— И как точно възнамеряваш да ме спреш? А, помиярче малко? Взех ти и камшика. И него не можа да опазиш дори.

— Ще измисля нещо.

Чу се съскането на бич, който раздира въздуха. Внезапен остър вик. Джеръми. Вуйчо Тео го бе ударил с камшика.

Ярост заля Софи. Дървената врата бе открехната. Много тихо тя се промъкна през нея и видя вуйчо Тео. Рамото му бе превързано. Облечен в халата си, стоеше приведен над Джеръми, вдигнал камшика в дясната си ръка.

— Ще ти дам да го опиташ още веднъж, господарю Джеръми само за да ти покажа колко си важен.

— Само посмей, мизернико мръсен, и ще получиш един куршум в шкембето! Не искам да умреш бързо. Искам те проснат на земята, стиснал шкембето си. Искам да усещаш как червата ти се разкапват. Искам да те чуя да врещиш.

Тео Бърджис се смръзна, но само за миг. Бавно, много бавно той спусна камшика и се обърна с лице към племенницата си.

— Значи откри, че малкото инвалидче го няма и препусна насам да го спасяваш.

Тя не му обърна внимание.

— Ела тук, Джеръми. Стой по-далече от него. Така е добре, сега ела при мен.

Лицето на Джеръми бе побеляло от болка, очите му гледаха виновно от чувството за собствения му провал. Тя добре разбираше и двете чувства.

— Всичко е наред. Този път победихме. Много бе храбро да дойдеш тук сам. Това е хубаво. Сега ела при мен. Тръгваме си.

— Така ли мислиш, курво? Не разчитай на това. Трябва само да извикам. Поне десетина от робите ще дотърчат на мига, готови да изпълнят всичко, което им наредя.

— Няма да има никакво значение, защото ще бъдеш с дупка в шкембето. Хайде, вуйчо, викай! Това ще е последният звук, който ще излезе от устата ти, ако не броим агонията. Толкова ми се иска да те убия. Страхливец! Да биеш Джеръми! Коравосърдечието ти изненада дори и мен, макар и само в първия момент.

Тео Бърджис бе като в небрано лозе. Той поклати глава и се опита да проясни мислите си, замъглени от многото ром, който бе изпил заради проклетата болка в рамото. Вярваше й. Та нали го бе намушкала! Мамка му! Трябваше да я доубие, но от раната, която тя му нанесе, му се бе завило свят и главата му бе станала като балон, напълнен с горещ въздух. Погледна я и усети, че започва пак започва да го боли, независимо от огромното количество ром. Гледаше я и си спомняше изтезанието на гадния нож, спомняше си как Томас го бе извадил и как той се бе опитал да запази мълчание, но не бе успял. Спомняше си как бе пищял. Спомняше си как се бе почувствал излъган дори и в болката си. Той не бе дочакал благословения припадък. О, не. Наложило се бе да изтърпи изтезанието на болката, а то бе продължило дълго. Беше се заклел, че тя ще му плати. Трябваше да му плати и той щеше да се погрижи за това.

— Знаеш ли, скъпа, ако ме убиеш, няма да получиш и троха — каза той накрая, доволен от безразличието в гласа си.

— Мозъкът ти се е пресякъл от пиене. Джеръми е твой наследник. Той ще получи всичко.

— О, не. Той не е мой наследник по простата причина, че нямам завещание.

— Със или без завещание, ние сме най-близките ти роднини, така че когато всичко си дойде на мястото, Джеръми ще наследи Кемъл Хол. Разбира се, татковата къща във Фоуи също е негова.

— Сигурно ти го е казал Оливър Сасън, а? Докато те ръчкаше?

— Започваш да вярваш на собствените си измислици. Това говори за отслабващ мозък, вуйчо. Имам два патрона в този деринджър. Джеръми, дай да видя как те е ударил.

Брат й се обърна. Камшикът бе срязал ризата му. Само една резка. Слава Богу, кожата не бе наранена, но подутината бе ужасна и почервеняваше, а покрай нея се надигаха отоци. Софи затаи дъх.

— Ти си чудовище. Както ти казах, имам два патрона. Ако бях видяла и една капчица кръв, щеше да си получиш дупката в корема. Но този път извади късмет. Няма да те убия. Само ще взема Джеръми и ще се върнем в Кимбърли Хол. А ти ще ни оставиш на мира, ясно ли е? Няма да припарваш там, нито ще пращаш Томас. А сега тръгваме и да не си помръднал!

— И какво смяташ да правиш, когато Райдър ви изхвърли от Кимбърли?

— Това не ти влиза в работата.

— Томас ми каза, че си настанена в спалнята на Шербрук. Вече всички знаят, че си му любовница. Репутацията ти…

Тя направо му се изсмя.

— Я ми виж лицето. Можеш ли да си представиш, че някой здрав и прав мъж ще ме пожелае такава? Виолетовозеленото на ребрата ми е още по отблъскващо от синините на лицето ми. Повярвай ми, дори и да искаш да легна с него, дори и той да го желаеше, нямаше да съм в състояние да го направя. Ти се погрижи за това. А сега, двамата с Джеръми се махаме оттук.

