— Не съм на същото мнение, мистър Коул — благодушно отвърна Райдър. — Разбирате ли, тя е погълнала много пушек и не може да говори, без това да й причинява голяма болка. Може би след няколко дни ще е по-добре. Можете да дойдете тогава.

Мистър Коул се намръщи. Не бе свикнал да му се противоречи. Тук той бе водачът, законът в пълното му измерение и единствено неговата дума, неговите заповеди имаха значение.

— Искам да я видя — повтори той, упорит като нерез.

— Не може.

— Вижте какво, Шербрук…

— Мистър Шербрук, Коул.

Бе съвсем очевидно, че Шърман Коул бе като ударен с мокър парцал и с всяка измината минута се ядосваше все повече. Но той не бе глупак. Дали София Статън-Гревил вече е любовница на този тук? Дали пък не бе решил да я закриля? Коул сви устни и запази мълчание. От опит знаеше, че хората най-често се чувстват принудени да запълват мълчанието и по този начин му осигуряваха нужната информация, но от устата на този младок не се отрони и думица. Той стоеше облегнат в стола си, върховете на пръстите му бяха все така събрани и, дяволите го взели, изглеждаше отегчен.

Това бе вбесяващо. Мистър Коул пое дълбоко дъх, хвърли един бърз поглед към подноса и като видя, че кифлите са свършили, отново се начумери. Храната винаги му бе помагала да се ориентира в мислите си, още от дете.

— Искам я — каза той.

— Жалко. Никога няма да я имате. Трябва да свикнете с тази мисъл, сър.

— Не исках да кажа това! Скъпи младежо, аз съм женен човек, съпругата ми е очарователна дама, наистина очарователна. Имах предвид, че трябва да говоря със мис Статън-Гревил и трябва да ви кажа, мистър Шербрук, че надушвам нещо гнило в цялата работа. Подозирам, че тя хладнокръвно е убила чичо си, а след това е опожарила къщата.

— Забележителна теория. Мога ли да ви запитам какво ви наведе на тези невероятни умозаключения?

— Това момиче не е такова, каквото изглежда, по-скоро то е точно такова, само че вуйчо й не го осъзнаваше и не можеше да го приеме. Сигурно сте чули — може би дори разполагате с информация от извора, — че тя е уличница, високоплатена проститутка без каквито и да е морални задръжки. Мисля, че вуйчо й най-накрая е разбрал истината и когато я е заплашил, че ще я изхвърли, тя го е убила. Да, така е станало. — Той направи пауза, удостои Райдър с един патентован строг съдийски поглед и обяви: — Тук съм, за да се погрижа правосъдието да възтържествува.

Райдър се изсмя — дълбок сърдечен смях.

— Вашата теория е повече от забавна, мистър Коул. Но трябва да разберете, че тя е и съвсем клеветническа.

— Имам свидетел, мистър Шербрук.

— Нима?

— Да. Томас, надзирателят.

Райдър отново се изсмя — още по-дълбоко и още по-сърдечно.

— Сър!

— Мистър Коул, Томас е подлец, както, предполагам, това ви е добре известно. Не ми се струва разумно да се вземат показанията на един подлец и мошеник. Предлагам на вниманието ви една друга теория, която в значителна степен се различава от вашата. При това тя е подплатена с не по-малко силна мотивация и рационални аргументи от вашата. Томас е простак и грубиянин. Подозирам, че мистър Бърджис е открил, че Томас го мами или че се отнася прекалено жестоко с робите и го е уволнил. С две думи, Томас го е убил. Късметът му е проработил. Мис Статън-Гревил и брат й се оказват в Кемъл Хол по същото време и по този начин тя се превръща в идеалната изкупителна жертва за Томас.

— Томас е мъж, а тя е…

— Не, той е копеле, при това жестоко и подло като влечуго.

— Това не оправдава мис Статън-Гревил. Тя не е нищо повече от една…

— На ваше място бих изоставил тази тема, Коул. Двамата с брат й са под личната ми закрила. Всъщност тези дни ще подам заявление да им стана настойник. Оливър Сасън ще се заеме с това.

— Аха, сега виждам какъв е истинският проблем.

— Нима? Моля, какво точно виждате?

— Както ви намекнах и преди малко, тя е ваша любовница.

Отговорът на Райдър напомняше много на тона, с който баща му си служеше, когато бе уморен от нечие нахалство и искаше нахалникът да си върви.

