— След по-малко от две минути пристигат децата.

— Значи имаш две минути, за да ми обясниш всичко това.

— Двамата с Джеръми яздихме до Хадли, за да посрещнем Джейн и децата. Е, по-късно можеш и да ми отупаш задника за това, но, Райдър, той наистина си намери мястото сред тях, а и толкова забавно му беше… Двамата с Оливър вече са чудесни приятели. О, скъпи, остава само една минута. Джейн се разболя от шарка. И веднага ми изпрати писмо, в което пишеше, че децата трябва да заминат, за да не се разболеят и те. После в Нортклиф Хол се получи писмо и от Лора, една от помощничките й, която пишеше, че не знае какво да прави. Така че й казах двете с Джейн да изпратят всичките деца тук. Какво друго можех да направя, Райдър? Да кажа на Дъглас ли?

Погледът на Райдър се зарея в далечината:

— Е, така поне един проблем се разрешава, нали така? А това, което дочувам, да не е шум на колела? Най-вероятно. И кой заплати всичко това, Синджън?

— Аз. Похарчих почти всичките си спестявания, но се справих. Не исках децата да пътуват с дилижанса, така че наех четири карети — три за тях и една за багажа, и успях да им запазя четири стаи в странноприемницата „Златният телец“ в Рийдинг.

Райдър се усмихна на сестра си и я потупа по бузата:

— Добре си направила. А сега да вървим да посрещнем домочадието ми. Божичко, надявам се никой от тях да не се е заразил от шарка — би било направо ужасно.

— Ами Софи?

— Софи не е глупачка — отвърна той, но наострените уши на Синджън доловиха, че гласът му звучи някак много странно.

Когато двамата със Синджън заслизаха по предното стълбище на Чедуик Хауз, Софи и Джеръми вече смъкваха децата от каретите. С тях пристигна само Лора Бракън, тъй като и останалите две помощнички покрай Джейн се бяха изпоразболели от шарка. Лора, милата, беше напълно изтощена, но за щастие всички деца се чувстваха отлично.

Джейми пръв забеляза Райдър, нададе вик и се втурна към него. А Райдър грабна момчето на ръце, подхвърли го във въздуха и здраво го притисна към себе си. В същия миг и останалите деца вече бяха при него и през следващите пет минути настана пълна бъркотия.

Софи забеляза малкото момиченце, което остана настрана, захапало палеца си. То явно не разбираше какво точно става, но, много странно, бе съгласно да изчака.

— Кълна се, Софи, че нещата не са точно така, както си ги мислиш — дръпна я за ръката Синджън.

— Да, съмнявам се, че може да са точно така. Онова момченце например трябва да е някъде около единайсет дванайсетгодишно, така че Райдър определено не може да му бъде баща. Не, аз просто се опитвам да свикна, че когато си с Райдър, нищо не е така, както изглежда.

— Това са неговите деца, неговите Ненагледни — заобяснява Синджън, вече напълно отчаяна, — но не са точно негови, с изключение на Джени. Знаеш ли, Райдър в даден момент е спасил всяко едно от тях. Той обича децата и ненавижда жестокостта спрямо тях, и…

В този момент Райдър слезе по стъпалата, влачейки след себе си четири от децата, прегърнал други две, и широко се усмихна, но не на Софи — просто погледна над рамото й каза:

— Това са моите деца. — После едно по едно ги представи на жена си. Софи се усмихна на всяко дете и поприказва с тях, но в следващия миг осъзна, че Райдър е смутен.

Той погледна към момиченцето, което бе останало само и мълчаливо ги наблюдаваше, и отново широко се усмихна:

— А сега, малки дивачета, искам със Синджън и с Джеръми да отидете в кухнята. Е, все още нямаме никакви мебели, но можете да се настаните на кухненския под, а мисис Чивърз и готвачката със сигурност ще ви нагостят със сладкиши, бисквити и лимонада. Хайде, тръгвайте, а по-късно ще ви разкажа за моите приключения и за това, защо в къщата няма никакви легла за вас.

— А пък аз ще ви разкажа разни нови неща за Невестата-дева — добави Синджън. — Кой знае, може пък да е последвала Райдър и Софи чак дотук.

Ейми възбудено и ужасено изпищя.

А Райдър улови Софи за ръка и я поведе към момиченцето. Софи остана права, а той коленичи, разтвори обятия и момиченцето се приближи до него. Той я притисна към себе си, целуна косите й, започна да я гали по гръбчето и да й повтаря:

— Джени, моя малка любов, толкова ми липсваше. Искаш ли да се запознаеш със Софи? Тя не е толкова хубава като теб, но е чудесна и ме прави щастлив. А може би и теб ще направи щастлива, а?

