— Плясвай Синджън по тиквата от време на време — няма да й е излишно. Доскоро, Джеръми. — После пусна момчето на земята, стисна ръката му и помогна на жена си да се качи в каретата.

По дългата алея затрополиха три карети. Във втората пътуваха Тинкър, несменяемият камериер на Райдър, и момичето; което Райдър препоръча за камериерка на Софи — казваше се Кори и беше болезнено стеснително.

А третата крета беше претъпкана с планини от багаж, най-вече на Райдър.

— Доста ще им е трудно — промърмори Дъглас, загледан подир каретите. После се обърна към Джеръми, който тайничко бе проронил сълза, и му се усмихна: — Райдър ще се грижи добре за сестра ти, момчето ми, не се безпокой. И много скоро всички пак ще се съберем заедно.

Колкото до Софи, тя ни най-малко не искаше Райдър да бъде близо до нея, а още по-малко да се грижи за нея. Мисълта й бягаше единствено към ония наистина ужасни статуи — спомняше си как ги разглеждаше и как й се дощя Райдър да прави с нея всичко това. Беше ужасно смущаващо, още повече че той прекрасно знаеше за какво точно си мисли тя и как се чувства.

— Негодник си ти — продума тя.

— А ти си традиционалистка — отвърна й той. — Въпреки целия ти опит с мъжете. Но вероятно ще искаш да си правиш какви ли не експерименти с бедното ми мъжко тяло. Е, не се безпокой, няма да забравя нито една от интересните пози на статуите в парка.

— Изобщо не си мислех за ония ужасни статуи. И мразя да се досещаш за какво си мисля.

— Боже, каква извратеност! Благодари на Бога, че съм ти съпруг — инак щеше да посрещнеш края на живота си в смъртна агония.

— Какво пък, бременна съм не повече, отколкото бях в Ямайка.

На Райдър му се дощя да се разкрещи, но премълча. Усмихна й се широко, погали ръката й, облечена в ръкавица, и рече:

— Знаеш ли, навярно има нещо хубаво в това, да си имаш харем — не се полага нищо да отлагаш.



Чедуик Хауз беше само на пет мили източно от Стробъри Хил, седалището на виконт Ратмор, и почти по средата между Лоуър Слотър и Мортимър Куум22. Райдър нямаше никаква представа дали Тони Периш и прекрасната му съпруга Мелисанда са все още в Стробъри Хил, или Тони най-сетне е отвел Мелисанда в Лондон, но това всъщност нямаше значение. Късно следобед навлязоха в земите на Чедуик Хауз.

— Идвала ли си друг път в Котсуолдс, Софи?

— Не, не съм. Много е красиво.

— Е, наслаждавай му се. Но само почакай до октомври — тогава листата блестят, въздухът е кристален и направо ти се доплаква, толкова е прекрасно.

Но когато каретите изтрополиха и спряха пред Чедуик Хауз, от главата на Райдър изчезнаха всички идеи да плаче от красота. С изненада откри, че не беше идвал тук почти от година. От единадесет месеца и половина. Нима само за толкова време е станало всичко това?!

Къщата беше елегантна, от времето на Тюдорите. Стъклата на някои от прозорците, които обикновено блестяха от чистота, сега бяха изпочупени и сградата изглеждаше така, сякаш бе изоставена на произвола на съдбата. Бръшлянът бе пропълзял до втория етаж и всичко бе прорасло в трева и бурени, поникнали дори и по напуканите камъни на входното стълбище. Конюшнята изглеждаше опустяла, а край нея се търкаляха ръждясали градинарски инструменти.

Софи се намръщи:

— Нищо не разбирам — промълви тя.

— И аз.

Райдър скочи от каретата и й помогна да слезе.

Чу Тинкър да казва:

— Божичку, кво по дяволите е станало тука?

— Ей сега ще открия Ален Дюбюс и ще разбера — отвърна Райдър. Софи го погледна и в същия миг осъзна, че не го е виждала толкова вбесен още от Ямайка, когато я намери пребита.

— Стой тук — кратко нареди той, заизкачва напуканите стъпала към входа и затропа с юмрук по двукрилата дъбова врата.

Потропа отново.

Най-после едното крило на вратата много бавно се открехна и през цепнатината надникна съсухрено старческо лице.

— Господарю Райдър! Божичку! Божичку! Най-сетне добрият Господ дочу молитвите ми!

— Мисис Смитърз, какво е станало тук? Къде е Ален Дюбюс? Какво, по дяволите, става?

— Божичку! Божичку! — продължи да мърмори мисис Смитърз, докато отваряше двете крила на вратата.

— Хайде, Софи, влизай. Тинкър, доведи Кори и се погрижи за багажа — май няма да се намери кой да ти помогне.

