Прегърна я, без да я целува, и рече:

— Знам, че си виждала част от това, което мъжете и жените правят заедно в леглото. От личен опит знам и това, че умееш да прелъстиш един мъж, да го възбудиш, докато стане твърд като камък и готов да ти обещае всичко на света. С мен не успя само поради особените обстоятелства. Няма да бързаме Софи. Искам да забравиш неприятните си преживелици — те вече нямат значение. Значение имаме само ти и аз. Разбираш ли?

— Не искам, Райдър. Имам нужда от време.

— Ще имаш цялото време, което ти трябва, или поне седем седмици, но не и тази нощ. Аз не съм като ония лигльовци. С мен ще ти бъде приятно и ще те накарам да забравиш всичките им неприятни навици.

Ръцете му успокояващо я галеха по гърба, сякаш опитомяваше някое дете или диво животно. А тя си спомни лорд Дейвид, спомни си ръцете му върху тялото си и устата му върху своята… Спомни си и Оливър Сасън, и Чарлз Грамънд, и Дики Мейсън — още един мъж, когото чичо й с нейна помощ опропасти. Имаше и двама други — единият вече бе мъртъв, а другият напусна Ямайка със славата на закоравял пияница. Господи! Нямаше да може да забрави. Мразеше всичко това. Мразеше и себе си, а и него, задето я беше принудил на тази женитба.

Отдръпна се така рязко, че Райдър не успя да я задържи, изтича на балкона и се обърна към него едва когато стигна до перилата.

Той не бе мръднал от мястото си, но вече събличаше връхната си дреха. Тя го изгледа вцепенена как сваля вратовръзката, ризата, бельото си, как сяда на столчето и събува ботушите си, и когато се изправи и посегна към копчетата на бричовете, му изкрещя:

— Не! Какво правиш?! Спри!

— Защо? — попита той. — Едва ли мога да накърня с нещо девическия ти свян, нали? Господи, жено, та ти си ме виждала гол, виждала си ме възбуден, с желание в очите — за теб това не е нищо ново. Не си ли виждала и други мъже в това състояние?

Най-сетне остана гол и тя можа да види колко я желае. Но не пристъпи към нея, а й протегна ръка:

— Ела тук, Софи. Време е да започнем брачния си живот.

— Не ми е добре — отвърна тя.

— Значи така — каза той, повече на себе си, отколкото на нея, и се приближи.

Предаде я сватбената й рокля. Опита се да му се изплъзне, но полите се набраха между краката й и не успя да се дръпне достатъчно бързо. Застъпи дантеления подгъв и усети как дрехата се разкъсва под лявата й ръка, а не искаше да я скъса — толкова беше хубава…

Нетърпеливият глас на Райдър я стресна:

— Не се бори с мен, Софи — няма смисъл. Ти даде клетва да ми се подчиняваш и е време да приемеш тази клетва сериозно.

Тя вдигна глава и го погледна в очите:

— Значи да премина от подчинение на чичо си в подчинение на съпруга си, така ли? Но аз искам да съм свободна, не разбираш ли? Защо мъжете се раждат свободни, а толкова малко жени успяват да се доберат до свободата? И ти не си по-различен от останалите, както и предполагах. Всички сте егоистични и брутални животни!

— Не, Софи. Аз не съм като другите. Аз съм твой съпруг, докато смъртта ни раздели.

Софи го изгледа с безразличие.

Изведнъж той с ужас си помисли, че тя може никога да не го пожелае. Това беше абсурдно! Нямаше да го допусне. Въздъхна.

— Добре, седни. Нека поговорим.

Тя седна и той раздразнено забеляза облекчението, което се изписа по лицето й.

— Имаш ли да ми кажеш още нещо за мъжкото безчестие и бруталност?

Тя отвърна, без да го погледне:

— Предполагам, че е глупаво да се държа така, след като вече си ме виждал гола и си ме имал. Вярно, че не си ме наранил, тъй като на сутринта не изпитвах болка. Но разбери, аз не помня нищо. Нищичко.

Вдигна глава и го погледна в очите:

— Трудно ми е, Райдър.

— Знам, Софи, и искам да ти помогна, но трябва да ми вярваш. Нямам никакво намерение да те държа заключена вкъщи. Предполагам, че през повечето време ще правиш, каквото искаш. Но не си мисли, че ще те пусна да ми избягаш накрай света. Та ти си само една слаба жена и толкова лесно можеш да бъдеш наранена. А по-късно, кой знае, може пък двамата заедно да отплуваме накрай света.

Това никак не съвпадаше с представите й за свободата, но в момента нямаше смисъл да възразява.

