Пътуването бе дълго и спокойно. Капитан Малъри и помощникът му, мистър Матисън, едри шотландци с почти еднакво плешиви глави, през цялото време ги забавляваха с най-невероятни истории.

Софи се опита да оползотвори пътуването възможно най-добре. Всяка сутрин по един час занимаваше Джеръми по френски. Капитан Малъри го учеше на астрономия и навигация, а първият помощник — на география. Пак той им беше предоставил и колекцията си от романи и пиеси, които изпълваха малката му каюта. Джеръми успя да изчете творбите от периода на Реставрацията, а Софи — почти цялата библиотека.

Няколко дни по-рано Софи и Джеръми играеха шах в малката си каюта. По илюминатора леко барабанеше дъждец, беше горещо. Софи играеше с енергия и ентусиазъм, но й липсваше добра стратегия, докато успехите на Джеръми се дължаха най-вече на тактиката и търпението му. Той неизменно я биеше с огромно превъзходство, но играта им мъчително се проточваше и се съпровождаше от не една въздишка. Тя премести една пешка и рече:

— Скоро ще си бъдем у дома. По-точно в Саутхемптън.

— Райдър ми каза, че ако пътуваме с карета, ще стигнем в Нортклиф Хол само за един ден. Не искаше да преспиваме сами в някой хан. Твърдеше, че за да мога да те защищавам, трябва да порасна поне с още един фут.

После се усмихна и добави:

— Но той ще ме научи да се бия добре.

— Радвам се, че си толкова доволен, но повярвай ми, не винаги е нужно да ме защищаваш — не съм нито глупава, нито безпомощна.

— Да, разбира се, ти не си като другите момичета — съгласи се Джеръми, оглеждайки съсредоточено позицията си. — И Райдър знае, че мислиш така. Но смята сам да взема решенията, защото вече носи отговорност за нас.

— Искаш ли да поговорим за някоя от пиесите, които четохме?

Джеръми с лекота прие смяната на темата.

— Мистър Матисън ме видя да чета една от тях и ми се стори, че с удоволствие би я изхвърлил зад борда. Почервеня като рак и едва не ме окъпа в слюнка. Чак темето му почервеня — картинката беше забележителна.

Софи се засмя:

— Да, някои от тези пиеси наистина са доста пикантни. Добре е да ми показваш предварително какво смяташ да четеш.

Джеръми погледна сестра си и се намръщи:

— Софи, все някога ще трябва да науча всичко за мъжете и жените. В пиесите те се държат много глупаво и правят най-невероятни неща. Колкото до останалото, то просто ми се вижда странно.

— Прав си, че е странно — измърмори Софи.

Сети се за Райдър и почувства нещо като угризение, или може би вина. Или пък гняв? Не беше много сигурна. Все пак й липсваха умът и смелостта му, та дори и начинът, по който я дразнеше, докато очите й заблестят от гняв. При следващия ход на Джеръми тя вдигна поглед към него:

— Охо, май искаш да пробиеш защитата ми, а?

Премести съвсем ненужно офицера си, облегна се и скръсти ръце.

— Е, това ще сложи край на надеждите ти.

Както си играеше с топа, Джеръми отбеляза:

— Никак не изглеждаш добре, Софи. Липсва ти Райдър, нали? И на мен ми липсва. Направо е страхотен. Радвам се, че се омъжи за него. Радвам се и че напуснахме Ямайка — все пак сме си англичани. Но въпреки всичко ме е страх.

Най-сетне остави топа и премести една пешка.

— Смяташ ли, че семейството му ще ни приеме добре?

— Надявам се.

На нея също нямаше да й липсва Ямайка. Щастливите мигове, които бе преживяла там, можеха да се преброят на пръстите на едната й ръка.

— Не виждам защо да не ни харесат. Нали сме възпитани и знаем да си служим с приборите за хранене. Не биваше да местиш офицера си, Софи, беше грешка. Шах и мат.

— О, няма ли най-после да се науча! — викна тя.

Софи се откъсна от спомена. Всяка нощ се молеше да не би Дъглас Шербрук, деспотичният брат на Райдър, да ги изпъди, а после дълго гледаше пред себе си, без да знае за какво да се моли. Не можеше да си представи какво ще им донесе бъдещето.

Вятърът свали над очите й кичур коса и тя нетърпеливо го отметна назад. Седем безкрайни седмици! Вече пристигаха. А колко ли време щеше да мине, докато Райдър се завърне? Тогава ще трябва да се държи като негова жена, каквото и да означава това… Побърза да прогони тази мисъл.

Джеръми помаха на Кленси, третия помощник, млад лъчезарен мъж, който много обичаше децата.