Вдигна очи към жена си и тя разбра, че това дете си е негово, че това момиченце не е съвсем като останалите деца. По лицето му се четеше истинско отчаяние и тя разбра, че се безпокои да не би тя да отблъсне момиченцето, така че каза:

— Би трябвало да имаш поне малко вяра в мен. — Коленичи до него и подаде ръка, без да се приближава към детето, което се бе свило на гърдите на баща си:

— Здравей, Джени. Каква красива рокля имаш — много по-хубава е от моята, нали? Много се радвам да се запозная с теб, и много се радвам, че дойде тук — толкова му липсваше на татко. На колко си годинки?

Райдър улови дясната й ръка, сгъна палеца й и много бавно изрече:

— Една…

— Една — повтори Джени.

Райдър сгъна показалеца й и каза:

— Две…

Когато стигна до малкото й пръстче, той го сви само до половината и заключи:

— Точно така, аз съм на четири години и половина.

— Да, тате.

И по лицето му премина вълна от гордост и обич. Това беше един нов Райдър, или по-скоро една нова страна от него. Тя продължи:

— Значи си едно голямо момиче. О, я виж какъв хубав медальон имаш. Мога ли да го видя?

Джени бавно, съвсем бавно протегна ръка и нерешително, едва-едва, докосна ръката на Софи с крайчетата на пръстите си. После й подаде медальона и Софи го отвори.

— Я, какви хубави рисунки. Това си ти, а това е майка ти, нали? Да, точно така, ти си също толкова хубава като нея. А имаш и красивите очи на баща си.

— Тате — изрече Джени, отново обви ръце около врата на Райдър и скри лице в него.

— Това е най-новата й думичка — поясни Райдър с огромно задоволство. — А сега, моя малка любов, вече просто усещам как старите ми кокали ще запукат. Хайде, ела да те гушна — Софи е права, ти вече наистина си едно много голямо момиче — и да влезем вкъщи. Ще пиеш лимонада, нали?

Бъркотията се беше пренесла в кухнята. Мисис Чивърз изглеждаше така, сякаш, без да иска, бе попаднала в лудницата, но, слава Богу, се усмихваше. А готвачката, мисис Бедлок, непрестанно притичваше до килера и обратно. Но с цялото домочадие се бе нагърбила Синджън и в крайна сметка всяко дете бе настанено на пода с чиния, пълна с лакомства.

— Нищо няма да остане за ядене — рече мисис Чивърз, прехвърляйки поглед от едно дете на друго. — Знам какво е — имам си трима внуци, и всичките ядат така, сякаш им е за последно.

— Значи просто трябва да изпратим мисис Бедлок в Лоуър Слотър, за да изкупи целия град — разсъди Софи, а Райдър погледна към нея, все още отбягвайки погледа й, и тя можеше да се закълне, че страните му пламнаха.

През следващите няколко часа той все така успешно продължаваше да я отбягва. Не му беше трудно, тъй като всяко едно от децата обсебваше вниманието му. Той ги разведе из източното крило, разказа им за мистър Дюбюс, като го изкара такъв злодей, който едва ли не можеше да разруши света, но леля му, скъпата леля Милдрид, го познала и извикала подире му, и сега щял да си плати за престъпленията.

А през това време Софи просто изчакваше благоприятен случай и решаваше кой къде ще спи.

Най-сетне успя да го приклещи в ъгъла, когато Райдър се опитваше да се измъкне от къщата иззад гърба й:

— Я стига, Райдър! Искам да говоря с теб, и то веднага — иначе, обещавам ти, много ще съжаляваш.

Това го накара да отърси мъжествената си перушина и остро да отвърне:

— Така ли? И какво смяташ да ми направиш? Да ме овържеш и да се погавриш с тялото ми ли?

— Хайде — усмихна се тя. — Ела да се поразходим.

Тръгнаха из ябълковата градина зад къщата. Бяха съвсем сами, зад дърветата не се криеше нито едно дете — с тях беше Синджън, която изпълняваше ролите на посредник, на майка и бавачка едновременно. Райдър мълчеше. Софи си затананика. Внезапно тя се разсмя:

— Значи се смути, а?! Никога нямаше да го повярвам, но ти наистина се смути. Не можа дори да ме погледнеш в очите. Да не би за това, че дори и за миг не повярвах, че всичките тия деца може да са твои? Е, ако е така, това е бил страхотен удар по мъжкото ти самочувствие.

— О, я върви по дяволите, Софи!

— Не, не е така. Просто се надявах да те изтръгна от проклетото ти мълчание. Не, ти беше и все още си смутен, защото не желаеш никой да разбере, че изобщо не си такъв развратен нехранимайко. Харесва ти да бъдеш homme terrible, а всичко това, скъпи мой, направо разбива представите за твоето безразсъдство.