— Ще се върнеш при оня шибан англичанин?

— И ти си шибан англичанин, забрави ли?

— Казах ти, бързо-бързо ще те разкара. Чувам, че се отегчавал бързо и никоя не можела да го задържи. Моят човек в Англия ми писа, че жените си стъпвали по главите, само и само да му станат любовници. Та ти ли? Няма да го задържиш дори и за втората нощ. Малка грозна курва!

— Не ми и трябва. Не искам дори и да седя в една стая с него. Може да си има колкото си ще любовници, не ми пука. Той обаче изглежда честен и почтен, нещо ново за мен. Той защити Джеръми. Писна ми! Джеръми, излез навън. Ей сега идвам.

— Но Софи…

— Върви!

Момчето излезе заднишком. Лицето му бе замръзнало и бяло като тебешир.

Софи насочи деринджъра към лявото коляно на Тео.

— Като че ли — с нисък и много гаден глас каза тя — току-що промених решението си. Ще ми бъде приятно да зная, че ще креташ на куц крак до края на шибания си живот. Сакат инвалид, да. Един безполезен куцльо.

Тео Бърджис изпищя.

— Не, мамка ти, не! — Той се спусна към нея, размахал ръце като луд.

Внезапно свещникът се стовари на пода и стаята потъна в мрак.

Пръстът на Софи неволно трепна върху спусъка. Деринджърът изтрещя. Звукът прозвуча чудовищно силно в малката стая. Тя чу вик. Някой я удари по ръката, но Софи не изпусна деринджъра и този път дръпна спусъка съзнателно. Нещо се стовари върху слепоочието й и тя се свлече на пода. Чу Джеръми да вика и усети някаква остра миризма, нещо смътно познато. Тя успя да отвори очи. Полагаше отчаяни усилия да не загуби съзнание. Видя само мрак и някаква странна оранжева светлина. И звуците — пукащи, съскащи, някак фучащи.

Светлите муселинени драперии горяха. Пламъците настъпваха напред на вълни, сякаш подхванати от силен вятър и все повече се разгаряха. Бе много горещо. Стаята гореше.

— Джеръми — прошепна тя, — бягай, моля те, трябва да бягаш. Върви при Райдър. Той ще се погрижи за теб. Можеш да му вярваш. — Димът я задави и главата й се килна на дървения под.



Софи се свести от собствената си кашлица. Гърлото й бе като раздрано. Почувства нечии ръце, усети мъжки длани да разтриват гърба й, докато тя кашляше и хриптеше. Чу гласа му:

— Свърши се, Софи. Джеръми е добре. Свърши се. Шшшт, не се притеснявай и не се опитвай да говориш.

Райдър, неговият глас, неговите ръце на гърба й. Тя се отпусна, тръпнеща от болката в гърлото. Опитваше се да не преглъща, толкова силно я болеше.

— Къде е Джеръми? Наистина ли е добре?

— Замълчи. Ще ти кажа всичко. В Кемъл Хол сме. Когато двамата с Емил дойдохме, Джеръми почти бе успял да те измъкне от стаята. Сам. Пожарът е изгасен. Щетите не са големи. Само кабинетът е пострадал повече и верандата пред него е малко обгорена. Естествено, много е опушено и къщата смърди отвратително. Вуйчо Тео е мъртъв.

Говоренето й причиняваше ужасна болка, произнасянето на всяка думичка бе истинско изпитание, но тя успя да изхрипти:

— Сигурно съм го убила. Деринджърът гръмна и го чух, че изкрещя.

— Сериозно? Е, хубаво си направила. Но като се пооправиш, ще те напляскам за това, което стори. Даа, най-малкото. Ако Коко не те бе видяла да тичаш боса по алеята на Кимбърли, най-вероятно щеше да загинеш в пожара, а с теб и Джеръми защото той нямаше да те остави вътре.

— Мистър Шърман Коул — мировият съдия ще се погрижи да ме обесят.

— Не виждам защо ще иска да те беси.

Тя се опита да се отскубне от Райдър, но той я държеше здраво.

— Ще го направи. Искаше да ми стане любовник, но вуйчо нямаше изгода от това и ме накара да му откажа. Оня го прие много гадно. Започна да ме заплашва. Вуйчо Тео смяташе, че това е много забавно. Каза, че лесно ще се справи с Коул, ако някога се наложи. Също така каза, че трябва да продължавам да поддържам невинен малък флирт с него. Вуйчо искаше, ако някога му се наложи да поиска нещо от Коул, съдията сам да дотърчи и да му се мазни.

— А ти не го послуша, така ли?

— Не. Когато се опита да ме целуне, му ударих плесница и го ритнах в пищяла. Беше преди около три месеца. Той е отвратителен.

