Тя мерна ножа за отваряне на писма. Нито за миг не се замисли. Сграбчи ножа и се втурна право към него.

— Няма да ти позволя да ме удряш повече! Никога! Мразя те! — Замахна с всичка сила. Усети острието на ножа да се плъзва в рамото му с лекота, от която й прилоша.

Тя продължи да крещи. Погледът й бе замъглен. Погледна ножа. Седефената му дръжка стърчеше нелепо от тялото на вуйчо й. Видя как погледът му се прехвърли от нея върху ножа. Лицето му изразяваше недоумение.

— Ръгна ме — бавно каза той. Отново вдигна очи към нея и изкрещя: — Сега ще ти дам да разбереш, кучко проклета! Дадох ти всичко, на тебе и на онова жалко куцо недоносче. Ще ме ръгаш, а!

Той я улови за ръката и така я изви, че тя си помисли, че ще я счупи. Но той я пусна, като я блъсна силно в стената. Сега бе хваната на тясно, като в капан в ъгъла на стаята. Той се нахвърли върху нея. Ударите се сипеха безспир, отново и отново… по ребрата, по лицето, още и още.

Тя се отпусна в безсъзнание, полегнала на една страна на пода.



Когато Софи дойде на себе си, тя все още лежеше на пода, на същото място, където бе паднала, просната на една страна. Болката пропъждаше и най-малкия й опит да мисли свързано. Софи простена тихо, неспособна да се сдържа повече. Поне не я бе убил. И ръката й не бе счупена. И това беше нещо.

Тя остана там още няколко минути. Не мърдаше. Дишаше едва-едва. Беше се научила как да се справя с болката, но този път бе по-трудно. Този път вуйчо й бе забравил всякаква мярка. Беше я бил в кабинета си — стая, в която робите можеха да влизат по всяко време. Обикновено бе толкова внимателен. Изчакваше я да си легне и чак тогава се качваше в стаята й. Биеше я там. Шансовете това да излезе наяве бяха много малки, почти никакви.

Дали не я бе пребил така, защото нямаше намерение да продължава с преструвките си? Дори и пред робите? Дали най-накрая не бе разбрал, че всичко е свършило и вече не го бе грижа? Софи бе убедена, че щеше да я пребие дори и да не го бе наръгала.

Може да е мъртъв. Ако е така, то тя е убийца.

Софи се опита да седне. Болката бе силна, но тя успя да се справи някак си. Не можеше да остане тук. Ако някой от робите влезеше и я видеше, истината бързо-бързо щеше да излезе наяве, а това означаваше, че и Джеръми щеше да разбере. При тази мисъл умът й блокира. Той нямаше да се примири с това. Щеше да нападне вуйчо Тео. Видя себе си и брат си, накачулени с малкото им вещи насред бунището на Монтегю Бей. О, Джеръми! О, не, не и нейното малко братче! Беше се грижила за него през последните четири години. Щеше да се грижи за него до края на живота си.

Не, сигурно грешеше. Вуйчо Тео не би направил нищо веднага. Най-малкото, защото го бе ранила. Щеше да бъде прекалено слаб, за да реагира незабавно. Но той й се бе заклел, че още нищо не е приключило. Беше я пребил, защото бе вбесен от Райдър Шербрук. Не, щеше да се опита да продължи, длъжен бе да го стори. Да, тя грешеше.

Тя си пое дълбоко дъх, стисна ръба на бюрото и се изправи на крака. Чувстваше замаяност и гадене, но устоя. Трябваше да се измъкне оттук, докато все още успяваше да се сдържи да не закрещи от болка. Този път, за да прикрие последствията, щеше да й е необходим всичкият грим, с който разполагаше.

Мина покрай едно огледало, но не се огледа. Изпълзя от външната врата, обгърнала тялото си с ръце. Измина разстоянието до къщичката — близо миля — приведена като старица, дишайки на къси, накъсани хрипове.

Това бе прекалено. Този път трябваше да направи нещо. Това трябваше да спре. Ако не го направеше тя, Райдър щеше да се погрижи. Но тя не смяташе, че има време да предприеме нещо. Болката бе прекалено силна. Времето сякаш бе спряло. Дали пък нямаше да умре. Помисли си за Райдър. Той бе разярен, готов да мъсти. Това, което й стори, бе само началото.

Когато най-накрая се добра до къщичката, тя заплака. Не можеше да се сдържи, нито пък се опита. Сълзите изгаряха наранените й бузи.

Тя се довлече до вратата на къщичката, влезе и много бавно се отправи към леглото. Отпусна се полекичка върху него и остави болката да я залее с безпощадните си вълни.



