Катрин Каултър - Непознатата от Ямайка

Той не преставаше да клати глава озадачено. Не можеше да се сети къде бе ходила тя. Бе очевидно, че не си е била в леглото. Разбира се, бе ходила по-надалече от нощното гърне, и то съвсем скоро, защото кръвта току-що бе избила на превръзките й.

Но, разбира се. Видяла е или е чула пристигането на Шърман Коул и се е уплашила. Слязла е долу и без съмнение е подслушвала зад вратата.

Мускулите на челюстта му се стегнаха, когато си спомни какво бе казал на Коул за нея. Бе още по-зле, защото тя бе започнала да му вярва, поне по отношение на Джеръми. Бе й нанесъл неочакван и извънредно жесток удар. Райдър се усети, че стои насред фоайето. Просто стърчеше там, когато Джеймс каза:

— Сър, има нужда от нещо?

— Не, Джеймс. Мис Статън-Гревил беше ли долу преди малко?

— Да, сър, била. В стара нощница на мистър Грейсън, косата рошава, а таз стара нощница виси около нейни беднички превързани крака.

— Благодаря, Джеймс.

— Да сър. А, сър, тоз Томас, получи ли въжето?

— Надявам се, много се надявам.

Райдър излезе на верандата. Видя Емил, който се приближаваше на коня си, и му помаха с ръка.

— Всичко в Кемъл Хол е наред. В момента не би могло да бъде по-добре — каза Емил и слезе от коня си. — Миризмата в къщата все още е отвратителна, но робите чистят саждите и мръсотията. Работят яко. Оставих един от нашите счетоводители, Клейтън, да се срещне със счетоводителите на Кемъл Хол и с коларите. Той е умен мъж и е добър организатор. Ще държи всички заети. Следобед ще отида пак да видя какво са свършили.

— И никаква следа от Томас?

— Ни вест, ни кост. Заровихме Бърджис. Гадна работа. Просто били пропуснали тялото му. Можеш ли да повярваш на това? Исусе, Райдър, отвратително нещо. Поне приключихме веднъж завинаги. Как са Джеръми и Софи?

— Добре са. Внимавай, Емил.

— Разбира се. Къде отиваш?

— В Кемъл Хол. Софи и Джеръми имат нужда от дрехи.

Емил смръщено го проследи с очи.

Клейтън бе енергично, жилаво човече, което сякаш се движеше непрестанно. Той посрещна Райдър на вратата, заговори и не спря.

Райдър внимателно слушаше и изучаваше голямата къща, като си отбелязваше наум какво трябва да се свърши, после освободи Клейтън и се качи на втория етаж. Едно младо момиче го заведе до стаята на Софи. Косата му бе увита в някакъв шарен шал и то не преставаше да се киска. Името й, както устатото същество го информира с един засукан поглед, било Дорси. Спалнята на Софи бе свързана с тази на вуйчо й. Райдър погледна вратата между стаите и си представи как тя се отваря и в рамката й се появява Тео с камшик в ръка.

Райдър отвори вратите на гардероба и видя поне половин дузина от най-ослепителните рокли на света. Само коприна и сатен в твърде ярки разцветки. Всички рокли бяха прекалено крещящи за нея, всичките сякаш надаваха вой, че тя е жена, която добре познава мъжете и няма тайни за нея, когато реши да ги накара да крещят от удоволствие. В гардероба нямаше окачено нищо друго, само тези, определено отблъскващи рокли.

В долните чекмеджета обаче Райдър откри дрехи, които напълно й отиваха — лек муселин в меки пастелни цветове. Там бе и бельото й — без изключение добре ушито и с красиви бродерии, но не такова, каквото би носила една мръсница. Всичко бе само от тънък лен и памук, нямаше нищо направено от сатен или коприна. Той извади една нощница и я вдигна. Беше бяла, батистена и изглеждаше момичешка.

Райдър струпа дрехите, които щеше да вземе в Кимбърли Хол на купчина. Направи същото и в стаята на Джеръми.

Всички дрехи щяха да бъдат доставени в ранния следобед.

Когато се върна в Кимбърли, Райдър, потен, сгорещен и със залепнала на гърба му риза, не можа да повярва на очите си — Шърман Коул и с него още четирима мъже — всичките въоръжени. Коул крещеше на Самюъл да доведе курвата. Тя била убийца и той бил тук, за да я отведе със себе си в Монтегю Бей.

Райдър профуча с жребеца си през мъжете и спря чак на първото стъпало на верандата.

— Ти! — извъртя се Коул. — Няма значение, сър, ще я отведа, хората с мен ще го направят.