— Ясно. Е, в такъв случай, момичето ми, предполагам, че аз трябва да съм човекът, застрелял вуйчо ти. При опит да ви спася с Джеръми. Но откъде накъде? Бърджис е известен единствено като любящия вуйчо, който не може да си има собствени деца, нали така? Ще трябва да помисля. Може би има някакво друго решение. Да, нека помисля.

— Къде е Томас?

— Не зная. Не съм го виждал. Ще попитам.

— Исках да гръмна вуйчо Тео в коляното, та да окуцее като Джеръми, да живее като него — куц! Господи! Той удари Джеръми с камшика! Но, заклевам ти се, не дръпнах спусъка умишлено! Свещникът изведнъж падна на пода, стана тъмно и аз трепнах. Тогава някой ме удари по ръката и аз стрелях, за да се защитя.

— Разкажи ми всичко. Без да изпускаш и буквичка. Бързо, не знам с колко време разполагаме.

Към края на разказа й, гърлото й се възпали толкова много, че дори и дрезгавият шепот едва излизаше от устата й.

— Сега ви оставям на Самюъл. Той ще ви заведе обратно в Кимбърли Хол. И повече да не съм чул и дума от теб — никакви доводи, никакви забележки, нищо. Сега аз съм насреща и ти ще правиш само това, което ти кажа. Първата ми заповед е да не си отваряш устата поне двадесет и четири часа.

— Боли ме главата.

Райдър я погледна, смръщил вежди, и лекичко докосна с върховете на пръстите си подутината на слепоочието й.

— Божичко! Не ми каза, че някой те е ударил по главата.

— Забравих.

— Добре, говори, но бързо. — Когато Софи свърши, Райдър се бе намръщил още повече. Тя отвори уста, но той притисна устните й с длан.

— Не. Сега мълчи. Ето го Джеръми. Беше при Емил.

Момчето коленичи до нея. Галеше изцапаното й лице, ръцете й.

— О, Софи, краката ти! Какво стана? Какво направи?

Тя бе забравила проклетите крака.

Райдър извика да му донесат фенер. Когато фенерът се появи, донесен от един от робите, Райдър го свали ниско и огледа краката й. Остана така дълго време, без да каже и думица.

— Добре си се подредила. От главата до петите. Как го правиш? Господи, Софи! Краката ти! Накарай Коко да ги измие веднага щом се приберете в Кимбърли.

Самюъл тръгна със Софи и Джеръми. Райдър сам я бе пренесъл до каретата. Беше му горещо, бе изпотен, покрит със сажди и нечистотии. Освен това бе затънал в дяволска каша.

Къде е това копеле Томас, дяволите го взели! Всъщност, откровено казано, Томас го притесняваше повече от Тео Бърджис. Тео поне се стараеше да се докарва пред хората. Томас не даваше и пукната пара. Райдър изобщо не се съмняваше, че човекът, ударил Софи и запратил свещника на пода, е бил Томас.

Райдър остави Емил да наглежда Кемъл Хол, а той се прибра в Кимбърли да дремне няколко часа. Когато се събуди, го известиха, че мис Статън-Гревил все още спи. Той се намръщи, но замълча. Мислеше за краката й. Току-що бе приключил със закуската, когато от Монтегю Бей пристигна мистър Шърман Коул.

Коул беше тлъст, двойните брадички се полюляваха над яката му, посивялата му коса бе подстригана на паница, имаше остри очи и дебели бърни. При мисълта, че човекът пред него се е опитал да целуне Софи на Райдър му се повдигна.

Все пак той пое десницата на съдията и му предложи кафе. Мистър Коул искаше не само кафе, но и сладки кифли, които, след като подносът бе поставен пред него, загледа с по-голямо напрежение, отколкото Райдър би могъл да погледне гола красавица.

Райдър се настани на отсрещния стол и впери поглед над дясното рамо на Коул. Просто не бе в състояние да гледа съдията в лицето. Гледката не бе никак приятна. Райдър си наложи да слуша приказките на Коул, макар че те излизаха от устата малко завалени, тъй като съдията не спираше да дудне с пълна уста.

— Да, мистър Шербрук, както знаете аз съм мирови съдия — човекът, които отговаря за всички нарушения на гражданския ред и закона. Тук, на острова, законът — това съм аз и неговата сила говори чрез мене. Новината, че и вие сте замесен, като сте взели мис Статън-Гревил в Кимбърли, бе истински удар за мен. Не знам как сте се забъркали, но съм сигурен, че скоро ще ми кажете. Ако обичате, доведете момичето. Ще я разпитам веднага.

Господи, помисли си Райдър, събра върховете на пръстите си и продължи да наблюдава над тях човека, който току-що бе изгълтал четири кифли. Той не бе просто свиня, бе също така надут, високомерен и изключително досаден. Колкото до обноските му, такива нямаше. По сакото и по брадата му имаше трохи. Трябваше да бъде съблечен и хвърлен на крокодилите в мангровите блата. Друго не го оправяше.