— Чие върховно божество?

Грейсън изглеждаше истински шокиран.

— Човек забравя, че англичаните не знаят нищо за тези работи. Естествено, говоря за вуду.

— Аха. Значи вярваш, че всичко това е работа на свръхестествени сили?

— Аз съм бял. Обаче много години съм живял в Ямайка. Виждал съм неща, които в света на белите биха били безсмислени, неща, които може би не биха могли да съществуват в света на белите. Но нещата, дето стават тук, сър, са толкова странни, че навеждат на някои съмнения.

Райдър вярваше в свръхестественото не повече, отколкото в почтеността на съдържател на комарджийски вертеп. Той се смръщи, когато Грейсън се умълча.

— Прости ми, но аз не изпитвам никакви съмнения. Пушекът и странно оцветените пламъци биха могли да бъдат получени и от простото смесване на определени химикали. Зад всичко това се крие човек от плът и кръв, а не някаква си там змия. Въпросът, на който трябва да намерим отговор, е кой е той и защо го прави. И така, кой би направил това?

Но беше повече от явно, че Грейсън не бе убеден.

— Има още нещо, Райдър. След Френската революция на Хаити е имало бунт, предвождан от човек на име Дезалини. Той изклал всички бели и принудил много жреци и жрици на вуду да напуснат Хаити. Тези хора са могъщи: разпрострели са се през цяла Западна Индия, открай докрай, дори в самата Америка и заедно викат злите си духове.

На Райдър му идваше да се разсмее, но не го стори. Очевидно Грейсън бе пропит от възмущение към тези вуду щуротии. А и беше прав в едно: бял човек не можеше да възприеме такива неща за действителни, особено ако е живял през целия си живот в Англия.

— Предполагам, че скоро ще разберем всичко — каза той. — А, не знаех, че имаш син.

Грейсън изпухтя и се наду като петел, след това се заигра със светлосивите си ръкавици.

— Добро момче е, сър, и много ми помага. Прави много за мен… за семейство Шербрук. Вече съм на години. Чака ни в Кимбърли Хол. Не искаше да оставя къщата в плантацията без защита.

Подминаха дузина хлапетии — всичките парцаливи, черни — деца на робите, които работеха из полята. Но тези малчугани стояха притихнали при вида на двамата бели мъже, навлезли сред тях на конете си.

Грейсън сочеше ту наляво, ту надясно.

— Сега сме насред мангровите тресавища. Когато яздите по този път, внимавайте за крокодили. Излизат от блатата и често изглеждат като дебели дънери, които препречват пътя. Обикновено избягват компанията на хората, но се разправят истории и за противното. Много неприятни истории.

Крокодили! Райдър поклати глава, но след това на често взе да хвърля поглед встрани от пътя. Миризмата на зловонната блатна вода бе почти непреодолима. Той смушка коня си. Излязоха на равна отсечка. От лявата им страна се простираше Карибско море, а от дясната — една след друга се редяха плантации със захарна тръстика, които покриваха дори и отдалечените хълмове: И навсякъде кози — скупчени до ниските каменни дувари, пощипващи от цветята, оставени на гробовете в църковните гробища. По гърбовете на добитъка имаше чапли. Чистеха ги от кърлежи, това Райдър го знаеше. Имаше и чернокожи мъже, които работеха на захарната тръстика. Носеха само груби панталони, изработени от здрав груб плат. Голите им тела, от кръста нагоре, лъщяха от пот. Не им личеше да се притесняват от жегата. Работеха с постоянен ритъм. Оряха, скубеха плевели, копаеха по-дълбоки канали между редовете захарна тръстика. Имаше и жени. Главите им бяха покрити с ярки кърпи. И те също като мъжете се навеждаха и изправяха в постоянен ритъм. Недалече, под самотна пончиана, чиито приличащи на пера папратовидни листа блещукаха на слънцето, един надзирател седеше на коня си и следеше робите да не бездействат. Камшикът в лявата му ръка бе гаранция за безспирната им работа.

Всичко това бе напълно чуждо на Райдър. А и екзотично — тази наситена миризма на бадемовите дървета, които растяха на гъсто покрай мръсния път и това изумително синьо на водата, което току се разкриваше пред погледа ти, когато най-малко очакваш. Беше доволен от това, че отдели време за четене по време на пътуването си дотук. Не бе пълен невежа по отношение на местната флора и фауна. Но не беше чел за никакви проклети крокодили.

— Наближаваме Кемъл Хол — внезапно се обади Грейсън, а гласът му се сниши почти до шепот.

Райдър повдигна вежда.