— Старата ни изгледа девет парчета, съвсем сама — разказваше той на Софи още в началото на дългото пътуване. — Така че не бойте се за Джеръми — аз ще го наглеждам.

Софи го хареса. Той не проявяваше никакъв интерес към нея за разлика от някои други моряци, но и те се държаха настрана, предупредени от капитана.

— Все пак, като единствена жена на борда, трябва да сте внимателна, госпожо — беше й казал той и тя го послуша.

Беше безкрайно отегчена и същевременно се плашеше от неизвестността, която ги очакваше.



В дъждовната и ветровита утрин Саутхемптън изглеждаше доста неприветлив. Безброй мъже се надвикваха по доковете и от десетките коли и каруци.

Първият помощник, мистър Матисън, ги придружи до странноприемницата „Аутригър“15 и им нае карета и охрана, точно както бе заръчал Райдър. Дори и тук се изпълняваха неговите решения и тя отново нямаше избор. Все пак се усмихна на мистър Матисън и му протегна ръка:

— Благодаря ви, че бяхте така добър с нас. Сбогом!

Джеръми искаше да седне на капрата до кочияша, но Софи настоя да изчака, докато мъглата се разнесе и се покаже слънце.

Времето обаче нямаше настроение за промяна. Джеръми все пак не се предаде и Софи най-сетне го пусна да седне отпред, след като стомахът й се разбунтува от погълнатия обяд — моруна и ягоди. А четири часа по-късно, когато каретата сви по широката лъкатушна алея към Нортклиф Хол, в нея вече не пътуваше никой — и Софи, и Джеръми се бяха сгушили до кочияша под ситния дъждец.

Около час преди това Софи престана да се притеснява. Просто седеше, настръхнала. Струйките дъжд се стичаха във врата й и цялата трепереше от студ.

— Божичко, Софи, колко е голяма!

Тя се огледа и с мъка преглътна. Нортклиф Хол бе огромно здание на три етажа. Не можеше да си представи що за хора живееха в тази голяма, мрачна къща.

Двамата ездачи, отегчени и учудени за какво са ги наели, след като момичето седи на капрата като някоя прислужница, получиха от Софи парите си и се отдалечиха. Кочияшът се почеса по главата, погледът му на няколко пъти се премести от Софи към Джеръми и обратно, и накрая рече:

— Е, госпожице, това е Нортклиф Хол. Сигурна ли сте, че сте тръгнали точно за тук?

На Софи много й се искаше да може да отговори отрицателно, но само кимна, плати на човека и го изпрати с поглед. Двамата с Джеръми застанаха пред широкото стръмно стълбище. Долу на чакъла пътните им чанти изглеждаха самотни и изоставени, а дъждът се стичаше по лицето й.

Ако имаше други пари освен стоте лири, които Райдър й даде, Софи щеше да се обърне и да си замине. Пеша щеше да стигне до Фауи! Готова беше да носи Джеръми на ръце. Но пак нямаше избор. Остана загледана в три етажната къща, в обраслата с бръшлян западна стена, докато Джеръми най-сетне не я дръпна за ръката:

— Софи, мокър съм като пристанищен плъх. Хайде да влизаме!

Тя потрепери, вдигна чантите и заизкачва стръмните мраморни стъпала.

— Това прозвуча съвсем като от устата на Кленси. Не говори така, Джеръми.

— Мислиш ли, че ще ни позволят да останем? — прошепна Джеръми и очите му се разшириха от страх, когато застанаха пред внушителната входна врата с две големи месингови лъвски глави.

— Разбира се — увери го тя, но наум произнесе нова поредица от пламенни молитви.

Над масивните врати имаше козирка и Софи приюти Джеръми от студените дъждовни струи. Погледна към звънеца. Беше безнадеждно. Бедните роднини пристигаха… С всичка сила дръпна шнура и подскочи от звъна, който отекна из цялото здание.

Не чакаха дълго. Вратата със скърцане се отвори и пред тях застана лакей в тъмносиня ливрея със зелени ширити. Беше дребен и слаб възрастен мъж, плешив колкото капитан Малъри и мистър Матисън. Дълго мълча, оглежда ги и примигва, и най-после проговори:

— Бихте ли отишли на входа за прислугата?

— Не — отвърна тя и се насили да се усмихне. Добре си представяше как изглеждат.

— Видях ви на капрата на оная кола. Работа ли търсите? В такъв случай ще трябва да говорите с мисис Пийчъм, но не мисля, че за момчето…

— Тук сме, за да се срещнем с граф Нортклиф, и моля веднага да ни отведете при него.

