Катрин Каултър - Непознатата от Ямайка

— Какво става тук, Александра? Джъркинз ми каза, че Дора му казала как чула мисис Пийчъм да казва на Холис, че Райдър се бил оженил. Оженил се бил! Абсурд! Това просто не може да е вярно. Навярно някоя от неговите уличници се опитва да мине за почтена и да ни заблуди. Навярно ще иска пари — те всички искат пари. А както чух, имала и дете! Това вече минава всякакви граници. Дошла съм, Александра, да ти помогна да се отървеш от нея. Ти си болна и нищо чудно, че момичето е успяло да те заблуди. Мили Боже! Това тя ли е? Тук, в твоята спалня?! Изглежда точно така, както предполагах — като някоя преоблечена уличница. Веднага напусни къщата ми! Вън!

И театрално посочи с ръка към Софи, която застина до камината и не сваляше очи от нея. Враждебният глас натрапчиво звучеше в ушите й, тя се скова от ужас и направо не знаеше какво да каже.

— О, Господи! — простена Алекс, притвори очи и в миг доби наистина много болнав вид.

Софи стоеше насред стаята, облечена в една от роклите на Алекс, която едва скриваше глезените й, а над талията й стоеше прекалено свободно, тъй като, както бе отбелязал и графът, Софи нямаше единствените по рода си гърди на Алекс. Какво ли искаше да каже с това „уличниците на Райдър“?

Алекс събра сили и се повдигна от възглавниците.

— Скъпа Лидия, това е Софи Шербрук, новата ти снаха. Софи, това е лейди Лидия, майката на Райдър.

— Това не е възможно! — твърдо каза вдовицата и постави ръце на хълбоците си. — Я се погледни! Виж тоя парцал, който си облякла — на нищо не прилича! Грозен, евтин… Приличаш на уличница, която се опитва да мине за почтена жена! Но мен не можеш да ме заблудиш така лесно, както снаха ми.

— Всъщност, мадам, това е една от моите рокли, която преправяме за Софи.

Но дори и след това явно доказателство, че греши, лейди Лидия изобщо не се разколеба и дори не се опита да се извини на снаха си, задето я е обидила — това й се случваше толкова често, че не би й стигнало времето да се извинява. Все още стоеше с ръце на хълбоците, ноздрите й потръпваха от възмущение и нямаше никакво намерение да отстъпва. Погледна пак към Софи и рече:

— Този цвят изобщо не й отива. Прави я много бледа. Та значи твърдиш, че си съпруга на Райдър, а? Не е възможно. Райдър винаги се е надсмивал над самата мисъл за брак. Предпочита да е свободен, за да може да бъде с много жени. Така че ти несъмнено си една лъжкиня, една авантюристка, и несъмнено…

— Съжалявам, Алекс, просто съвсем за малко я изпуснах! Здравей, мамо.

Беше графът. Дишаше тежко и Софи за миг я напуши смях, като си представи как този суров мъж търчи нагоре по стъпалата, за да обуздава майка си.

— Аа, както виждам, вече сте се запознали със Софи. Тя пристигна с по-малкия си брат Джеръми.

Припомнил си, че в тази къща той е господарят, графът величествено влезе в стаята, но щом се приближи до Софи, й намигна. Спря се, огледа я от глава до пети и се обърна към жена си:

— Видя ли, че се оказах прав? Ти си единствена по рода си. Мамо, няма ли да поздравиш Софи с добре дошла в Нортклиф Хауз?

Графът седна на изящния стол, който изстена под тежестта му, без да свали очи от лицето на майка си. На нейно място Софи щеше да измърмори нещо незначително и да избяга от стаята. Молеше се никога да не й се налага да се изпречва срещу този мъж, който й се струваше по-опасен и от най-острия нож.

— Това пък какво значи?! — заядливо попита лейди Лидия. — Хайде, Дъглас, не ми разправяй, че си й повярвал. Виж я само — ами че Райдър не би я и погледнал втори път.

— И все пак го е направил, мамо, защото наистина са женени. Получих от Райдър писмо, с което ми представя и нея, и Джеръми. Така че бъди добра да си наденеш една от най-хубавите усмивки и да я поздравиш.

Софи щеше само глуповато да се усмихне, ако тези тихи и спокойни думи бяха отправени към нея. Но лейди Лидия само за миг се поколеба и после безизразно каза:

— Моят син, на когото дължа уважение, понеже е граф, те е приел в този дом. Но ще видим дали ще останеш, когато и другият ми син се завърне.

Изправи се, сякаш бе глътнала бастун, и излезе от стаята.