— Това е нейният дом, сър. Домът на София Статън-Гревил. Живее тук с вуйчо си и по-малкия си брат. Между Кемъл Хол и Кимбърли Хол има една плантация, но доколкото разбирам, вуйчо й скоро ще я купи. Това ще бъде солидна добавка към владенията му.

— Кой е собственикът?

— Чарлз Грамънд. Някои казват, че искал да се мести във Вирджиния — един от колониалните щати на север, но това е доста неубедителна причина. Хич не е за вярване, той не знае нищо за колониите, нито пък за техните обичаи и нрави. Има четири деца, всичките момчета, но никое от тях не е повод за бащинска гордост. Нямат никакви амбиции, нито мерак за работа. Жена му е трудна, чух да се приказва. Жалко, да, много жалко.

Райдър беше убеден, че е чул това име в кръчмата.

— Разбрах — бавно каза той, — че тази жена, тази София Статън-Гревил, държи трима мъже в обръщение в леглото си. Доколкото си спомням, единият май беше този Чарлз Грамънд.

Грейсън се изчерви до корените на сивата си коса.

— Вие едва-що пристигате, сър!

— Това беше първата тема на разговор, която чух в кафенето „Златният дублон“. Мисля, че името е същото. Чух историята в големи подробности.

— Не, не, сър, тя е богиня! Тя е добра и чиста. Всичко е лъжа. Тук има много мъже, за които не може да се твърди, че са джентълмени.

— Но клюките са такива, нали?

— Да, но не трябва да им вярвате, Райдър. Не, това е злонравна лъжа. Няма съмнение. Обичаите, местните нрави, ако щете, тук са по-различни. Всички бели мъже имат черни любовници. Тук ги наричат икономки и това е доста прилична работа. Виждал съм мъже, които пристигат от Англия, някои, за да работят като счетоводители в плантациите, други, за да натрупат богатство и повечето от тях се променят. Взимат си съпруги, взимат си и любовници. Начинът им на мислене се променя. Но една дама си остава дама.

— Твоят живот промени ли се, Грейсън?

— Да, за известно време се промени. Спор няма. В края на краищата аз съм син на баща си, но жена ми беше французойка и аз нежно я обичах. Чак след смъртта й се подхлъзнах по местните обичаи и си взех любовница, или „икономка“. Животът тук е по-друг, Райдър, много по-различен.

Райдър се отпусна и остави тялото си да си почине в удобното испанско седло, което леко се поклащаше. Той затвори очи за момент и вдиша свежата солена миризма на морето. Брегът вече не се криеше зад гъсти туфи мангрови дървета.

— Тогава защо според теб Грамънд продава?

— Не съм съвсем сигурен, но, разбира се, носят се разни слухове. Знам само, че решението дойде изневиделица. Чух да разправят, че той и семейството му си тръгват следващата седмица. От плантацията падат доста добри пари. Говори се, че е загубил много пари от лорд Дейвид Локридж — един млад нехранимайко, с когото трябва да избягвате да играете на комар, сър. На всяка цена. Говори се, че е продал душата си на дявола и оттам идва невероятният му късмет.

Райдър се обърна към Самюъл Грейсън.

— Клюките тук по нищо не отстъпват на клюките в Англия — замислено каза той. — Смятах, че ще бъда отегчен. Може би още тази нощ ще станем свидетели на някои мистериозни проявления, за добре дошъл. Да, бих се зарадвал дори и на едно призрачно зрелище, стига това да е възможно. Този младеж — лорд Дейвид, не смятат ли, че и той е един от нейните любовници?

Райдър се зачуди дали Грейсън няма да получи удар. Той отвори уста, след това съобрази, че до него стои работодателят му и я затвори. Успя доста спокойно да произнесе:

— Повтарям ви, Райдър, всичко това са глупости. Нейният вуйчо, Теодор Бърджис, е солиден човек, както казваме тук в Ямайка. Има добър авторитет. Любезен е, а бизнесът му е почтен. Много обича племенниците си. Предполагам, че злонамерените приказки за мис Статън-Гревил му причиняват голяма болка. Разбира се, той никога не говори за това. Той е джентълмен. Неговият надзирател обаче е друго нещо. Името му е Ели Томас. Долен човек, извънредно груб с робите.

— Щом вуйчо Бърджис е толкова изтънчен, защо търпи такъв негодник за надзирател?

— Не зная. Говори се, че ако не е Томас, няма да изкара и грош от плантацията. Разбирате ли, Бърджис дава на робите твърде голяма свобода.

— И тоя Чарлз Грамънд продава на вуйчото на жената? На тоя Теодор Бърджис?