— Аз никога няма да те нараня, Софи, няма да те бия, нито да те заплашвам — така правят само негодниците. Чичо ти беше един безсъвестен мошеник. При това извратен. Нито аз, нито приятелите ми сме такива. Никога няма да ти сторя зло.

— Не ти вярвам.

— А защо не ми повярваш? — Райдър стана и й предложи ръката си. — Ела, време е вече да си лягаме. Ще ти помогна да съблечеш роклята си.

Нямам избор, помисли си тя. Никакъв избор. Тръгна към него и скоро роклята й бе разкопчана и той нежно я смъкна от раменете й. Целуна я леко по рамото и почувства как тя потръпна.

— Съблечи я. Предполагам, че ще искаш да си я запазиш все пак това е сватбената ти рокля, нали? Можеш да зашиеш скъсаното. Имаш ли място в багажа си за нея?

— Да.

Софи предпочиташе да зашие роклята си сега, за да скъси дългата нощ, но разбра по изражението му, че повече не била да му се противопоставя. Припомни си лицето на чичо си и потъмнелите му от гняв очи, когато го предизвикваше, и отново усети ударите на юмруците му и разкъсващата болка.

Скоро остана само по риза и по чорапи.

— Значи на собствената си сватба остана без обувки, а? — отбеляза той развеселен. — Мислех си, че си по-висока. Нека събуем и чорапите, за да погледна как са краката ти.

Тя приседна на ръба на леглото, само по бялата си муселинена риза. Райдър се облегна на лакът съвсем близо до нея и тя още по-осезаемо усети голотата му.

— Раните ти зарастват добре — обяви той. — Останали са само няколко драскотини. На кораба не носи обувки, но внимавай да не се набодеш на някоя треска от палубата. Дай сега да огледам и ребрата ти.

Той я улови за ръка, привлече я към себе си, наведе се и повдигна края на ризата й — и замръзна. Чудеше се да закрещи ли, или да се изсмее на жестоката ирония на съдбата — това бе първата му брачна нощ, а той нямаше да може да се възползва от нея.

По ризата й имаше кръв.

— Не ти ли е добре, Софи?

— Не, Райдър. Не те лъжа. Коремът ме присвива.

— Нищо чудно — съгласи се той и много дълбоко въздъхна: — Съжалявам, ако те разочаровам, но не си бременна.

Тя рязко си пое дъх, погледна го и още повече пребледня.

— Нищо де, не се притеснявай от мен. Носиш ли си други дрехи?

Тя поклати глава.

— Добре, ще повикам Коко и ще ти дам лауданум. Много ли те боли?

След петнадесет минути Райдър седеше по халат на леглото и наблюдаваше бледото лице на жена си. Въпреки горещината, тя се беше завила до носа. Даде й да изпие лауданума и каза заядливо:

— Кълна се, че няма да ти посегна, докато си упоена.

На което тя раздразнено отговори:

— Защо не? Вече си го правил, нали?!

Това го отрезви. Погледа я още малко и промълви, повече на себе си:

— Толкова по въпроса за прословутия шербруковски късмет…

Повдигна чаршафа и легна до нея.

— Софи, не припадай и недей да се въртиш като побесняла, защото може да паднеш на пода. Успокой се, тази нощ няма да те насилвам да бъдеш моя. Лауданумът скоро ще подейства. А сега затвори очи и дишай дълбоко. Искаш ли да ти разтрия корема?

Не очакваше отговор, и не го получи. След малко дочу равномерното й дишане и разбра, че е заспала. Чак тогава улови ръката й в своята.



Небето просветляваше. Райдър и Софи стояха на палубата на „Харбинджър“.

— Не забравяй веднага да предадеш писмото на брат ми — за трети път й заръча той. — Не се безпокой, той ще се погрижи за вас с Джеръми. И изобщо не се притеснявай, ако майка ми се опита да ти създава проблеми — просто не й обръщай внимание, разбра ли? Не се съмнявам, че в лицето на Алекс ще намериш един добър съюзник. Прибра ли на сигурно място парите, които ти дадох?

— Да.

— По-добре ли е коремът ти тази сутрин?

— Да.

— Обещаваш ли в Саутхемптън да наемеш двама души за охрана?

— Да.

Той се намръщи:

— Сигурно си мислиш, че се отнасям с теб като с дете, нали?

— Да.

— Разбери ме, Софи, никога не съм имал жена, нито някакви отговорности, с изключение на де…

Той рязко млъкна и поклати глава. Толкова трудно му беше да се сдържа пред нея — ето, едва не се изпусна за децата. Е, рано или късно щеше да й каже, но когато сам реши.

Тя го изгледа, въпросително вдигна вежди, но той само поклати глава и продължи:

— Във всеки случай, вие с Джеръми сте моя отговорност и искам да съм сигурен, че ще бъдете добре.