А графът се обърна към все още пребледнялата си жена:

— Да не си се опитвала да я поучаваш, Алекс? Този изправен гръб предполага, че си се държала с нея най-арогантно. Да не би да си я поучавала, а?

— Ти по-добре да беше дошъл малко по-рано — отговори Алекс.

— Съжалявам, но когато поиска, тя наистина може да бъде прекалено бърза. Софи, в тази рокля изглеждаш малко бледа. Не бива да носиш жълто. На Алекс то й стои добре, но ти имаш нужда от друг цвят. Алекс, нямаш ли нещо да речем в бледорозово?

Алекс имаше три розови рокли. Така че след петнадесет минути графинята вече спеше следобедния си сън, розовата рокля бе предадена на камериерката за поправка, а Софи, застанала насред спалнята си, оглеждаше огромния гардероб от черешово дърво, пълен с мъжки дрехи. С дрехите на Райдър. Бяха я настанили в неговата спалня. Не беше се и сетила, че ще стане така, но нямаше друг избор.

Надникна през прозореца с изглед към входната алея и видя Джеръми, който бавно куцукаше подир Синджън на връщане от конюшнята. Тя забави стъпка и тръгна редом с него. Той оживено й говореше и размахваше ръце, точно като баща си, а Синджън внимателно слушаше и от време на време кимаше с глава. Софи почувства прилив на благодарност. Късно следобед слънцето се беше показало и сега блестеше над тучните зелени ливади, обсипани с цветя. И макар да ги нямаше пищните багри на Ямайка, гледката беше прекрасна. Софи се зачуди къде ли държат голите гръцки статуи — очакваше прозорците на Райдър да гледат право към тях. Обиколи стаята, заотваря чекмеджетата на гардероба и откри бельото си до неговото. Това я обърка и изплаши. Много внимателно затвори чекмеджето, легна по гръб на кревата и се загледа в тавана.

Денят бе ветровит и студен, въздухът направо тежеше от влага. Софи скочи от Лила, кобилата, която й беше предоставил графът, привърза я за един тисов клон и се доближи до ръба на скалата. Плажът бе покрит с изхвърлени от вълните парчета дърво, с изсъхнали водорасли, с огромни камъни и много тъмен пясък, който изглеждаше мокър и студен. Още не можеше да привикне към климата. Непрекъснато й беше студено. Обгърна раменете си с ръце и дълго стоя така, неподвижна. Дивата гледка в краката й я омайваше, а вятърът развяваше косите й, измъкнали се изпод панделката на тила.

Синджън й беше казала, че някога графът обичал да идва тук, за да размишлява. Но откакто се оженил за Алекс, беше добавила зълва й със закачлив блясък в сините си шербруковски очи, ходел там все по-рядко, а откак признал Алекс за съпруга, кракът му вече не стъпвал там.

Това беше добре дошло за Софи, която обичаше да се усамотява на пустата скала и да съзерцава бушуващите води. През последната седмица бе прекарала тук доста време, даден от езика на лейди Лидия и от любопитните очи в Нортклиф Хауз.

Седна на един камък и приглади амазонката на коленете си. Изведнъж кобилата й изцвили и Софи вдигна очи. Някакъв човек яздеше към нея. Не беше графът, не беше и Синджън, която често се отбиваше и просто присядаше в краката й, без да досажда. Беше някакъв мъж, когото бе срещнала в селото преди няколко дни. Ако си спомняше добре, казваше се сър Робърт Пикринг — към тридесет и пет годишен, женен, баща на пет дъщери. Похотливият поглед, който й хвърли, когато Алекс ги запозна, напомни на Софи за лорд Дейвид Локридж, и още тогава й стана неприятен. А появата му на шербрукска земя засили това чувство. Познаваше този тип мъже и се приготви за отбрана.

Сър Робърт слезе от коня, пристъпи, надвеси се над нея с ръце на хълбоците и се усмихна:

— Казаха ми, че ще ви намеря тук. Навярно си спомняте за мен. Всъщност, сигурен съм, че ме помните — жените никога не забравят мъже, които са ги оглеждали така, както аз ви гледах онзи ден.

Да, тя добре познаваше този тип мъже. Хвърли му небрежен поглед и се прозя.

— Тази земя е на Шербрукови и настоявам веднага да се махнете. Изобщо не си спомням кой бяхте, а и нямам представа защо би трябвало да си спомням.

Ядоса го и това й хареса. Отново се прозя.

