— Бих пийнала едно кафе, благодаря.

— Сядай.

Докато го чакаше да се върне, умът й работеше трескаво, но не й идваха никакви идеи. Тя пое чашката, която Райдър й подаде и бавно отпи, като не преставаше да го наблюдава, докато той не се настани на отсрещния плетен стол. Райдър лениво се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си. Бе отпуснат като гущер на припек. Заклати се на задните крака на стола. На Софи й се прииска столът да се прекатури. Да си строши проклетата тиква, дано!

— Много е рано за гости. — Забележката му бе отправена към глицинията, избуяла по протежение на парапета на верандата.

— Да — отвърна тя, — действително е много рано и въпреки това ти си на крак и издокаран, сякаш очакваш някого. Топло ще е днес.

— Всеки ден е топло. За нещо определено ли искаше да поговорим? Или може би искаш да видиш Самюъл? Изгубил си е ума по теб. Вече ми се повдига от безкрайните му излияния. А може би Емил? Нали се сещаш, приятеля ти от детинство? Оня, дето се правиш, че не го забелязваш?

— Теб.

Той й кимна вяло и млъкна. Тишината се проточи.

— Е? — подкани я той накрая. — Не че имам някаква спешна работа, просто бързо се отегчавам. Застоя се.

— Какво ми направи?

— Моля? — Едната му вежда подскочи цели два инча нагоре. Остана доволен от съвсем искреното недоумение, което прозвуча в гласа му.

— Стига си ме разигравал, дяволите да те вземат? Ти ли ме отнесе в къщичката? Моля те, кажи ми!

— Да.

— Ти ли свали дрехите ми?

— Да. Освен това ги сгънах вместо теб. Аз съм мъж с навици. Привикнал съм на ред.

— Ти… ами, така да се каже, беше ли интимен с мен?

— Имаш предвид, преди да ти сгъна дрехите? Или след това?

Тя го гледаше втренчено. Замълча. Райдър сви рамене, огледа гърдите й и се усмихна.

— Дали съм бил „интимен с теб“, мис Статън-Гревил? Защо, за Бога, да не те чукам, или както ти толкова старомодно се изрази, да не бъда „интимен с теб“? Твоето тяло ми принадлежи, каза ми го съвсем ясно. Не обичам особено много да приемам в леглото си жени, които са по-безчувствени от самия мен, но и простото разтваряне на краката ти и проникване в теб ми свърши работа… Под „работа“ имам предвид задълженията си като твой любовник, разбира се. Е, малко поизви гръб, но, за съжаление, не мисля, че ти хареса, макар че изохка веднъж, дваж. — Той зае замислена поза. — Чакай, чакай… спомням си, че простена, докато целувах гърдите ти… или пък беше, докато те галих отзад. А не беше ли когато те обърнах по корем? Обаче определено не крещя както миналата нощ. Разбира се, не беше във форма да се качиш върху ми, така че с обяздването се заех аз. Много си мекушава, София. Отстъпчива. Донякъде ми хареса. Е, донякъде ми хареса. Разбира се, снощи бях напълно на себе си и се насладих и с последната фибра на тялото си на удоволствието да те чукам. — Райдър тъкмо бе загрял и навлизаше в най-интересната част на монолога си, когато Софи скочи от стола си и му изкрещя:

— Престани! Проклет да си! Просто престани! Ти ме изнасили! Животно!

— Да съм те изнасилил?! — Райдър бе озадачен. — Животно? Но София, аз съм ти любовник?

— Упои ме! Спа с мен, докато бях в безсъзнание. Никакъв любовник не си! Вероломно копеле, това си ти! Мразя те!

Райдър се разсмя. Смехът му беше дълбок, сърдечен и искрен и по кожата й пропълзяха тръпки. Господи! Как й се искаше да го удари, да го цапардоса по главата с нещо тежко, да го изрита! Не можа да се овладее. Тя се спусна към него със свити юмруци. Трябваше й много сила, но все пак тя успя да бутне стола му назад и той се просна на верандата. За съжаление Софи не успя да отстъпи достатъчно бързо. Райдър я улови за глезена, дръпна я върху себе си и улови ръцете й, така че тя не можеше да го удари.

Той заразглежда почервенялото й от гняв лице, гърдите й, които бързо се надигаха и спускаха и щастлив като поп на сватба, сподели:

— Колко си темпераментна, София. Може би следващия път и ти ще си на себе си, та да можем да си говорим, докато се любим. От това удоволствието ти ще стане по-голямо. Както и моето, надявам се. Не че се оплаквам.

Тя се съпротивляваше. Райдър усещаше тялото й, притиснато в неговото. Тя бе съвсем побесняла и пет пари не даваше за това, че коремът й се търка о него. Той бе възбуден, сигурно и тя го чувстваше. Но Райдър я държеше здраво. Просто я изчакваше да проумее, че нищо не може да му стори. Въпреки това тя не се предаде и продължи борбата още няколко минути.

