се усмихна.

Не можеше да понася победоносното му изражение. Александра извърна поглед към улицата. Измъчените й очи се разшириха при вида на една самотна мъжка фигура, която се виждаше в далечината. Сърцето й сякаш спря за миг, след това започна да бие бързо и всеки удар отекваше в ума й — Джейк, Джейк, Джейк!

Ръката й сама затвори устата й, за да заглуши името, което искаше да изкрещи. Нямаше никакъв Джейк. Той беше мъртъв. Имаше само Стен Луис!

Тръсна глава, за да прогони тези мисли. Очите й блестяха от сълзи и болка, а сърцето й щеше да се пръсне. Не можеше да си поеме дъх.

— Александра, идваш ли? — нетърпеливо попита Стен.

Опита се да превъзмогне замайването си. Стен беше слязъл от каретата и протягаше ръце към нея. Беше време. Трябваше да отиде с него. Защо й трябваше да поглежда към онзи самотен мъж, който се приближаваше с широки крачки. Джейк беше мъртъв.

— Александра!

— Да. Да. Идвам, Стен — прошепна тя.

Почувства как Стен хваща ръката й. Дали онзи мъж все още я наблюдаваше? Не трябваше да се обръща. Не трябваше!

Високите, резбовани врати на параклиса се разтвориха и Стен я въведе в светата обител. Вътре беше прохладно. Вървяха един до друг, а Ейба ги следваше. Пътят до олтара й се стори невероятно къс.

Свещеникът и жена му бяха усмихнати, сивокоси хора, които им кимнаха окуражително, щом ги видяха, че се приближават. Отнякъде се появиха цветя. Александра ги държеше в ръка и вдъхваше аромата на цветовете. Колко ли дълго щяха да останат свежи?

Говореха шепнешком. Не можеше да чуе думите им. Дали самотният мъж все още беше отвън?

Стен държеше ръката й. Неговата длан беше гореща, а нейната — студена. Чувстваше близостта на Ейба от дясната си страна. Не можеше да почувства Стен, който стоеше от лявата й страна. За нея той не съществуваше. Жената на свещеника им се усмихваше с топли очи. Свещникът отвори библията. Започна да говори. Какво казваше? Като че ли не можеше да го чуе.

Зад тях се чу шум. Вратата на параклиса се отвори. Чуха се стъпки. Сърцето й подскочи. Наложи си да гледа свещеника.

Той гледаше някъде зад тях. Лицето му беше смутено. Намръщи се леко, преди да се върне към библията. Изкашля се, преди да продължи четенето.

— И ако има някой човек, който може да представи причина, поради която този мъж и тази жена не могат да се свържат в свещен брак, нека да говори сега или завинаги да мълчи.

Тишина.

Сърцето й заби по-бързо. Параклисът беше тих. О, Господи, моля те, нека да има някаква причина! Има причина, има много причини. Не мога да се омъжа за този човек. Той уби моя любим. Как мога да се омъжа за него? Никой ли няма да каже нещо?

Тишина.

Свещеникът отново се изкашля, погледна покрай тях и продължи с обреда.

— Александра?

Нейното име! Свещеникът беше спрял да говори. Александра го погледна. Какво искаше от нея?

— Вземаш ли този мъж…

Ето това е. Нейният отговор. Трябваше да се съгласи. Бяха само две думи. Две къси думи, които щяха завинаги да я свържат със Стен Луис. Две малки думи, които щяха да я направят съпруга на Стен.

Свещникът гледаше към нея. Стен гледаше към нея. Александра отвори уста. Какви бяха думите?

— Аз… аз…

— Не го взема! — изгърмя един познат глас в задната част на параклиса.

— Джейк! — извика Александра, а сърцето й заби така, сякаш щеше да се пръсне от щастие.

Но докато се обръщаше да види любимия си, Стен бръкна в джоба си. Беше дошъл подготвен. Измъкна пистолета си докато се обръщаше. Свещеникът го видя и посегна да го спре. Движението му закачи пръста на Стен, който вече беше на спусъка.

Последва изстрел. Куршумът се заби в ръката на свещеника. Бликналата червена кръв напръска бялата рокля на Александра. Съпругата му изпищя и се хвърли към падналия човек.

Стен пренебрегна ранения и продължи движението си. Револверът му все още димеше, а в следващия патрон се криеше живота на Джейк.

Но Джейк беше готов.

Ръката му беше спокойна, а очите му сурови. Стреля само веднъж. Беше нужен само един-единствен изстрел. Куршумът на Джейк се заби в гърдите на Стен и го отхвърли назад към олтара. Стен падна назад, докато животът му го напускаше. Сивите му очи ги погледнаха объркано, а после се затвориха, за да не видят нищо повече.

Александра се втурна към Джейк и се хвърли в обятията му, а по лицето й се стичаха щастливи сълзи.

Наистина ли беше жив? Нима беше истина? Погледна сериозното му, мъжествено лице. На слепоочието му се виждаше пресен розов белег. Александра прекара пръсти по него. Да, беше истина!

Джейк я притисна към себе си.

— Обичам те, Александра! Обичам те!

Александра нетърпеливо притисна устни към неговите.

Вече нищо не можеше да ги раздели.

Епилог

Александра и Джейк стояха един до друг на ветровития хълм, под топлото лятно слънце и гледаха към гроба на Олаф Торсен. Оставиха посещението си тук за най-накрая — един израз на уважение към човека, който ги беше събрал.

— Жалко, че не си имал възможност да го познаваш — замислено каза Александра.

— Скъпа мисис Джермън — отвърна Джейк, като й се усмихна, — вярвам, че ще го опозная добре, след като чуя всичките истории, които ще разкажеш на мен и на децата ни за него.

Александра му се усмихна в отговор и стисна ръката му.

— Предполагам, че си прав, но само ако изоставиш кравите си достатъчно дълго, за да чуеш историите.

— Нашите крави, Алекс, и знаеш, че ще бъдеш там заедно с мен.

Александра се разсмя.

— Не знам дали изобщо бих се омъжила за теб, ако знаех…

Джейк я дръпна към себе си със строго изражение.

— Никога вече не казвай това, Александра! Не знаеш какви адски мъки преживях. Нямах представа дали Стен вече не се е оженил за теб, не знаех дали си в безопасност. Мислех, че ще полудея, докато стигна до Ню Йорк. След като си отиде, преходът със стадото вече нямаше никакво значение за мен.

Притисна я силно, а устните му погалиха косата й.

— Само те дразнех, Джейк. Знаеш колко те обичам.

— Мисля, че ще мине доста време, преди да съм напълно сигурен в теб, Алекс — отвърна той през смях. — Ти си като див мустанг. Може и да си опитомена, но винаги ще се стремиш към свободата.

— Джейк, свободата е в живота ми с теб и нашите деца, в обединението на „Бар Джей“ и корабната компания „Кларк“.

— Знам и мисля, че този бизнес ми допада. Вече имам някои идеи за превоз на памук от Луизиана до Ню Йорк, а също и на говеда от Тексас, разбира се.

— Планираш истинска империя Кларк-Джермън, нали?

Джейк й се усмихна.

— Като мислиш, мисли мащабно.

— Е, Тексас е достатъчно голям за мене.

Беше време да напуснат ветровития хълм. Беше време да се качат на кораба, който щеше да ги откара към Тексас, най-сетне завинаги заедно.