Райдър нехайно махна с ръка на четиримата, които до един изглеждаха като в небрано лозе, а лицата им бяха зачервени от жегата.

— Защо не влезете, мистър Коул? Сигурен съм, че има вкусни кифлички, които можете да оцените по достойнство, докато изгладим това недоразумение.

— Не! Искам я! Веднага! — изкрещя Коул.

— Уморих се от тази канска жега — отвърна Райдър. Той слезе от коня си и мина покрай Шърман Коул. — А също и от вашите крясъци. Има две възможности: или да ме придружите вътре, или да си стоите тук и да лаете по слънцето, докато се разтопите.

Самюъл забърза след Райдър. Коул, които отново бе хванат по бели гащи от този младок, ги последва по-бавно. Чу, че четиримата мъже тихичко си говорят и се зачуди дали, копелетата му с копелета, нямаше да го зарежат тук сам. И четиримата не искаха да идват с него. Е, да си вървят. Можеше да я откара до Монтегю Бей и сам. След това ще я заключи в онази стаичка и ще си сложи ключа в джоба. Ще види тя! Без него нямаше да получи и глътка вода.

В салона Райдър се обърна към него и каза без предисловия:

— Твърдите, че мис Статън-Гревил е убила вуйчо си?

— Да, и този път разполагам с достатъчно доказателства. Простреляла го е два пъти, един от хората ми откри деринджъра. — Той извади оръжието от джоба си и го разлюля пред Райдър. — Както виждате, липсват два патрона.

— Интересно.

— Доведете я. Това очевидно е дамски пистолет. Доведете я. Ще я отведа със себе си.

— Къде ще я отведете, Коул?

Лицето на съдията бе доста зачервено, но сега стана направо алено.

— Има една къщичка, в която държим задържаните. Вярно, това е по-скоро една голяма стая, но върши работа за такива като нея.

Райдър само поклати глава. Би могъл да позволи на Коул да я види в сегашното й състояние — насинено подуто лице, приведена като старица заради болките в премазаните ребра, да не говорим за проклетите й крака. Без съмнение жарката му пламенност щеше да се поохлади при тази гледка. Отведеше ли я веднъж в тази къща, за която говореше, щеше да я насили. Щеше да я изнасилва отново и отново, до безкрая. Райдър усети червата си свити на топка и разтри стомаха си с ръка.

— Не съм на същото мнение, Коул — благо каза той. — Защо не се върнете в Кемъл Хол заедно с хората си. Ще намерите един чудесен пресен гроб, който ви чака да го разровите.

— Какви ги приказвате, сър? По дяволите!

— Не е толкова сложно, Коул. Тео Бърджис май не е бил погребан незабавно, така че Емил Грейсън можа да огледа тялото му, преди да го закопае. Оказва се, че Бърджис не е бил застрелян. Бил е прободен три пъти в гърдите. А сега, не искате ли да огледате тялото лично? Емил казва, че било доста противна работа. Жегата и нали знаете… Не?! Ами в такъв случай защо не се разкарате заедно с ония отвън и не се опитате да откриете Томас?

— Но този деринджър…

— Той е мой — обади се Самюъл Грейсън. — Благодаря, че ми го донесохте. И, сър, напълно сте нрав. Това е дамски пистолет, принадлежеше на съпругата ми.

Коул не обърна внимание на Грейсън, очите му бяха вперени в Райдър.

— Но какво е правила тя там?

— Мислех, че това е домът й. — Едната вежда на Райдър се вдигна недоумяващо.

— Ще огледам тялото лично.

— Добре. Там има един човек на име Клейтън. Той е счетоводител в Кимбърли, но сега наглежда работата в Кемъл Хол. Без съмнение той ще осигури на хората ви лопати. Работата няма да е от приятните, но сигурен съм, че и сам знаете това. Божичко, каква жега, а? Бих допълнил също така, че когато се върна след „погребението“, Емил бе зелен. Изминали са още няколко часа. Е, то тялото е толкова зле, че и без това няма накъде. Вървете, Коул. Уморен съм, а разговорите с вас ме уморяват още повече. Пожелавам ви късмет и приятно копаене. Бих се осмелил да предположа, че резултатът ще е по-неприятен дори от самия процес.

Райдър се обърна и излезе на предната веранда. Не каза нищо повече, просто изчака Коул и хората му да си тръгнат. Коул си мрънкаше някакви заплахи под носа.

— Наистина ли е бил намушкан? — попита Самюъл.

— Нямам представа. Емил не е казвал такова нещо.

— Да не искаш да кажеш, че току-що си го измисли?

Райдър погледна Самюъл с вдигнати вежди.