Вътре в къщата цареше същински хаос. Райдър започна да ругае, но в този момент забеляза, че мисис Смитърз се подпира на две дръжки от метли, грубо пригодени за патерици.

— Я ми кажете какво се случи — заразпитва той, но с ъгълчето на окото си мерна Софи и добави: — Това е жена ми, мисис Шербрук. Софи, това е мисис Смитърз, която живее тук, откакто се помня и сега ще ни обясни какво точно е станало.

Станало бе това, че Ален Дюбюс, след като освободил цялата прислуга, бе блъснал мисис Смитърз надолу по стълбището, понеже отказала да му повярва и го заплашила с местния мирови съдия.

— Казах му, че в него има нещо гнило, и че винаги съм го знаела, и че изобщо няма да напусна, и че не може да ме накара да го направя. Казах му, че ще кажа на всички какъв е. Но това не му хареса и той ме повдигна и ме хвърли надолу по стълбите…

Обрал къщата до шушка, взел всички пари, които намерил, продал част от земята, без да има никакви пълномощия да продава, и напуснал областта.

— И ми каза, честна дума, каза ми, че разправил на всички, че сте продали Чедуик Хауз!

За нещастие мисис Смитърз не видяла нито една жива душа, понеже, в края на краищата, нали къщата била празна; и тъй като не можела да ходи, нямало как да стигне до селото и да разкаже какво се е случило. Едва успяла да се дотътри и до входната врата.

— Мисис Смитърз — прекъсна я Софи, — ей сега ще накарам Тинкър да препусне до Лоуър Слотър и да ви доведе лекар.

— Ами къщата! — изплака мисис Смитърз.

Но Софи я потупа по прегърбеното старческо рамо и нежно й каза:

— Къщата си е просто къща. Пак ще я оправим, ще видите. Но сега се безпокоим за вас. Справили сте се чудесно, нали така, Райдър?

Той погледна към жена си и си помисли: Господи Боже! Тя определено не беше вече наплашеното, боязливо момиченце, което живееше с него в дома на брат му. Прокашля се и рече:

— Всичко ще си дойде на мястото. Но най-напред трябва да се погрижим за вас, мисис Смитърз. Гордея се с вас и ви благодаря.

Два часа по-късно мисис Смитърз бе положена в кревата, натъпкана с лауданум, и счупеният й крак бе наместен от доктор Прингъл, който през цялото време поразен клатеше глава и повтаряше:

— Просто не мога да повярвам, че е оцеляла. Направо не мога да повярвам, че тази бабичка не се е предала.

В момента, в който докторът си тръгна, останали сами във вестибюла, Райдър и Софи се спогледаха.

— Чак такъв кошмар дори и аз не бих могъл да измисля. Съжалявам, Софи — рече той.

За негова изненада Софи се засмя:

— Хайде да идем в кухнята да видим останало ли е нещо за ядене.

За ядене нямаше нищичко, и трошичка дори. Но за сметка на това имаше плъхове, огромни плъхове, които бяха вилнели из кухнята цели три седмици.

Софи сви вежди и се обърна към разтрепераната Кори:

— Стига си пищяла! Ще пробиеш тъпанчетата на господаря. Я по-добре иди при мисис Смитърз, а ние с мистър Шербрук ще идем до Лоуър Слотър да наемем помощници и да купим нещо за ядене.

— Ами да — съгласи се Райдър и учудено зяпна жена си. — А ти, Тинкър, помогни, моля те, на кочияша за конете и за багажа.

После потри ръце:

— Ама че предизвикателство, а?

18.

Не беше останало нито едно легло.

Райдър просто стоеше на вратата на голямата господарска спалня и с невиждащи очи оглеждаше оголената стая. Преди това избягваше да погледне в спалнята, понеже винаги я бе ненавиждал — беше отвратително мрачна, а и таванът й бе прекалено нисък. Френските прозорци все още бяха закрити от плътни завеси с цвят на старо злато — толкова износени, че на Райдър ужасно му се искаше Дюбюс, неговата кожа, да ги беше взели тях.

И сега нямаше нито едно проклето легло. Това вече беше много. Софи бе направо изтощена, а той самият все още беше толкова вбесен, че не беше се оставил умората да го надвие, пък и мисис Смитърз, след като погълна богатата си вечеря, бе заспала дълбоко и хъркаше ужасно. Спеше в дневната, която набързо бяха подредили за нея. Онова гадно копеле Дюбюс не беше пипнало нищичко от мебелировката на прислугата.

Райдър се обърна към Софи, която бе застанала зад него, преметнала чаршафите през ръка. Тя огледа стаята и рече:

— О, скъпи… Толкова съжалявам.

— Доколкото разбрах от добрия доктор, Дюбюс просто обяснил на всички, че цялата мебелировка се изпраща в Нортклиф Хол. Все още не мога да повярвам. Проклет да съм, Софи, аз съм си виновен за всичко!