Райдър искаше още отговори. Бе приключил с игричките. Качи се на коня си и отиде до Кемъл Хол. София не беше там. Прислугата в къщата не знаеше къде е. Робите, които Райдър видя, се държаха особено, но не можа да разбере каквото и да е от тях. И вуйчо Тео го нямаше. Но и Райдър все още не беше готов да се разправи с него.

Райдър спря за малко в края на дългата алея. Питаше се къде ли би могла да е отишла Софи, след като напусна Кимбърли Хол. Разбира се. Без да се колебае повече, той насочи коня си към къщичката. Ако я нямаше там, значи сигурно е отишла на плажа на Пенелопа — нейното местенце, както му бе казала.

В първия момент реши, че е сгрешил. Нямаше признаци за нечие присъствие. Той влезе в къщичката и застина.

Тя лежеше на леглото, обърната на една страна, с изпънати крака. Изглеждаше потънала в дълбок сън.

Много тихо Райдър отиде до леглото и я погледна. Хвана я за ръката, обърна я по гръб и невярващо затаи дъх. От мозъка му се изпариха всякакви идеи за по нататъшно наказание; на тяхно място се настани недоверие, последвано от неподправен бяс. Втренчи очи в лицето й, не можеше да повярва. Исусе! Какво й се бе случило? Но, разбира се, знаеше какво. Вуйчо Тео я бе пребил.

Тези отоци нямаше да ги скрие и най-плътният й грим. Осъзна, че е свил юмруци. Тя простена и ръцете му потрепнаха в опита си да посегнат към гърдите й.

Райдър я съблече. Вложи в това цялото внимание, на което бе способен. Предполагаше, че Софи е в безсъзнание. Той свали роклята, чехлите и чорапите й. Оставаше ризата.

Както и преди той извади ножа си и я сряза. Гледката, която се разкри пред очите му, го вцепени. От подножието на гърдите до корема тялото й бе покрито с грозни синини и отоци. Вуйчо Тео бе удрял здравата — много пъти и много силно. Безмилостно. Райдър се сети, че предишната нощ му се бе сторило, че по ребрата й има следи от синини. Тогава не можеше да каже това със сигурност. Светлината в къщичката бе мъждива. Но сега всеки можеше да види доказателствата.

Исусе! Оня е някакво животно. С връхчетата на пръстите си Райдър лекичко докосна най-нараненото място — точно под лявата й гърда. Тя тихо простена, понечи да вдигне ръка и я остави да падне обратно на леглото. Бе дошла тук, в къщичката, като ранено животно — в дупката си.

Той се изправи. Преди всичко имаше нужда от лауданум11, обясненията можеха да почакат. Можеше само да си представя как щеше да я боли, когато се събудеше. Ще се наложи да я остави, за да донесе лекарството. А не можеше ли просто да я загърне в нещо и да я закара в Кимбърли Хол.

Тя заплака, дълбоки ниски ридания, които късаха сърцето му. Изпод миглите й започнаха да се просмукват сълзи. Беше в безсъзнание и при все това усещаше болката с такава сила, че заплака от нея. Дали не плачеше и заради всичко останало? Заради предишната болка, прикривана месец след месец?

Райдър не се поколеба. Той я загърна колкото се можеше по-внимателно в едно одеяло и я изнесе от къщичката. Не беше лесно да възседне коня си със Софи на ръце, но накрая се справи. Молеше се Богу тя да си остане в безсъзнание, докато не стигнат Кимбърли Хол.

Когато Райдър пристигна в Кимбърли, Емил седеше на предните стъпала на верандата. Той се завтече към тях, ококорил изненадано очи:

— Какво, по дяволите, е това, Райдър?

— Ела с мен. Ще ти обясня. Първо, донеси лауданум, вода, памучни превръзки, мехлем, каквото там намериш. Ако не греша, скъпият й вуйчо я е смазал от бой.

— Господи! — Емил се спусна да донесе нещата.

Райдър я занесе в своята спалня. Просто не му мина през ума да я занесе в някоя от другите стаи.

Той дръпна мрежата за комари и изключително внимателно положи момичето на леглото. Покри я с одеялото. Не искаше Емил да я види гола.

— Баща ми иска да знае какво става — с влизането си в стаята каза Емил. — Отървах се от него. Ти ще решиш какво да му кажеш.

— Благодаря ти, Емил. Остави нещата тук. Аз ще се погрижа за нея.

Емил се поколеба.

— Искаш ли Мери или Коко да ти помогнат?

Райдър само поклати глава.

— Не, остави това на мен. Предполагам, че тук едва ли ще се намери вълшебството, наречено истински лед?

— Разбира се, че има. А, искаш го за лицето й, за да не отича повече. Веднага ще донеса. — Емил тихо затвори вратата на излизане.

Райдър отгърна одеялото и се зае за работа. След като бе стегнал и последната превръзка на ребрата й, но не и преди да се убеди, че няма нещо счупено, той се изправи бавно и огледа творението си. Тя все още беше в безсъзнание.