— Ами, да. Предполага някои интересни хипотези, нали?

— Все още съм притеснен, Райдър. Коул е твърдо решен да я отведе. Той е опасен, въпреки че ти го презираш. Много я иска.

— Нали го е отблъснала. Ударила го е, когато се е опитал да я целуне.

— Такива като него никога не забравят подобни неща. — Самюъл поклати глава. — Трябва да се направи нещо, и то бързо. О, горкичкото дете.

— Имаш предвид Джеръми? Вярно, така е, но той е млад и лесно свиква. Ще се оправи.

— Не! Имам предвид София!

— О! Надявам се, че е пазила постелята.

— Да.

Райдър не каза и дума повече, просто влезе обратно в къщата и се отправи към стълбището.

Бе късно следобед, когато той отново я посети в стаята й. Софи бе облечена в една от собствените си нощници. Изглеждаше свежа, чиста и много млада. Синините по лицето й вече бяха поизбледнели, отоците — поспаднали. Освен всичко друго, изглеждаше и много отегчена. Тя се начумери при влизането му и каза:

— Много е трудно да се изкъпеш във ваната, без да измокриш краката си.

— Това е нещо, на което бих присъствал с удоволствие. Би могла довечера да се изкъпеш за мен, а? Представление един вид. Предполагам, тази злонравна озъбена гримаса означава, че ми се отказва. Е, няма нищо. Дошъл съм да поговоря с теб.

— Говори тогава.

— Нещо сме изнервени, а?

— Искам да се прибера у дома. Чух, че един от твоите счетоводители надзирава работата в Камил. Това не е честно, Райдър. Трябва да съм там. Нашите хора са в състояние да се справят с проблемите ни и сами. Наистина трябва да се прибера.

— Още не можеш, така че замълчи. Колкото до Клейтън, Емил каза, че той е роден дипломат, тъй че не се кахъри за нечия наранена чувствителност. Коул отново бе тук, имам предвид след чудесната ти игра на криеница, но аз му казах, че вуйчо ти току-що е бил погребани че се е оказало, че е наръган с нож, а не застрелян.

Тя се облещи.

— Шегуваш се.

— Кой знае? Поне Коул се разкара оттук. Но ще ти кажа истината. Мисля, че наистина Томас е убил вуйчо ти, а човекът когото ти си простреляла, е бил той. Разбира се, това означава, че раната не е била смъртоносна, тъй като по-късно Томас е разговарял с Коул и го е насочил по фалшива следа. Но сега, сякаш е потънал в земята. Иска ми се да го открия и да го хвърля в мангровите блата. Да, точно това ще направя.

— Той няма да се върне в Кемъл Хол. Наистина искам да се прибера, Райдър. Толкова работа имам. Няма причина двамата с Джеръми да стоим тук. Ребрата ми вече са много по-добре, а краката ми… Е, няма да прекалявам с разходките, а?

— И какво точно смяташ да правиш, ако мистър Шърман Коул пристигне с хората си, за да те откара в Монтегю Бей?

Тя побеля като платно. Изобщо не го затрогна.

— Всъщност — продължи той, като гледаше над дясното й рамо — решил съм всички да заминем за Англия.

— Ти си луд!

— Много е вероятно. Джеръми има нужда от образование. Ще посещава Итън.

Мечта, превърнала се в действителност, ето какво бе това, само дето Софи не искаше да е по този начин, не и чрез него.

— Не — отряза тя. — Няма да го позволя.

— Нямаш никакъв избор — усмихна й се той.

— Имам. Няма да стана твоя любовница, Райдър. Няма.

— Не си спомням да съм те молил. Поне през последните три дни.

— Чух те! Чух какво каза на мистър Коул!

— В такъв случай ти е известно, че в момента запленението ми по твоята прекрасна особа е под въпрос. След като имах възможност да те изпробвам в детайли, вече не съм съвсем сигурен в собствената си заинтересованост. Всичко, което имаш, изглежда напълно задоволително на фона на собствената ти среда, но в Англия? Виж, това не знам.

Тя взе дебелия том с пиесите на Шекспир и го запрати по него. Книгата го цапардоса точно в гърдите и той изсумтя. В действителност болката, която това движение причини на самата нея, бе по-голяма от тази на Райдър. Тя не й обърна внимание, а тя запрати по него и каната с вода, нещо доста по-лесно, и го заля целия.

Нямаше какво друго да хвърли. Софи се отпусна на възглавниците. Дишаше тежко и на пресекулки, челото й бе покрито с капчици пот. Райдър изобщо не бе помръднал, дори и за да изтрие водата от лицето си.