А сега какво й оставаше?

Той се разпореди в стаята да бъде донесена вода, която изсипаха в голямата бакърена вана. Сега моментът бе подходящ да хвърли един поглед на ребрата й. Много бавно той издърпа чаршафа. Софи беше облечена в една от нощниците на Самюъл. Райдър тъкмо разкопчаваше копчетата, когато тя отвори очи. Тя не помръдваше, не продумваше, просто го гледаше.

— Какво правиш?

— Ще хвърля едно око на ребрата ти. Така или иначе превръзките трябва да се свалят, щом ще се къпеш.

— Не.

— Софи, имал съм възможност да те видя гола и познавам тялото ти доста добре. Предполагам, че и ти би могла да кажеш същото за мен. Предполагам, че конкретните обстоятелства са малко особени, но аз съм единственият, който се е грижил за теб. Ще стоиш спокойно и ще ме оставиш да погледна ребрата ти. Ако продължаваш да се опъваш, ще те вържа.

— Не, проклет да си!

— Няма да получиш ваната си.

— Не.

— Колко мъже са виждали тялото ти? Освен мен, разбира се. Навярно не са само тримата, които забавляваше, когато пристигнах. Едва ли ти е останала и капка скромност.

Тя извърна лице. Той внимателно съблече нощницата и започна методично да сваля превръзките й. Не обръщаше никакво внимание на гърдите й, както и на бялото й коремче. Разглеждаше натъртените й ребра, а ядът го задавяше. Искаше да убие вуйчо Тео с голи ръце, нищо друго.

Той лекичко опипа всяко от ребрата с върха на пръстите си.

— Кажи ми, когато те заболи — каза той. Тя едва си поемаше дъх. Ръката му закачи лекичко лявата й гърда.

Тя потрепери.

— Добре. По-добре си. Сега ще ти помогна да се изкъпеш.

Защо не, помисли си тя. Той бе напълно прав. През нощта, след като я бе упоил, я бе виждал гола, бе спал с нея… нагледал й се е. Нямаше никакво значение. Тя го остави да я премести до края на леглото. Беше гола голеничка. Той й помогна да се изправи на крака. Придържаше тялото й с ръка. Коленете й омекнаха и тя падна напред върху него. Райдър я задържа, като я притисна силно към себе си. Софи усещаше топлия му дъх на слепоочието си. Би трябвало да е ужасена от него, но сега се чувстваше прекалено слаба, а болката преминаваше на вълни през тялото й. Естествено, той знаеше това, проклет да е!

— Много ли боли?

— Не. Просто съм отпаднала. Мога и сама, наистина. Би ли ме оставил?

— Мирувай, Софи.

Той полекичка я настани във ваната. Тя въздъхна от удоволствие. Райдър й се ухили, разплете косата й и я приглади.

Тя успя да измие по-голямата част от тялото си, а той изми косата й. Банята им отне много време и когато свършиха, тя бе пребледняла и разтреперана от изтощение. И от болка, предположи той. После я подсуши така делово, сякаш търкаше кобила, а не жена. Тази мисъл я накара да се усмихне. Райдър забеляза леката усмивка. Чудеше се какво ли я бе предизвикало докато увиваше главата й с друга хавлия.

Той я занесе до един люлеещ се стол до вратата на балкона, седна и я положи в скута си.

— Време е и двамата да си починем. Измори ме. Имаш много коса. Облегни глава на рамото ми. Така е добре.

— За теб съм едно нищо.

— Какво ще рече това?

— Ами, аз съм гола, ти си ме виждал, спал си с мен и въпреки това пет пари не даваш. Едното нищо.

Той я притисна по-силно към себе си, но усети как тя трепна и веднага отпусна ръце.

— Нима предпочиташ да те олигавя цялата и да те накарам да се чувстваш неудобно, като зяпам гърдите ти?

— Не, това вече го направи. За теб това не означаваше нищо. Просто игра. Просто…

— Просто какво?

— Не мога да те разбера.

— Понякога и аз самият не мога да се разбера — отвърна той. Започна да я люлее напред-назад. След две минути тя вече спеше.

Не, помисли си той, не разбираше и това го подлудяваше.

Той я занесе на леглото и я положи на него. Реши да не я превързва. Много внимателно той махна хавлията от косата й, разреса я с пръсти и я разпръсна по възглавницата, за да изсъхне.

Райдър погледна плоския й корем и меките косъмчета под него. Наистина е много хубава, помисли си той, и я покри с чаршафа. А знанията й за мъжете са толкова едностранчиви. Те искаха само нейното тяло, нищо повече. Е, тялото й наистина бе прекрасно, но той изобщо не бе трогнат от това.

Нямаше никакво намерение да се остави някога да бъде затрогнат от тази жена, поне не повече отколкото беше сега.