Той подготви една чаша с вода и лауданум за момента, в който Софи щеше да дойде на себе си. Докато чакаше, той изучаваше лицето й. Бавно той посегна и прокара върховете на пръстите си по челото й, по носа и брадичката й. Плъзна пръст в устата й опита зъбите й. Те все още до един бяха здрави и, слава Богу, нямаше нищо счупено. Но каква болка само й предстоеше да изтърпи.

Софи не искаше да се пробужда. Знаеше, че ако го направи, няма да остане възхитена от това, което я чакаше. Болката се стовари върху нея на вълни, толкова силна, че спря дъха й.

Гласът му се разнесе някъде над нея. Отново и отново той й повтаряше, че тя ще се оправи. Повтаряше й, че той ще се погрижи вуйчо Тео никога повече да не я наранява. Трябваше да му вярва.

— Повярвай ми — за сетен път й каза той.

Тя отвори очи и се втренчи в Райдър Шербрук.

— На теб? — Тя потрепера от болката, която двете прости думички предизвикаха.

— Да, моля те, София. Довери ми се. Ще се погрижа всичко да е наред. Ето, изпий това.

Райдър видя, че предпазливостта в очите й е не по-малка от болката. Разбираше, че не може да я вини, но бе непреклонен. Той внимателно повдигна главата й и насила я накара да изпие цялото лекарство.

Полекичка отпусна главата й обратно на възглавницата.

— Така, не говори. По-късно ще имаме време да разберем какво точно се е случило. Не, не се опитвай да говориш. Само ме слушай. Нямаш нищо счупено. Превързах ребрата ти. Лицето ти е друга работа. Ще увия лед в парче плат и ще го сложа на очите ти. Да се надяваме, че студът ще спре подуването. Разбра ли? Не се тревожи, ако усетиш нещо много студено. Така, сега просто стой мирна.

Очите й бяха затворени, когато откъм вратата се чу тихо почукване. Беше Емил. Носеше плат и кофичка лед.

— Благодаря — каза Райдър. — Ако се появи Тео Бърджис, ме извикай.

Когато отново бяха сами в стаята, Райдър загъна леда в парчета плат и го постави върху очите и лицето й. Тя се дръпна и той тихичко я смъмри:

— Просто, стой спокойно, София. Лицето ти ще претръпне и болката ще намалее. А освен това ти дадох и лауданум. Не се безпокой, моля те.

— Джеръми — каза тя. Думите се отрониха от устата й с цената на огромно усилие, но тя знаеше, че не са били нищо повече от шепот в собственото й съзнание. Усети, че лауданумът започва да действа и опита още веднъж: — Джеръми.

Лицето на Райдър бе съвсем близо до нейното. Той разбра името на брат й. Тревогата го разтърси. Щом вуйчо Тео я е пребил толкова жестоко, какво ли чакаше момчето?

— Вуйчо Тео… наръгах го. Няма да дойде тук. Поне не днес.

— Ти какво?

— Аз… — Главата й се отпусна на възглавницата.

Райдър не се поколеба. Откри Емил да крачи из главното фоайе на долния етаж.

— Кажи на Коко да я наглежда. Лауданумът я приспа. Кажи на Джеймс да не пуска тук никого от Кемъл Хол. Никого, разбра ли! Колкото до баща ти… Господи! Кажи му каквото сметнеш за най-добре.

Емил кимна и изчезна на секундата. Райдър закрачи из помещението вместо него.

— Сега какво? — попита Емил, като се върна.

— Сега двамата с теб, приятелю, ще хванем бика за рогата. Да се надяваме, че е още жив, мамка му. По пътя ще ти разкажа всичко.



Софи скърцаше със зъби. Болката продължаваше да приижда, да блъска из нея — непоносима. После намаляваше и постепенно стихваше, отстъпваше като вълна, която се отдръпва от брега, но тя знаеше, че ще се върне, отново и отново и нищо не можеше да стори. Никога нямаше да престане. Никога! Бе уловена в капан, безпомощна и съвсем сама. Тя се бе провалила, ужасната болка бе отплатата й за това. Нищичко не можеше да направи, на никого не можеше да помогне.

— Моля те, не плачи, Софи, моля те! Ето, пийни вода. Райдър каза, че сигурно ще си много жадна.

Тя сръбна от водата и почти се задави. Чак тогава осъзна, че това е Джеръми. Джеръми, малкото й братче! Тя вдигна ръка и махна леда от очите си. Успя да ги отвори без особено усилие. Отоците бяха поспаднали. Джеръми стоеше до нея. Тревогата и страхът бяха издълбани дълбоко на любимото лице.

— Добре съм, Джеръми — прошепна тя. — Не се тревожи. Сигурно изглеждам много по-зле, отколкото съм в действителност.