— Проклет да си — каза тя най-сетне. — Пусни ме! — Гласът й бе нисък и в него звучеше злоба.

— Знаеш ли, София, досега никоя жена не ме бе нападала с лоши намерения. Естествено, нахвърляли са ми се със смях, със сексуална жажда, да. Много обичам игривите жени и някои от тях изглежда го знаят. Но това насилие? Не съм сигурен, че съм наясно с правилата. Дали да не те подържа така още пет минути, та да съм сигурен, че си се укротила?

Тя изпитваше някаква смесица от ярост и страх. Сълзи изгаряха очите й. Не намираше думи. Софи просто поклати глава.

Райдър забеляза сълзите й, но знаеше, че тя няма да им позволи да потекат от очите й.

— Ще ми се нахвърлиш ли пак, ако те пусна?

Тя поклати глава отново. Райдър бе сигурен, че сега тя наистина бе неспособна да говори. Бе победил. Направо я бе съсипал. Никак не бе трудно. Тя си го заслужаваше. Той освободи китките й. Тя се претърколи на една страна и в следващия миг отново бе на крака, вперила от високо поглед в него.

Райдър бавно се изправи. Върна стола си на мястото му и с жест я покани да седне.

— Да съм те упоил? — бяха първите му думи. — Нали това каза? Що за идея? Каква нелепа мисъл. Как изобщо е възможно някой да си помисли за нещо толкова вероломно? Та това е подло, недостойно! Това е такава измама, че чак умът ми не я побира! Божичко! Още е много рано за такива шеги, но и без това, както ти казах, нямам какво друго да правя, а и ти, съвсем определено, не ме отегчаваш вече. Защо пък, можем да ги поразтягаме и такива.

Сякаш нищо не е било, вцепенено си помисли тя.

— Аз бях девств… — Гласът й заглъхна, сякаш бе катурната по склона канара. Господи! Та той ще си умре от смях, ако му каже, че е била девствена. Тя поклати глава и се опита да се овладее. Той знаеше за опиатите, бе почти убедена в това.

— Ти ме упои. Сигурно си сложил нещо в пунша ми. А след това злоупотреби с моята беззащитност. — Това не бяха думите, които й се искаше да каже, но нищо друго не й дойде наум. Прозвуча като безполезно оплакване на обидена девица. Освен това Софи осъзна, че каквото и да каже, то няма да бъде на място. Нямаше да постигне нищо друго, освен да му даде още поводи за присмех.

— Не ти ли казах, че току след пристигането си в Монтегю Бей чух, че имаш трима любовници? Имах възможност да чуя и описание на въпросните мъже Оливър Сасън даже се случи там и трябваше да изтърпи някои безмилостни подмятания за връзката си с теб. Чиста завист, разбира си. Та, мисълта ми е, че не е възможно дълго да си останала девствена. Освен ако не си приложила някакви съвсем екзотични и странни хватки. А, да, не се изненадвай, София, и моля те, не протестирай. Малко думи започват с „девств“. Радвам се, че се осъзна и не довърши тази смешна лъжа. Девствена… още нещо, което умът ми не побира.

— Не — промълви тя разгромена. — За какво ми е да те лъжа? — Но си мислеше: Тази сутрин не почувствах нищо особено. Дори се огледах в огледалото. Бях си същата и въпреки това той казва, че е спал с мен и не съм била девствена. Нищо не разбираше, но си замълча. Бе очевидно, че мъжете не са в състояние да разберат дали една жена е била докосвана или не. Явно мъжете нямаха друг избор, освен да съдят за невинността на една жена единствено от това, което тя им каже по въпроса. От нейните думи полза никаква, като се имаше предвид репутацията й и тя си го знаеше. Това трябва да е. Беше точно толкова невинна, колкото и всяка друга курва в Монтегю Бей. Забеляза, че Райдър се хили насреща й. Усмивката му бе изпълнена с тържество, доволство и нещо много повече от злонамереност.

— Моля те, Райдър, моля те, кажи ми истината! Какво знаеш? Как разбра? Какво искаш? Признавам си, всичко свърши. Убедена съм в това. Край, дори и вуйчо още да не е разбрал. Но, моля те! О, моля те, за Бога… — Млъкна. Какво се канеше да го пита? Не можеше да направи нищо, за да го спре. Той щеше да извърши това, което иска. Почти го чуваше как й се присмива, ако се опита да му каже за Джеръми. Тя бавно стана от стола. Чувстваше се вцепенена и изтръпнала. Изгледа го с невиждащи очи, обърна се, повдигна краищата на полите си и изтича по стъпалата на верандата.