Райдър обядваше заедно със Самюъл, Емил и Джеръми, когато Джеймс влезе в стаята и обяви:

— Мистър Томас е тук, мистър Шербрук. Иска да ви види.

Вилицата на Джеръми цопна в чинията му. Лицето му внезапно пребледня.

— Покани го в салона, Джеймс — кимна Райдър. — Идвам след малко. Джеръми, вземи си вилицата и довърши тези възхитителни скариди. Помолих сестра ти да ми се довери. Сега и теб моля за същото. Ако бузите ти не възвърнат цвета си, ще се видя принуден да те държа на слънце, докато не получиш загар. Ако си мислиш, че ще позволя на Томас или на когото и да било да се доближи до теб, горчиво се лъжеш. Разбираш ли, млади момко?

— Да, сър — отговори Джеръми. Очите му търсеха лицето на Райдър. Райдър забеляза в тях страх, несигурност и почувства как дълбоко в него нещо се преобръща. Той потупа момчето по рамото.

— Емил смята да ти покаже всичко за рома. И то още днес.

— Вече знам много за рома.

— Емил ще ти покаже много неща, които въобще не си виждал. Нали, Емил?

— Да.

— Изяж си обяда. Ще имаш нужда от сила.

На излизане от трапезарията Райдър чу Джеръми да пита Емил:

— Вие биете ли робите с камшика, сър?

— Не — делово отвърна Емил. — Те са наши работници. Без тях няма да можем да произвеждаме много захар. Ние зависим от тях. Ако ги бия, те няма да могат да работят и тогава закъде сме?

— Томас бие робите в Камил.

— Томас е глупак. Без съмнение, Райдър ще се погрижи за пропуските във възпитанието му.

Райдър се усмихна, развеселен от сладкото си предчувствие. Искаше му се да бе поговорил със Софи, преди да се срещне с Томас, но не желаеше да я буди. Е, несъмнено, Томас бе тук, защото вуйчо Тео все още не бе в състояние да дойде лично. Добре. Май му бе забила ножа доста надълбоко.



Когато Софи се събуди, слънцето вече клонеше към заник и обагряше небето във всички нюанси на розовия и червения цвят. Бе сама. Тя стана, облекчи се, откри мъжката нощница, с която я бяха облекли, и я навлече през глава. Ребрата я подръпваха болезнено, но ужасната разкъсваща болка сега бе поносима.

Тя бавно излезе на балкона и вдигна лице под милувките на спокойния вечерен въздух. Скоро ще се възстанови достатъчно, за да напусне Кимбърли. Скоро ще трябва да напусне Кимбърли. И тя, и Джеръми. Но къде щеше да отиде?

В това отношение Райдър бе прав. Тя нямаше нищо, никакви пари… нищо друго, освен курвенската си репутация.

Софи зарея невиждащ поглед в златнорозовия здрач, заслушана в гургулиците, жабите, щурците и другите създания на нощта, които обикновено не чуваше, защото бе свикнала с тях.

Райдър се спря на вратата. Видя я да стои на балкона, облечена в нелепата си торбеста нощница, с коса, която се спускаше като поток по гърба й. Изглеждаше шестнайсетгодишна. Но той знаеше, че когато надникне в очите й, ще открие в тях само цинично отегчение.

— Върни се в леглото — тихо каза той. Не искаше да я стресне.

Тя бавно се обърна. Вече не бе слаба и наранена. Стоеше изправена на краката си. Бе голяма жена и щеше да му даде да се разбере.

— Писна ми от проклетото легло! — спокойно каза тя. — Искам да постоя. Каза, че искаш да поговорим. Хайде.

Отново си бе възвърнала обичайното държание. Това достави огромно удоволствие на Райдър.

— Както желаеш — нехайно рече той. — Томас беше тук.

Какво очакваше от нея? Да ахне? Да се разтрепери от страх? Да залитне към него и да го моли за закрилата му? Тя не направи нищо подобно. Изражението й бе отнесено и си остана такова. Изглеждаше спокойна и ведра. Наистина бе много по-добре. Той я приближи и спря точно пред нея. Вдигна пръсти и лекичко докосна брадичката й, връхчето на носа й, очерта веждите й.

— Отоците спадат. Утре вече няма да си такова страшилище.

Тя не помръдна.

— В такъв случай няма да искам огледало до утре следобед.

— Както ти казах, Томас бе тук.

— Предполагам, че си се справил с него?

Той се ухили.

— Не, помолих го да ти позволи да останеш още малко. Той реши да отстъпи пред молбата ми. Обаче каза, че ще се върне и…

Тя трепна. Едно съвсем лекичко потръпване, но той вече забелязваше и най-незначителните движения.