— Някой ден може и да ми стане любовница. Все още не съм съвсем сигурен дали искам да спя с нея и да я задържа. Както и да е, но аз чувствам някакво задължение към Джеръми, а тя върви с него. В края на краищата момчето е наследник на Бърджис. Някой трябва да се погрижи за неговите интереси, а аз не виждам друг по-подходящ от мен за тази работа. Е, Коул искате ли да кажете още нещо? Не? В такъв случай защо не удостоите Томас с августейшото си присъствие? Вероятно бихте могли да го склоните да си признае, уменията ви да водите разпит са очевидни. — Райдър се изправи и просто изчака Коул да стане, което съдията стори неохотно.

— Може пък да намеря повече доказателства и да я обвиня!

— Повече?! Коул, та ако говорим за доказателства, до момента нямате и трохичка, какво остава за самуна? Хванете Томас и сте спипали убиеца. Ако обичате, имам много работа. Вярвам, че ще ме извините. О, не искате ли да си вземете някоя и друга кифла за из път?

Софи тичешком се изкачи по стълбите. Бе видяла мистър Шърман Коул да се задава по алеята. Тя трябваше да разбере какво ще каже съдията. Нищо от това, което чу, не бе неочаквано. Райдър се бе справил по блестящ начин. Но това, което каза Райдър… Тя почувства дълбока, много дълбока болка и тя не идваше от ребрата й или от нараненото й гърло.

„Все още не съм съвсем сигурен дали искам да спя с нея и да я задържа.“

И той не бе по-различен от другите мъже. Тя предполагаше, че той ще поиска от нея да дели постелята му като отплата за това, че се бе погрижил за Джеръми. После ще му писне от нея и толкова. Поне ще бъде свободна. Най-после! Двамата с Джеръми щяха да си живеят мирно и тихо в Кемъл Хол. Всичко ще бъде наред. След година и половина тя ставаше на двадесет и една — достатъчно възрастна, за да бъде настойник на Джеръми.

Софи успя да се мушне в леглото и да издърпа чаршафа до брадичката си, преди Райдър да се появи на вратата. Той остана дълго на прага. Не й каза нищо, само я наблюдаваше.

— Мистър Коул бе много забавен.

— Сериозно? Ще ме арестуват ли?

— Все още си пресипнала. Не, няма да те арестуват. Смея да твърдя, че Томас като нищо може да се окаже на въжето. Това би разрешило всичките ни проблеми, не смяташ ли?

Тя извърна лице от него.

— Защо Коко е била будна толкова до късно снощи? Нали каза, че тя ме е видяла като тръгвах?

— Коко е бременна. Било й е зле. Излязла е на балкона си да се поосвежи на хладния нощен въздух.

— О!

— Искаш ли да ти разкажа какво ще стане сега?

Тя искаше да му изкрещи, че вече е чула всичко, искаше да му каже да си затвори устата и да се маха, но не можеше. Кимна.

Той цензурираше разговора със съдията благоразумно и толкова умело, че тя не би заподозряла нищичко, ако не го бе подслушала.

— Не мисля — каза тя, когато Райдър свърши.

— Какво не мислиш?

— Няма нужда да си предлагаш услугите за настойник. Аз съм почти на двадесет. Засега и мистър Сасън би могъл да бъде настойник на Джеръми, а когато стана на двадесет и една, настойник ще му бъда аз. Сега Кемъл Хол му принадлежи. Да, аз ще съм негов настойник.

— Не.

— Ти си почти на моите години. Как изобщо си представяш да бъдеш мой настойник? Това е абсурдно.

— Аз съм почти на двадесет и шест. Вече не съм толкова млад.

— Нито пък си стар.

Внезапно той се ухили.

— На брат ми това би му харесало. Горкичкият! Беше само на двадесет и осем, а не го оставяха на мира. Постоянно му триеха сол на главата да се ожени и да си направи наследник.

— Какво стана?

— Ожени се точно преди да получим писмото на Самюъл Грейсън.

— Е, ако това е единствената причина да се ожени, аз бих казала „горкичката“ за жена му. Да развъждаш наследници!

— Александра не е за съжаляване — бавно отвърна Райдър. — Трябва обаче да си призная, че съм бил любопитен какво се е случило между тях. Но това са други неща. Ще отида в Монтегю Бей да поговоря с Оливър Сасън. Ще му кажа, че състезанието е загубено, така да се каже. Ще го ангажирам за сегашния случай и ако се справи добре, е… няма да го пребивам. Ще му простя.

Тя бе тиха. Прекалено тиха. Той смръщи вежди и я погледна.

— Слушай, Софи, ще стане точно това, което ти казах, така че свиквай отсега. Емил е инструктиран да ти се качи на раменете, ако отново се опиташ да напуснеш Кимбърли Хол.

— Защо правиш това? Разбираш ли изобщо какво правиш? Доброволно поемаш отговорността за едно деветгодишно момченце, както и за деветнадесет годишната му сестра — курва. За какво ти е притрябвало такова бреме?

