Софи забеляза, че не спомена за камшика.

Вечерята бе приятна и завърши със сладкиш с манго, залян с топла сметана. Разкошното ямайско кафе бе гъсто, черно и чудесно, както обикновено.

Райдър чакаше благоприятния момент. Когато изпратиха Джеръми в леглото, Райдър му стисна ръка. Прие с готовност още щом Тео Бърджис го покани да се оттеглят на верандата, където бе много по-прохладно. Досега не бе срещал на Ямайка човек, който вечер да не си пийва ром. Време бе ритуалът да започне. Време бе да приведе плана си в изпълнение.

Не се изненада, когато София се извини и последва Джеръми по стълбите. Нито пък, когато Тео извика подире й.

— Ела при нас, след като се погрижиш за брат си, скъпа. И не забравяй, Софи!

— Няма да забравя, вуйчо Тео — отвърна тя. Райдър долови в гласа й нещо странно, нещо, което той изобщо не разбираше. — Ей сега идвам.

Райдър се постара компанията му да бъде приятна. Бе забавен, разказваше вицове, без да чака да го подканят. Окуражаваше Тео Бърджис, подтикваше го да говори и когато Тео се отпусна, Райдър се облегна назад и се замисли за това, което се надяваше, че ще се случи.

Райдър никак не се изненада, като видя, че София дойде с поднос с чаши пунш.

— Чудесно — посрещна я Тео. Радвам се, че не си забравила, Софи. Вярвам, пуншът отговаря на изискванията на един Бърджис? Предполагам, че обичате пунш, Райдър?

— Да, сър. Можете да сте съвсем сигурен в това.

Значи това било.

Той пое чашата, която Софи му подаде. Стори му се, че ръката й трепери. Не, сигурно си е въобразил.

Тео вдигна наздравица. Чукнаха се и Райдър се престори, че пие.

След това, все така с чаша в ръка, той се изправи, отиде до дървения парапет и като се облакъти на него зарея поглед в проблясващото в далечината море. Луната разкриваше величествена гледка пред него. Но той просто не я забелязваше. Обърна се с лице към София и Тео, вдигна наздравица за красотата на природата и пак се престори, че пие. Когато отново се обърна с гръб към домакините си, той лисна съдържанието на чашата си върху яркорозовите цветове, на хибискусовия храст, който растеше точно под верандата. Надяваше се да не е погубил растението.

Време беше да действа. Той се обърна с широка усмивка и размаха празната си чаша.

— Защо не се поразходим, София — рече той.

Тя не желаеше да се разхожда. Искаше той просто да си тръгне, а не пак да бъде проснат гол в къщичката и Далия да се вие над него, да го милва. Не искаше да чуе още веднъж виковете му, ознаменуващи върха на мъжкото му удоволствие.

— Да, София, върви, скъпа.

— Донеси още по една чаша от този превъзходен ром и за двама ни.

— Да, отлична идея — отзова се Тео и усети как кръвта триумфиращо препусна по вените му. София много се заблуждаваше по отношение на Шербрук. Един младеж, нищо повече. Въобще не беше толкова интелигентен или пък лукав, напротив, бе съвсем лесен, напълно предвидим. В известен смисъл това разочароваше Тео Бърджис. Губеше се предизвикателството. Даа, София грешеше.

София взе по една чаша и за двама им. Още веднъж Райдър пое чашата, която тя тикна в ръката му. Предложи й ръката си.

— Хайде да се поразтъпчем. Нощта е красива, нали? Можеш да ми разкажеш още нещо от историята на острова.

— О, да.

Той я дръпна в градината, разположена от източната страна на къщата. Тук бе по-тъмно, но и ароматът на цветята бе много по-силен, почти непреодолим. Нямаше никой наоколо, бяха само те двамата, всеки с по чаша пунш в ръка.

— Тази вечер не приличаш на курва — подхвърли той, като продължаваше да крачи бавно до нея.

— Да.

— Както и да е. Миналата нощ бе истинско събитие, нали? Паметно събитие, но не съвсем. Ала грешката сигурно е в мен. Паметно трябва да е било.

— Разбира се, че беше. Стори ми се, че ти хареса.

— А ти, София? Хареса ли ти и на теб?

Тя продължи да крачи безмълвно, като внимаваше да стои само в профил към него.

— Естествено. Щях ли да искам да се любя с теб, ако не съм очаквала някакво удоволствие и за себе си. Доста способен любовник си.

— Бая високо крещеше, когато стигна върха. — Тя остана няма като нощта.

— Намирам уменията ти за напълно задоволителни, всъщност, те са нещо много повече. Хареса ли ти да го поемаш в устата си? Влезнах толкова надълбоко, че се уплаших да не те задавя. Но ти не се задави, поне на мен така ми се стори.