— Не бъди глупава! Хайде, нека ти разкажа за срещата ни. Господи! Този човек е напълно безсъвестен. Пълен мошеник. Приех го в салона. Знаеш ли, че Джеймс, икономът ни, не си пада много по Томас? Сигурен съм, че очите му просветнаха злобно, когато произнесе името му.

— Томас е животно. Джеймс има брат, който е собственост на вуйчо. Мистър Грейсън се опита да го купи, но вуйчо отказа. Да, Томас е свиня.

— Е, съгласен съм. Сега замълчи и ме остави да ти разкажа за нашия твърде отегчителен разговор.

Райдър бе влязъл в салона в много добро настроение. Едва не потриваше ръце от удоволствие. Той спря, усмихна се и каза:

— Предполагам, че вие сте Томас? Приятно ми е да ви посрещна в Кимбърли Хол без лъка и стрелите ви, а също и без онзи очарователен бял чаршаф, който и двамата с господаря ви обичате да носите. Особено ми харесаха белите качулки. Ах, какъв домакин съм. Желаете ли кафе?

— Дошъл съм за племенниците на мистър Бърджис.

— О? — Райдър възнагради надзирателя с блага усмивка. Томас бе висок и изключително мършав, като се изключи шкембето, което се показваше между жилетката и бричовете му. Прошарената му коса бе остригана много късо, а по бузите му бе набола четина. Изглеждаше като човек, които през последните няколко дни нито се е къпал, нито се е преобличал, нито пък се е наспивал като хората. Очите му бяха студени, много студени.

— Длъжник съм ви за стрелата, която забихте в рамото ми.

— Изобщо не знам за какво говорите — каза Томас. — Бъдете така любезен, мистър Шербрук. Мистър Бърджис изгаря от нетърпение да види племенниците си. Много е загрижен за тях.

— О, не се и съмнявам. Нима е възможно някой да се съмнява в чувствата му? Но какво го кара да смята, че те са тук?

— Така се говори. Това е известно на всички. Приказва се, че мис Статън-Гревил, без да се крие, живее тук като ваша любовница и като отплата за нейните услуги вие сте взели и момчето. Това се отрази много зле на мистър Бърджис. А сега ги доведете. Няма да ви досаждат повече.

— Защо не седнете, Томас?

— Майната ти, Шербрук, нямаш право…

— Нямам право какво? Да освободя едно момиче, което е било бито до припадък? Да измъкна едно малко момченце от стаята, в която е било заключено.

— По дяволите! Преби я един от любовниците й! Аз заключих момчето за негово добро!

— Пребил я е един от нейните любовници — бавно повтори Райдър. — Чудя се кой точно. Може би Оливър Сасън? Без съмнение, голям грубиян, нали? Не, мисля, че грешите. Според моите източници тя го е оставила и той не е изглеждал разстроен от това. Кой друг? Може би Чарлз Грамънд? Чувам, че жена му е истинска хуна, може би тя го е сторила?

— Мамицата ти, Шербрук! Доведи ги!

Райдър се усмихна.

— Сега ме чуй, Томас. Мисля, че ти си едно безсъвестно копеле. Няма да се разправям повече с теб. Господарят ти обаче е друго нещо. Кажи му, че скоро ще чуе за мен. А ако се опиташ да доведеш тук аверите си, да ми правите навалица, ще те спипам. Ще те убия, при това ще го направя много бавно. Разбра ли ме?

Томас не знаеше какво да прави. Беше казал на мистър Бърджис, че тоя не е като останалите мъже в Монтегю Бей. Тоя бе корав, че и умен.

— Казвам ти, Шербрук, пребил я е един от любовниците й. Вуйчо й се е опитал да го спре. Ако ти е казала нещо друго, то е, защото се срамува от славата си. Хайде, бъди разумен. За какво са ти на врата едно сакато копеле и някаква си курва?

Томас не успя да довърши мисълта си. Райдър заби юмрука си право в челюстта му — силен, чист удар. После замахна отново и този път юмрукът му намери шкембето на Томас. Томас изврещя и падна като отсечен.

— Джеймс! А, радвам се, че си тук. Май си се навъртал наоколо, а? Е, сега помощта ти ми е много необходима. Ако обичаш, хвани някой по-якичък да ти помогне. Вдигнете този паразит оттук, върнете го в Кемъл Хол и го стоварете там. В мръсотията. По очи.

— Да, масса — усмихнат се отзова Джеймс. — Тоз мъж копиле, истинско копиле. Добре изглежда на под. Не, не е копиле, змия той, змия.

— Предполагам, че отровните му зъби най-малкото се клатят — каза Райдър, като разтриваше кокалчетата си. Той погледна Томас и се начумери. — Има шкембе. Не е добре за един мъж. Да, изобщо не е здравословно.