— Казвам се сър Робърт Пикринг и нямам никакво намерение да си тръгвам. Трябва да поговоря с вас. Дойдох тук да ви намеря и да се споразумеем. Из цялата околност се разправя как някакво си момиче пристигнало от Ямайка със сакатия си брат и успяло да влезе под кожата на графа. Това, разбира се, никак не е трудно, защото мозъкът му е зает единствено с новата му жена. Говори се също, че лейди Лидия изобщо избягва да остава в една и съща стая с вас. Но когато Райдър се върне, с всичко това ще се свърши — той няма да ви позволи да останете тук и ще бъдете разобличена. Райдър е дискретен, той никога няма да ви подслони в дома си. И вероятно ще се вбеси, задето сте дръзнали да дойдете тук. Но вие сте едно много хубаво момиче и аз съм готов да се погрижа за вас и за куцото момче. Трябва само веднага да напуснете Нортклиф Хол. Ще ви настаня в една къщичка на няколко мили оттук…

— Ахаа, вече ви разбирам — прекъсна го Софи. Така го ненавиждаше, че едва се сдържаше да не го бутне от скалата.

Синджън й беше казала, че лордът се ползва с много лоша слава и че всички дами съжаляват нещастната му жена, която вечно е бременна. Търпели го само защото баща му бил влиятелен човек.

— Приемате ли предложението ми?

Софи овладя гнева си. Ясно си даваше сметка, че единствено преструвките, суетността му и невероятното му самомнение го карат да говори такива глупости. Успя дори да му се усмихне.

— Я ми кажете, сър Робърт, откъде сте толкова сигурен, че аз не съм жената на Райдър Шербрук? Понеже не приличам на жените, които Райдър е предпочитал ли? А приличам ли ви изобщо на момиче, което би се съгласило да стане нечия любовница?

— О, не, и точно това най-много ми хареса във вас. Всъщност жените на Райдър, които познавам, са най-различни. Някои са толкова красиви, че искаш да ги имаш веднага, а други са просто хубавички, но всичките имат прекрасни тела. Както вече ви казах, за Райдър се говори, че поддържа връзки с много жени едновременно. Той никога не би се обвързал само с една жена. Така че, явно сте негова любовница. Не може да бъде другояче. Не ви ли споменах, че съм един от доверениците на лейди Лидия, какъвто беше и баща ми? Не? Е, добре, знайте тогава, че тя много би искала да ви види, ако може, и отвъд Йерихон. Аз пък бих желал да й доставя това удоволствие. Приемате ли предложението ми?

Софи бавно се изправи, отупа прахта от амазонката си, изпъна ръкавиците си и прибра, доколкото можа, косите под шапката си. Струваше й се много странно, че тук Райдър има нейната слава. Бяха я взели за лека жена само защото всички бяха убедени, че той никога не би се оженил. Заета с тези мисли, тя хвърли поглед към мъжа пред себе си и рече:

— Обзалагам се, сър Робърт, че сте от хората, които дебнат прислужничките си по стълбите, за да ги опипват. Нали?

— Знаех си, че зад скромния ти вид се крие наглост. Има нещо в теб, което дразни мъжа и го предизвиква да ти надигне полите. Още щом те погледне, човек разбира, че знаеш какво се иска от теб. По очите ти си личи. Иска ти се, нали? Не ти ли се иска да те обладая, и то още тук?

— Предположението ви е забележително, но ако се приближите още малко, ще ви хвърля от скалата.

Той се засмя и бърз като змия, я сграбчи за ръката и я притисна към себе си. Софи не почувства страх, само се вбеси. Мъже! Всичките бяха еднакви! Забеляза на бузата му пропуснато от камериера недообръснато петно. От устата му лъхаше на грахова супа. По лицето й се изписа отегчение.

Това го разгневи, той я притисна силно към себе си и се опита да намери устните й, но тя му се изплъзна. Знаеше, че и през ум не му минава, че може да не го желае. Той я сграбчи за косите, за да не шава.

— О, това е вече прекалено — каза Софи, все още спокойна. — Няма да ви позволя да се държите повече така!

— Ха! — изсумтя той и успя за миг да намери устата й и да я докосне, но това беше всичко.

Ръцете й се свиха в юмруци, коляното й се надигна, готово да го срита в слабините…

И внезапно иззад гърба му се чу яростен рев. Софи почувства как сър Робърт подскочи като подритнато куче и се отдръпна от нея. Беше Райдър. Прииска й се да се разкрещи от радост. Изглеждаше здрав, загорял и силен, а шербруковските му очи пламтяха от гняв. Тя спокойно го наблюдаваше как удари сър Робърт право в зъбите, как мъжът падна на колене и как понечи да го удари отново и тогава сложи ръка на рамото му:

— Не си струва да си ожулваш кокалчетата заради него. И без това вече трябва да търси благовидно обяснение за чудесната синина, която му направи. Остави го, той е само едно нищожество.