Несъмнено тя говореше като човек с високо обществено положение, но в произношението й имаше нещо провлачено, което Джеймисън не можа да определи. Значи така, искат да се срещнат с графа. Изглеждаха направо като просяци. Като измокрени просяци. А и роклята на момичето определено беше твърде къса. Той се изпъчи, готов да й отговори както следва, но изведнъж се чу мъжки глас:

— Какво става тук, Джеймисън?

— Аа, мистър Холис! Сър! Тези двамата току-що слязоха от една кола. Тази тук настоява да се срещне с графа. Точно се опитвах да…

Мистър Холис огледа Софи и тя отвърна на погледа му. Той се усмихна и отстъпи встрани, за да им направи път.

— Заповядайте, милейди. И момчето също. Ах, човек трудно би си пожелал такова време, нали? И двамата сте мокри и премръзнали. Елате с мен. Джеймисън, вземи чантите и ги остави до стълбището.

— Кой е този? — тихо попита Джеръми. — Графът ли?

— Не зная.

— Нищо не разбирам, Софи.

Стъпките им отекнаха в просторната приемна. Огромен полилей висеше над главите им и кристалите му проблясваха на сивата следобедна светлина. Във всички посоки се простираха бели и черни квадрати от италиански мрамор, на всяка стена имаше картини, а от двете страни на голямата камина бяха подредени старовремски брони. Софи си припомни тяхната уют на григорианска къща във Фауи. Там също имаше полилей, но приемната не беше чак толкова голяма. Когато Райдър й разказваше за дома си, тя съвсем не си го представяше такъв. Разминаваха се с други прислужници и лакеи, които ги оглеждаха и шушукаха.

Софи още по-високо вирна глава, макар вече да й призляваше от напрежение.

Мистър Холис ги въведе от обширния коридор в малка стаичка, където в камината пламтеше буен огън.

— Ще уведомя графа за пристигането ви. За кого да му съобщя?

Софи се усмихна — вече й идваше твърде много.

— Предайте, моля, на графа, че снаха му е пристигнала от Ямайка заедно с брат си.

Мъжът с нищо не издаде изненадата си, но й се стори, че в очите му грейна весело пламъче.

— Добре. Стоплете се и изсушете дрехите си. Уверен съм, че графът ще ви приеме веднага.

И ги остави сами в малката стая. Завесите бяха спуснати. Приличаше на дамски салон, с малко писалище и мебели, тапицирани в бледозелено и жълто. На пода до удобния стол пред камината имаше куп книги. Приятна стая, която по нищо не приличаше на тези в Ямайка.

Беше й много студено. Помогна на Джеръми да съблече палтото си, после махна и своето и застанаха пред камината с протегнати към огъня ръце.

— Чудесно се справи, Софи. Аз бях толкова уплашен, че нямаше да мога и дума да обеля.

— Е, няма да ни убият все пак! Но какво ли ни чака… — Тя сви рамене, но не успя да довърши — устата й беше пресъхнала.

Вратата се отвори и в стаята нахлу момиче с къдрави кестеняворуси коси и с най-прекрасните очи, които Софи беше виждала. Всъщност това бяха очите и косите на Райдър. Изглеждаше темпераментна и жизнена, също като Райдър, и… им се усмихваше.

— Какво става тук? Видях ви, като слизахте от колата. Господи! Навярно съвсем сте премръзнали. И на мене ми писна от проклетия дъжд. Боже мой, та аз дори не се представих! Аз съм Синджън, сестрата на графа. А вие кои сте?

Софи не можа да не се усмихне в отговор. Просто не можа. Райдър много точно й бе описал сестра си — висока, слаба, хубава и дружелюбна като кученце.

Софи пристъпи напред:

— Аз съм София Статън-Гревил. Впрочем, това вече не е така. Аз съм София Шербрук, съпругата на Райдър. А това е брат ми Джеръми.

Синджън зяпна измокреното, премръзнало момиче, облечено в окъсяла муселинена рокля, която Райдър би намерил направо за ужасна.

Не беше възможно…

— О, скъпа, наистина ли? Като си представя само — Райдър женен! Умът ми не го побира. Мислех си, че никога няма да се ожени, след като толкова обожава жените и…

— Достатъчно, Синджън.

Графът, помисли си Софи, и застина. Той не приличаше на Райдър, нито на Синджън. Беше широкоплещест й мускулест и въпреки височината си никак не беше слаб — раменете му бяха широки като вратата. Имаше черни като нощта коси и очи, изглеждаше зъл и свиреп и тя не можеше да си представи какво друго би могъл да направи с тях, освен да ги изхвърли на дъжда. Той внимателно я огледа. Софи знаеше как изглеждат и двамата с Джеръми и изведнъж си спомни за Райдър, когато й казал, че ако брат му е на неговото място, ще се справи с нея на часа, без да си играе игрички като него.