— Не знам — отвърна Райдър. Той се опита да пропъди мислите си с едно свиване на рамене, но не успя. — Аз съм на двадесет и пет — бавно каза той. — Не съм първороден син. Благородник съм, но не лорд. През целия си живот съм правил каквото си искам. През целия си живот съм се смял, любил съм, забавлявал съм се. Целият ми живот е бил като на игра. Когато татко почина, Дъглас бе човекът, който трябваше да поеме всички грижи, в края на краищата, той бе новият граф. Той бе човекът с отговорностите. А аз продължих както си знаех. Нямаше никаква причина да се променям. Никой не очакваше нещо друго от мен. Колкото до останалото, за него никой нищо не знае, пък и то си е лично моя работа. А освен това изобщо не е кой знае какво.

— Останалото?

Той поклати глава. Изглеждаше раздразнен от себе си.

Софи си замълча. Райдър сви рамене.

— Е — каза той, — сега и двамата с Джеръми сте моя грижа. Ще зависите от мен, от никого другиго. Единствено от мен. Не, Софи, затвори си устата и кажи „здрасти“ на новия си настойник.

Райдър не бе очаквал, че Софи ще направи нещо друго, освен да продължи да мънка. Тя протегна ръка и той я пое. Софи го погледна втренчено и каза в измъчения си глас:

— Наистина ти вярвам за Джеръми. Честно.

— Трябва да се научиш да ми вярваш и когато става въпрос за теб.

— О, не.

— Как са краката ти?

— Краката ми? О, забравих за тях. Добре са, вече почти се оправиха.

— Да, обзалагам се, че е така — Райдър дръпна чаршафа. Краката й бяха превързани леко. Белите превръзки бяха пропити с кръв.

— Защо на превръзките ти има кръв?

„Защото слязох по стълбите, а после отново ги изкачих, този път тичешком.“

— Не знам. — Наистина не бе усетила нищо. Странна работа.

— Софи, няма никакво съмнение, че си ставала от леглото. Какво си правила?

— Трябваше да се облекча.

— Естествено, звучи съвсем правдоподобно. И докато стигнеш до нощното гърне — цели шест фута са това — превръзките ти се окървавиха. Къде си ходила, Софи?

Тя сведе очи към ръцете си. Под ноктите й още имаше мръсотия. Не продума.

— Ти имаш по-голяма нужда от настойник от Джеръми.

Тя погледна краката си и се зачуди как така можа да забрави за тях. Дори от тичането нагоре-надолу по стълбите не я бе заболяло. Но сега, като видя окървавените превръзки, тя усети пристъп на пулсираща болка.

— Аз ще се погрижа. Няма нужда да оставаш, Райдър.

Той изпсува, много отчетливо и гръмко.

Десет минути по-късно той бе свалил превръзките й и миеше ходилата й със сапун и топла вода. Тя полагаше усилия да не се разкрещи. Той забеляза пребледнялото й лице и продължи по внимателно. Наричаше я глупава мърморана и почистваше раните й. Внимателно потърка един дълбок срез, който изглеждаше ужасно и все още кървеше.

Когато Райдър поля краката й с алкохол тя едва не изхвръкна от леглото. Толкова силно болеше. Но Райдър я сграбчи за раменете и я притисна обратно към постелята.

— Зная, че сигурно щипе като самия сатана, но си го заслужаваш. Не мърдай, проклетнице. Не зная къде си ходила, но ще разбера, въобще не се съмнявай. Сега ще повторим операцията, за всеки случай. Само да си мръднала. Ще те вържа. Викай, ако искаш.

Когато той отново потопи ходилата й в алкохола, тя изкрещя. Райдър държеше краката й потопени и тя задавено преглътна болката и сълзите си.

Джеръми се втурна в стаята. Бе вдигнал юмруци, а лицето му бе почервеняло от гняв и решителност.

Райдър го спря само с поглед и простичкото: „За нейно добро е. Ела и дръж ръката й.“

Джеръми стисна ръката на Софи. Най-сетне, Райдър реши, че е направил всичко, което е било по силите му. Бе доволен. Извади ходилата й от алкохолната баня и ги постави обратно на леглото.

— Така, засега няма да правим нищо друго, просто ги дръж на тази чиста хавлия. Никакви разходки повече или, казвам ти, ще те нашамаря и, сигурен съм, Джеръми ще ми помогне.

— Да, Софи, не мърдай. Как можа? Снощи Коко се погрижи за краката ти. Какво направи пак?

— Аз съм ти сестра — каза тя с толкова пресипнал и дрезгав глас, че думите й едва се разбираха. Джеръми не проумяваше за какво говори Софи, но не и Райдър, който й съчувстваше. Той се наведе над Софи и я потупа по бузата.