— Мисля, че трябва да оставим тези разговори за къщичката, Райдър. Не си ли съгласен?

— Хайде да поспрем. Какъв е оня храст? Ей там? Да, оня с тънките жълти листа?

Той взе чашата от ръцете й. Забеляза я как се стегна, а след това, когато той остави двете чаши на една каменна пейка, отново се успокои и поотпусна. И той разбра, можеше да се хване на бас за това, че тя мислено си отбелязва коя е нейната чаша: тази отляво. Е, това няма да има никакво значение. Когато тя се обърна с гръб към него, той измъкна от джоба си едно пакетче и бързо изсипа съдържанието му в чашата й, а след това разбърка питието й с пръст.

— Това е жълто пуи. Красиво дърво, но още е много малко. — Тя се обърна и му махна с ръка да се приближи. — Виж, цветовете му са на гроздове. Много са нежни и сигурно няма да изкарат още много. Най-много още седмица.

Той се възхити от жълтото пуи.

Когато Райдър се обърна, тя вече бе до пейката и бе взела чашата си в ръка. Очевидно не поемаше никакви рискове. Както самият той бе уверил Емил, момичето не беше глупаво.

Той вдигна своята чаша за наздравица.

— За нашата вечер. Достави ми огромно удоволствие. Вярвам, че много скоро ще прекараме още една такава нощ.

— Да — отвърна тя и чукна чаша в неговата. Софи от първо сръбна от пунша, но после явно й хареса и отпи по-голяма глътка.

— Довърши си питието, София, и ако искаш ще се поразходим още малко.

Неговият пунш отиде на земята, нейният — в гърлото й.

— Имаш красиви гърди — каза й Райдър. — Но това май ти го казах вече. Както и да е, спомних си, че снощи ми се сториха още по-големи. Странна работа, какво ще кажеш? Предполагам, че е заради страстното ми желание и заради трескавата нужда, която изпитвах за теб. От това ще да е.

— Може би.

— Какво означава това „може би“?

— Малко попрекали с алкохола, но ми се стори, че пуншът много ти хареса. Не исках да ти развалям удоволствието.

— Много мило от твоя страна.

Тя продължи да крачи напред. Защо не вземе просто да припадне? Бе изпил две чаши — повече от достатъчно. Тази вечер вуйчо Тео го бе приготвил по-силен. Но Райдър продължаваше да чурулика като сойка, а крачката му бе лека и едра. Мразеше го. Мразеше и себе си. Ако не беше Джеръми, щеше… всъщност, не знаеше какво щеше да направи.

Райдър спря и се обърна с лице към нея.

— Искам да те целуна, София. Странно, но не мога да си спомня да съм те целувал снощи. Разбира се, нямам предвид опитите, преди да ме отблъснеш, за да свалиш оная рокля. Интересно наистина, толкова обичам да се целувам. Защо не се целувахме, София?

— Искаше ме веднага. Бе прекалено припрян. Трескав, както сам каза. Нямаше време за целувки.

— Сега има. — Той я целуна. Софи се насили да отвърне на целувката му, ала не можа. Тя бе една измамна мошеничка и много, много се страхуваше от този мъж. Райдър бе напълно наясно, че тя просто го оставя да я докосва, че не реагира, че го търпи. Това го вбесяваше, но той не бе изненадан и, колкото и да е странно, гневът му скоро премина.

Райдър внимателно я отдели от себе си, като продължаваше да я държи в прегръдките си.

— Как се чувствате, мис Статън-Гревил?

Тя вдигна очи към него.

— Що за официалности, Райдър? В края на краищата сега ти си мой любовник. Никой друг, само ти. И ще продължиш да ми бъдеш любовник, нали?

— О, да. Ти си чудесна. Щом затворя очи и те виждам как го поемаш в уста, отново чувствам ласките на езика ти, твоята топлина. Да, достави ми страхотно удоволствие. Кажи ми честно, Софи, искаш ли да ти подаря нещо? Има ли нещо определено, което да желаеш? Мислех си да ти донеса някакво бижу, но нямах време да отида до Монтегю Бей. Какво искаш, съкровище?

Да, помисли си тя, а горчивината я изпълваше, той трябва да плати на курвата си. Искаше й се да може да му каже името на Далия и да го прати при нея, да й подарява каквото ще. Но, не.

— Амии — провлачи тя, като му отпрати една ослепителна усмивка, — май има едно нещо, което би ме зарадвало.

— Да? Само ми кажи и е твое. Някоя дреболия? Диамант, рубин? Разбира се, искам те отново. Тази вечер.

Софи не успя да му каже какво иска. Тя въздъхна тихичко и се свлече върху му. Бе в безсъзнание.