— Издадоха те гърдите ти, мис Статън-Гревил — с висок и приповдигнат глас извика той подире й. — Благодарение на това стигнах до извода, че си ме упоила. Както виждаш, за мен въобще не беше толкова трудно да се досетя. Гърдите на една жена са си нейни собствени и не може просто ей така да си ги разменя с други. Вярно, и другите гърди си ги биваше, но бяха прекалено големи за мен. Предпочитам твоите.

Тя не се обърна, но той би могъл да се закълне, че цялото й тяло потръпна при думите му.

Райдър остана безучастен наблюдател на нейното бягството. Остави я да си върви. Не се обади повече. Значи така, бе дошла да му заяви, че била девствена. Каква глупост. Той поклати глава. Въпреки че друга бе спала с него, той все още дълбоко се съмняваше, че София е невинното девойче, както изглеждаше в тази объркващо момичешка муселинена рокля и с измито от грима лице. Да, съвсем невероятно е. Тя го бе водила, изкусно го бе задявала, примамвала… Позволила му бе да милва гърдите й, сякаш бе някоя вряла и кипяла куртизанка. Вещо бе определяла темпото, докато не успя да я изненада.

Наблюдаваше я как подкара кобилата си в галоп по алеята на Кимбърли Хол. Продължи да я наблюдава, докато тя не се скри от погледа му.

Стана и се протегна. Трябваше да реши какво ще прави сега. Жалко, че не бе открил каква бе целта на игрите й, но и това щеше да стане. Дори и за миг не се съмняваше в това.



Вуйчо Тео я чакаше в кабинета си. Бе пребледнял и ръцете му леко трепереха. Бе забравил добродушната и блага маска. Страхът не бе чужд на Софи и тя се постара да запази максималната възможна дистанция между себе си и Тео.

— Дяволите да те вземат! Къде беше?

Тя очакваше въпроса, затова изрецитира:

— Събудих се в леглото в къщичката — гола и съвсем сама. Трябваше да разбера какво се е случило, така че отидох до Кимбърли Хол. Райдър каза, че е спал с мен. Защо била цялата тази врява, нали ми бил любовник. Обвиних го, че ме е упоил. Понечих да му кажа, че съм девствена, но разбрах, че няма да ми повярва.

— И двама ни упои, копелето му проклето!

При тези думи на вуйчо си Софи изпита силна радост, независимо от това, което и бе направил Райдър. Край, най-после всичко бе свършило.

— Проклятие! Как е разбрал? Другите изобщо не се усетиха.

— Не зная. — Тео Бърджис усети лъжата й. Софи разбра, че няма смисъл и спокойно продължи: — Добре де. Каза, че е разбрал, че гърдите на жената от онази вечер не са били моите. Преди това на два пъти бе галил гърдите ми. Беше ги виждал, чувствал. По това е разбрал. Каза, че всички жени са различни.

— Това е абсурдно! Казал, че циците на Далиа не били твоите! — разкрещя се вуйчо й. Езикът му бе надебелял от обзелия го бяс и думите излизаха леко завалени. — Това е нелепо! Мамицата ти, София! Лъжеш!

Внезапно Тео Бърджис замръзна насред думата, извъртя се и се втренчи в племенницата си.

— За Бога! — гласът му бе съвършено спокоен. — Ти си му казала, нали? Отишла си при него и си му казала. Подлъгала си се по чара му и по мъжественото му тяло и си му казала!

— Не! Презирам всички мъже! Той не е по-различен от другите!

— Ти ме мразиш, затова си го използвала, за да ми го върнеш. Е, тая работа няма да я бъде. Ще измисля нещо, а ти ще правиш каквото ти се каже. О, не, София, още не сме свършили. И няма да свършим, докато аз не кажа.

— Свърши се! Край! Той знае. Не всичко, но достатъчно. Той ще направи нещо и ти няма да можеш да го спреш.

— Знае, защото ти си му казала. И престани да лъжеш! Проклета малка кучка!

Тя видя как очите му помътняха. Знаеше какво предстои. В следващия миг той се нахвърли върху нея. Удари я силно. Тя политна и се стовари върху касата на вратата. Софи сграбчи топката на бравата, за да се задържи на крака, и в следващия момент съжали, защото той отново я удари. Яростта я изпълни, а заедно с нея и сила, за чието съществуване тя не бе подозирала. Болката изчезна, остана само яростта. Тя му се измъкна и възстанови равновесието си. Взе една лампа от масата и я запрати по него. Улучи го в ръката.

Той крещеше, псуваше я люто и тя знаеше, че докопали я, няма да спре, докато не я пребие до смърт.

Един от робите надникна през прозореца, след това лицето му бързо изчезна. Тя изтича зад голямото бюро. Взимаше напосоки книги и го замеряше с тях, но той продължаваше да се приближава, все по-близо и по-близо. Юмруците му изглеждаха огромни, кокалчетата на пръстите му бяха побелели от напрежение, лицето му — сгърчено в жестока гримаса.