— Ще се оправим, не се тревожи. Сигурен ли си, че семейството ти няма да ни изхвърли като мръсни котета?

— Не искам да те лъжа, определено ще са много изненадани. Изобщо не възнамерявах да се женя толкова скоро. Но ще ти бъда благодарен, ако създадеш у тях впечатлението, че поне малко ме харесваш, а не че ме смяташ за див звяр.

В този момент капитан Малъри изникна до Райдър. По широкото му, грозновато лице играеше усмивка:

— Време е да се оттеглите, мистър Шербрук. Ще се грижим за съпругата ви. А сега я прегърнете, целунете я и напуснете кораба ми.

Райдър се усмихна на Софи:

— Е, мога ли да получа една целувка?

Тя вдигна лице със стиснати устни. Той леко ги помилва, после я целуна толкова нежно, че сякаш едва я докосна. Почувства я как потръпва, но не разбра дали от страх, от нерви, или от желание. В последното, кой знае защо, се съмняваше.

— Бъди внимателна — заръча й още веднъж и я погали по бузата.

После се приближи към Джеръми, прегърна го здраво, разроши косата му и рече:

— Поддържай духа й, Джеръми. Връщам се в Англия веднага щом оправя нещата тук. Бъди добро момче. И не забравяй, че много те обичам. Пази се.

Райдър слезе. След него вдигнаха корабния трап. Изгревът изпълни небето. Над кораба ечаха командите на капитан Малъри. Райдър помаха за последен път на жена си и на шурея си.

Остана на кея, докато корабът се изгуби от погледа му, после се обърна и се усмихна. Тя беше в безопасност, в пълна безопасност. Заподсвирква си, яхна коня и пое към Кимбърли Хол.

А в един часа на обяд пристигна Шърман Коул. Райдър го наблюдаваше с усмивка как слиза от коня и приближава към верандата. Самюъл и Емил веднага излязоха от къщата.

— Каква изненада! — рече Райдър и широко се прозя, без да става. — Пак ли сте дошли да ни безпокоите? Или да ни заплашвате?

— Вървете по дяволите, Шербрук!

Райдър сви вежди:

— Моля? Май не съм ви ударил достатъчно силно.

— Сигурен бях, че ме лъжете. По дяволите, готов бях да се обзаложа на всичко, което притежавам, че сте ме излъгали. Значи наистина го направихте и спасихте малката мръсница, а?

— А къде са ти горилите? — побърза да се намеси Емил, преди Райдър да успее да скочи от стола и отново да простре Шърман Коул на земята.

— Търсят Томас.

— Обзалагам се, че и да го намериш, ще трябва добре да му платиш. Той едва ли ще ти повярва. Дълго ще трябва да го убеждаваш, че искаш да ти помогне да окачиш госпожица Статън-Гревил на въжето.

— Да му платя ли?! Ще го обеся това копеле! Той ме измами, направи ме на глупак!

Има някаква грешка в пиесата, помисли си Райдър. Това е комедия, а не трагедия.

— Какво искаш да кажеш?

— Че Бърджис не е бил застрелян, нито намушкан, както казваше Шербрук. Бил е удушен с гарота. Така че, по дяволите, тя не е могла да го убие — не е чак толкова силна.

Обърна се, запъти се с тежки стъпки към коня си, яхна го и препусна, без да поглежда назад.

Райдър дълго стоя на мястото си вцепенен и най-сетне успя да промълви:

— Боже милостиви! Значи е нямало нужда да се женя за нея, нито да ги изпращам с Джеръми в Англия. Да си само на двадесет и пет години, и животът така да те изиграе!

— По-добре, че го направи — утеши го Самюъл. — Не се знае какво ще да предприеме Кол оттук нататък.

Но Райдър бе потънал в унили размисли за съдбата си. Е, може би пък нямаше да се окаже чак толкова лоша, а? Въздъхна, изправи се, поклати глава и повтори:

— Удушен значи… Негодникът бил удушен с гарота…

Отново поклати глава:

— Проклет да съм… — и се отправи към конюшнята.

12.

ЛАМАНША, СЕДЕМ СЕДМИЦИ ПО-КЪСНО


Софи и Джеръми стояха на палубата, обгърнати от мъглата. Вятърът свистеше в лицата им и те се държаха здраво за дървените перила. Вълните на мощни тласъци люшкаха кораба.

Джеръми едва не се пръсна от гордост, защото пръв мерна в мъглата английския бряг.

— Грейвлънд! — извика той. На негово място Софи би викнала „Алилуя!“, защото тръпнеше едновременно в очакване й страх. Пристигаха си у дома, но не в своя дом във Фауи, а в дома на Райдър — Нортклиф Хол.