А така, мамка му, помисли си Райдър и я нарами. Беше се предала по-рано, отколкото той очакваше. Райдър леко положи тялото й до един жасминов храст, така че да не се вижда, приглади полата й и се изправи.

Ти си на ред, вуйчо Тео, мислеше си Райдър, докато бързаше назад към верандата. Подозирам, че си доста лесен, дърт копелдак.

И Тео Бърджис бе забележително лесен. Вдигна безчувствения Тео на рамо и го отнесе в леглото му. Видя го само един от робите.



Софи се пробуди бавно. Изпитваше някакво особено чувство — сякаш висеше във въздуха, отделена от собственото си тяло. Усещаше главата си олекнала, мислите й бяха хаотични и неясни. Беше леко замаяна. Беше ранно утро, слънцето блестеше през прозореца.

Но това не бе възможно. Сутрин слънцето не грееше през нейния прозорец.

Тя направи усилие да се изправи и седна в леглото. Разтърси глава, учудена от странните си усещания. Чувстваше се като пияна, а това определено бе странно.

Тя провеси крака от леглото. Това не бе нейното легло. Чак тогава осъзна, че е гола голеничка.

Извика. Огледа се невиждащо наоколо. Беше в къщичката, съвсем сама. Просто си седеше там, придърпваше чаршафа върху себе си и зяпаше в отсрещната стена. Какво бе станало?

Райдър Шербрук! Това бе станало! Някак си бе открил какво са му сторили с вуйчо Тео. И си бе отмъстил.

Тя се зачуди дали бе направил с нея същото, което Далия бе направила на два пъти с него поминалата нощ. Как да разбере? Тя бавно се изправи и пусна чаршафа. Бе топло. Тя, усети как по челото й избива пот, но единствената причина не бе топлата стая. Страхът също я изгаряше.

Какво й бе сторил?

Тя сведе очи и огледа тялото си. Изглеждаше си същата. Спомни си как, много отдавна, вуйчо Тео я бе уверил, че е останала девствена. Но как може човек да разбере дали една жена е девствена или не? Не бе попитала вуйчо си за това. Господи!

Какво да прави?

Софи видя дрехите си, внимателно окачени на облегалката на плетения стол. Същите дрехи, с които бе облечена снощи. Донесъл я е тук, в къщичката, и я е съблякъл чисто гола. Бе повече от неудобно. Трябваше да разбере какво бе направил с нея. Трябваше да разбере какво знае той.

Сети се за вуйчо Тео и пребледня като платно. Досети се какво се е случило. Райдър бе упоил първо нея, а след това и вуйчо Тео. Добре ги беше подредил. Око за око…

Тя бързо се облече и среса косата си. Върза се на опашка със същата панделка, която бе използвала и предишната вечер. Застана пред огледалото и се огледа. По-различна ли изглеждаше? Така ли се разбираше дали вече не си девствена?

Бе пребледняла, нищо друго. Трябваше да разбере. Излезе от къщичката и бързо се отправи към Кемъл Хол.

Вуйчо Тео го нямаше. Един от робите й каза, че масса все още не е излизал от спалнята си.

Едва тогава тя съобрази, че е само седем часа сутринта. Но тя не можеше да чака. Нареди да оседлаят Опал.

6.

Райдър си пиеше кафето сам на предната веранда. Все още бе рано, но дълбоко в себе си той бе убеден, че тя скоро ще дойде. Нямаше как да не дотърчи. Тя трябваше да разбере какво й бе сторил и той нямаше търпение да й обясни.

Райдър видя Опал. Кобилата галопираше по алеята на Кимбърли. Сладкото му предчувствие го накара да се усмихне. Той се стегна и застана нащрек. Не се изправи. Просто си седеше там и наблюдаваше Софи, докато тя се приближаваше.

Софи скочи от коня и го завърза за един от металните, боядисани в черно стълбове. Трепереше. Това съвсем не бе достатъчно. Софи отърка длани в полата си и се изпъчи.

Тя просто се качи на верандата, застана до него и го загледа. Не беше очаквала от него да стане в присъствието на дама, както се полага на един джентълмен, и той не го стори. А и в края на краищата едва ли имаше нещо на този свят, което да заслужава квалификацията „дама“ по-малко от нея.

Райдър я погледна от мястото си и хищно й се усмихна.

— Добро утро, София. Както забелязвам, все още не си се преоблякла. Не си имала търпение да ме видиш отново? Искаш ли да закусиш? Може би кафе? Трябва да се подсилиш, особено след снощните ти усилия.

Щеше да я разиграва. Добре тогава, тя не бе някаква си неопитна и безобидна досадница. Познаваше мъжете. През изминалата година бе опознала добре повечето от прищевките им, дребнавата им суета, нуждата им да господстват и командват. Тя му се усмихна в отговор и отметна глава.