— Да. Сигурно Бърджис съжалява Грамънд и купува плантацията само за да му помогне, както и на семейството му. Бърджис е по-малкият брат на майката на мис София и на господаря Джеръми.

— По какъв начин момчето и момичето са се озовали на Ямайка?

— Преди пет години родителите им се удавиха. Децата били поставени под настойничеството на вуйчо им.

— Не съм чувал името Статън-Гревил. Англичани ли са?

— Да. Живели са във Фоуи, Корнуол. Къщата и земите им са оставени на грижите на управител, докато момчето не порасне достатъчно, за да се оправя с тях само.

Райдър се умълча, докато обмисляше всички факти. Значи момичето е било отгледано в Корнуол. А сега беше тук в ролята на сладкишче. Мислите му се върнаха на проблема, който го бе довел тук. Райдър силно се съмняваше, че свръхестественото има нещо общо с проблемите в Кимбърли Хол. О, не! Алчността бе една и съща навсякъде по света. Някой явно бе съобразил постигането на собствените си цели с местните обичаи.

— Грамънд имаше ли някакви проблеми, преди да се съгласи да продаде плантацията си на този Бърджис? — попита той.

— Не съм чувал. О, разбирам накъде биеш, Райдър, но не мога да се съглася с теб. Както ти казах, Бърджис има добра репутация: той е честен, подпомага местните с благотворителност. Не, ако Грамънд е имал финансови затруднения или пък е бил обсаден, както сме ние в Кимбърли Хол, то Бърджис със сигурност не е имал нищо общо с това.

Райдър се зачуди дали Грейсън говори с такава категорична симпатия и за семейство Шербрук. Никога до сега в живота си не бе срещал човек, който да заслужава такава висока оценка. Е, скоро щеше да разбере. Островът бе малък, обществото беше сплотено и той щеше да се запознае с този мистър Бърджис и неговата племенница съвсем скоро.

Грейсън се насочи към вътрешността на острова, далече от благословения бриз, който подухваше откъм водата. Въздухът бе натежал от прахоляка и сладникавата миризма на захарна тръстика, от която на Райдър му прилошаваше. Скоро се изкачиха на едно възвишение и той погледна назад към Карибско море, което се простираше докъдето стигаше погледът му. То бе искрящо синьо, с цвета на топаз но плитките места и с вълни, сякаш обточени със сребро, които се разсипваха по белите плажове. Не искаше нищо друго, освен да свали дрехите си и да потъне като камък в разкошната вода.

— Всичко това са земи на Шербрук, сър. О, погледнете нагоре към върха, между розовите касии2. — Той чу задавеното възклицание на Райдър и се усмихна. — Наричат ги още розови душове. Точно сега са най-красиви. Има и златисти душове, и мангови дървета, и вездесъщите палми. Погледнете, сър, точно отзад е голямата къща. Не можете да я видите оттук, но точно ей там бреговата линия остро свива и преминава съвсем близо до гърба на къщата.

Райдър отново сподавено възкликна.

— Тук, на Ямайка, повечето от господарските къщи в плантациите са построени в традиционния стил, на три етажа и с огромни дорийски колони. Само тук почти всички стаи имат веранди и балкони, заради свежия въздух, нали разбирате. Ще видите, че всички спални са в задната част на къщата и всичките имат балкони, които гледат към водата. Моравата в задния двор се спуска до плажа и е винаги добре поддържана. Ще можете да спите дори и в най-жежкото лято, макар че, както ми се струва, в момента не сте съвсем убеден в това.

— Тук си прав — каза Райдър и избърса потта от лицето си с опакото на ръката си.



Бе почти полунощ. През последния половин час Райдър до забрава се бе наслаждавал на топлата вода на Карибско море. Полумесецът осветяваше пътя му, който ярко блестеше върху вълните. За пръв път се почувства така, сякаш наистина се е озовал в рая. Предпочете да забрави за ужасната жар на следобеда. Бе толкова красиво! Черният свод на небето над него бе осеян със звезди. Толкова спокойно! Толкова тихо! Почувства как го залива чувство на мир и покой.

Той не беше миролюбив човек, така че чувството бе особено, но му хареса. Опъна се по гръб на пясъка, както си беше гол. Знаеше чудесно, че песъчинките вероятно ще си пробият път до места от тялото му, на които не би му се понравило да ги усеща, но за момента това нямаше значение. Протегна се. Чувстваше се напълно отморен. Затвори очи и се вслуша в звуци, каквито досега не бе чувал. Беше чел за дървесната жаба или кокуи3, както я наричаха, и помисли, че чува някакво цвъртене в меката тъмнина.