Тя преметна чаршафите през другата си ръка и той побърза да ги поеме от ръцете й.

— Май ще се наложи да спим на одеяла. Миличката ми, толкова си уморена, че ще трябва да престана да мърморя до утре. Така ли е?

— Знаеш ли, Райдър, тази спалня хич не ми харесва.

— И на мене. Всъщност, никога не ми е харесвала. Хайде да слезем долу. Мисис Смитърз каза, че Дюбюс спял тука и се държал така, сякаш е принцът на замъка. Проклет да съм! Как можах да изляза такъв безотговорен идиот?!

— Ако не знаех от собствен опит колко ужасни са последствията, бих предложила да си намерим бутилка бренди.

Той се насили да й се усмихне:

— Знаеш ли, не е необходимо да изпиваш цялата бутилка — все пак съществува и понятието умереност.

— Понятието умереност ли? Да нямаш предвид себе си с ужасно скромния си брой жени, които държиш в хергелето си?

Ожесточение ли беше това? Добре ли чуваше? Той сведе поглед към нея и се изхили глупаво:

— Какво хергеле? Да не би Дъглас да ти е разправял нещо? Не? Позволи ми тогава да ти кажа, че в момента си имам само една кобилка — доста буйничка, с лъскав гладък косъм, с добре оформени рамене и хълбоци, и, слава Богу, много издръжлива, защото с такъв идиот за съпруг и с такава празна къща ще й се наложи да напрегне всичките си сили. А сега, Софи, преди да паднеш от умора, ела да си устроим едно гнезденце. Дюбюс, слава Богу, не е отмъкнал всички одеяла и възглавници.

— Не, той е искал само всичките мебели. Мисис Смитърз цял ден ми повтаряше, че всичките били прекрасни и че, както ми каза, повечето били от времето на проклетия Джордж Втори, а не на лудия Джордж Трети.

Райдър избухна в смях:

— Права е била. А сега да вървим да си намерим местенце, където да изпънем уморените си кокали.

Не след дълго двамата лежаха един до друг, настанени удобно дотолкова, доколкото можеха да се чувстват, легнали върху три одеяла.

— Е, поне задействахме нещата — рече Софи и без да се замисля, протегна лявата си ръка и я пъхна в дланта на Райдър. За миг той застина, после поднесе ръката й към устните си и нежно целуна китката и дланта й.

— Да — съгласи се той. — Но никак няма да е лесно, любима. Проклятие! Заслужавам да ме напердашат.

— Трябва да се съглася, че до неотдавна това ми изглеждаше прекрасна идея, но съвсем не по тази причина — в случая вината не е твоя.

— А чия? На мисис Смитърз ли? Или на доктор Прингъл, а?

— Не, Райдър, просто преценката ти за мистър Дюбюс е била неправилна. И ми се ще да престанеш да си блъскаш главата в стената.

Но той не можеше да престане, поне вътрешно. Безотговорен глупак, точно това беше, и си го знаеше, и се презираше за това. Тъкмо реши да промени нещата и така добре обмисли всичко, понеже нали, в крайна сметка, вече беше женен човек и съпруг, за Бога — и се оказа, че е закъснял.

Софи беше права. С нищо нямаше да си помогне, ако си блъска главата в стената. Но поне задвижиха нещата. Докато бяха в Лоуър Слотър, успяха да открият две от жените, работили в Чедуик Хауз, и те с готовност приеха да се върнат на работа още утре сутринта. Но засега всичко беше потънало в мръсотия. И двамата лежаха на пода до френските прозорци в Синия салон.

— По дяволите! — рече Райдър. — Ако искаме, можем да наречем тази стая и Черния салон, Бог ми е свидетел, че в нея не е останало нито едно синьо петънце.

Ожесточено изруга и продължи:

— И всичко това ти го сервирам още първата вечер в моята чудесна къща. — Удари с юмрук по възглавницата си, после притегли Софи към себе си: — Съжалявам, Софи. Как можах да те натопя в цялата тая проклета гадна каша?!

Тя не отговори, но той и не очакваше отговор — беше толкова побеснял, толкова засрамен, задето се е оказал такъв мързелив никаквец и дръвник и е допуснал всичко това.

— Ще го намеря аз това приятелче — не може да е толкова трудно. Всичките мебели бяха каталогизирани — факт, който се съмнявам да е бил известен на нашия мистър Дюбюс. Просто чичо Брандън беше толкова дребнав, ама толкова дребнав, че ми се струва, че умря просто защото се задави от собствената си дребнавост. Във всеки случай ще издирим нещата, а после ще намеря и Дюбюс и ще му отрежа… е, зле ще свърши приятелчето, кълна се в това.