— Може пък и да не ги разбива. Какво знаеш ти, по дяволите? Да не би оная нещастница Синджън да ти е казала нещо?

— Ами да. Отначало беше отчаяна, защото се боеше да не би да грабна пушката и да те застрелям. А после я притиснах до стената и я накарах да изплюе камъчето — нали разбираш, тогава, когато ти часове наред усърдно ме отбягваше. Каза ми, че се е надявала вече да си ми разказал за всичко това: че държиш Ненагледните си в пълна тайна, че смяташ, че те са си лично твоя работа, в която никой, дори и семейството ти, няма право да ти се бърка, че тия проклети пари са си твои и можеш да правиш с тях каквото си щеш. Каза и че чичо ти Брандън навярно се обръща в гроба поради твоята филантропия, но заради добрата кауза, в която влагаш парите му, може би ще остане в ада за доста по-кратко време.

— Явно е издала и майчиното си мляко. Обзалагам се, че е изпяла дори и за тримесечните срещи на копелетата, нали така, проклетията му?

Софи го изгледа неразбиращо.

— Тогава забрави. Божичко, хлапето е премълчало поне едно нещо, което не му влиза в работата!

— И до края на нищожния ти живот няма да го забравя. Срещи на копелетата ли? Що за срещи са това? Казвай веднага!

Райдър изруга, а Софи се разсмя:

— Това с нищо няма да ти помогне. Е? Какво означават тия срещи на копелетата? А?

— Добре де, по дяволите. На всеки три месеца двамата с Дъглас се събирахме да преброим копелетата си, за да не би, разбираш ли, случайно да пропуснем някое. Той вярваше, че всичките тия деца са мои копелета.

— Чудя се какво ли ще си каже, когато разбере истината.

— Да, ама няма да я разбере — отсече Райдър. — Това изобщо не му влиза в работата.

Тя го погледна и сви вежди:

— О, да, ти си толкова добър, толкова мил, такъв чудесен рицар, че направо ще ми се доплаче.

— Я по-добре си затваряй устата. Това съвсем не значи, че не обичам жените — сряза я той, явно раздразнен от това, колко спокойно възприема всичко. — По дяволите, Софи! Сбогувах се с пет — с цели пет! — жени! И дори съставих списък с евентуални съпрузи за всяка една от тях. На трите, които искат да се омъжат, ще им дам зестри, а другите две заминават за Лондон, и аз ще осигуря и тях. Аз съм един търсен любовник и те всичките са наскърбени, направо са изпаднали в дълбока депресия от това, че вече няма да им доставям удоволствието да бъда с тях.

Софи се разсмя:

— Райдър, знаеш ли колко си смешен? Направо си смешен! Да се хвалиш с любовниците си, а да премълчаваш за децата си. Знаеш ли, изобщо не мога да си представя, че мъж като теб няма да се погрижи за жената, в чието легло се пъха. И много се изненадвам, че брат ти те познава толкова слабо.

— Не обвинявай Дъглас — Райдър изведнъж стана сериозен. — Той се уволни от армията преди по-малко от година. Повярва на това, което аз му разправих, а както съм ти казвал, надлъж и нашир съм прочут с успехите си сред жените, така че клетвата за вярност, която дадох пред теб, дълбоко го разтърси. Той вярва в истинската любов. А по-рано просто приемаше, че онова, от което се ръководя, е похотта. Колкото до него самия, той има дъщеричка на годините на Джени.

— Е, когато двамата с Алекс дойдат пак и намерят къщата, пълна с деца, сигурно ще заподозре, че представите му за теб не са съвсем верни.

— Дявол да я вземе Джейн с проклетата й шарка — изруга Райдър.

— Истинско щастие е, че Чедуик Хауз е толкова огромна. Мисля си, че чудесно ще се поберат в източното крило. Аз всъщност вече се погрижих за стаите им — докато ти не ми обръщаше внимание. Я ми кажи сега, как мислиш, ще поиска ли Джейн да остане да живее тук?

— Не зная. Тя обича независимостта.

— Е, все едно, още е рано. Ще видим. Но без съмнение двете с нея все ще измислим нещо.

Лицето му се изопна. Между веждите му се появи бръчка, устните му се свиха. София развеселено продължи да го наблюдава, а той ядно подритна някакво камъче:

— Твойта кожа! Стига с това твое проклето разбиране! Все пак можеше да проявиш поне мъничко ревност, като моя жена. Мразя го проклетото ти разбиране, това твое отвратително, подмазваческо съчувствие! То е чудесно, когато си е на мястото, но сега не му е нито мястото, нито времето. Дявол да те вземе, Софи! Не бъди толкова отвратително толерантна!