Пришпори жребеца си, приближи се към нея и протегна ръце, но тя вдигна камшика си и го удари. Той изкрещя и се дръпна:

— Ти съвсем си полудяла!

Лицето му почервеня от гняв, но преди да може да направи нещо, в тишината прозвуча вой, сякаш глутница подивели кучета гневно завиха, свирепо заръмжаха и се понесоха бясно и нападателно към тях. Откъде пък се взеха подивели кучета в Котсуолдс?!

— Какво, дявол да го…

Софи дръпна поводите на Опал, отдалечи се от Дейвид и във въздуха просвистя стрела, която се заби в ръката му. Засегна го едва-едва, но разкъса ръкава на изискания му костюм за езда. Той изкрещя повече от гняв, отколкото от болка, но нямаше никакво оръжие, с което да се защити от невидимия враг.

— Кучко мръсна! Довела си си охрана, а?! Но още нищо не е свършило! Ще видиш ти!

Пришпори жребеца си и скоро се изгуби от погледа й. А Софи остана на мястото си, постара се да успокои дишането си и никак не се учуди, когато от храстите край пътя се изнизаха Джеръми, Синджън и седемте дечурлига, странно притихнали след чудесното си представление. Редицата оглавяваше Синджън — именно тя бе простреляла лорд Дейвид. Софи скочи от гърба на Опал.

Джеръми се приближи към нея и я прегърна:

— Тоя мръсник беше от Ямайка, нали? — рече той. — Обясних на Синджън що за човек е.

— И добре си направил — отвърна Софи и се огледа. Всички деца — от четиригодишната Джени до десетгодишния Оливър стояха в редица и мълчаливо я наблюдаваха. Почуди се как са разбрали, но после реши, че не й трябва да знае. Опита се да се усмихне, но не успя и най-сетне каза:

— Бях попаднала в беда. Благодаря ви на всички, че ми помогнахте. Наистина ми се стори, че всеки миг ще ме нападне глутница подивели кучета. Чудесни бяхте, гордея се с вас.

— Сметнах, че все още не искаш Райдър да разбере — тихо рече Синджън. — Ще измислим какво да правим, Софи — вече не си сама. Но Джеръми не разбира всичко, което се е случило в Ямайка, така че ще трябва да ми обясниш.

— Да, ще ти обясня. А сега слушайте всички. Знам, че много обичате Райдър, но ви моля да не му казвате нищо за това, което стана. Този лош чичко е подъл като змия, той не е честен и добър като Райдър и няма да се бие с него честно. А аз не искам Райдър да пострада. Така че ви моля, не му казвайте нищо, нали?

— Какво е това урва23? — попита Ейми.

Том затисна устата на момиченцето:

— Това е лоша дума, няма да я повтаряш!

Обидена, Ейми му се развика:

— Даа! Ами ти като крещиш на Джейми такива ужасни думи? И то само защото, както казва Оли, си раснал на доковете, а? Ах ти…

Оливър се намеси в спора и размаха патерицата си, но точно тогава Джени убедително се обади:

— Искам да си вдигна рокличката и да посетя госпожа Природа.

Софи почувства как се отпуска. Засмя се, децата се засмяха заедно с нея и Синджън отведе Джени в храстите да посети госпожа Природа.

А докато се връщаха към Чедуик Хауз, тя осъзна, че нито едно от децата не й обеща да не казва на Райдър.



Джейн и двете й помощнички бяха почти оздравели и до две седмици щяха да пристигнат в Чедуик Хауз.

Софи вече знаеше всичко за Джейн и разбираше, че тя едва ли ще е доволна да живее в едно домакинство с друга жена, но проблемът лесно щеше да се разреши — просто щяха да построят друга къща, на хълмчето, което се издигаше на по-малко от сто ярда от големия дом. Райдър се бе съгласил и строежът скоро щеше да започне.

За голямо удивление на Софи, след като веднъж посети Бедлъм Хауз24, както я кръсти Райдър, Мелисанда реши, че в крайна сметка да имаш дете не е чак толкова лоша идея. Всичките дечурлига, дори и Джени, не преставаха да й повтарят колко е красива и се бояха дори да я докоснат, за да не нарушат с нещо съвършенството й. А мъжът й, Тони, само изстена и обяви, че нещата са безнадеждни, така че веднага я отведе в Лондон.

— Мога да понеса — и то трудно — обяви той — някой нафукан млад глупак да й обяснява, че веждите й са като изписани, но да слуша подобни глупости от цяла глутница дечурлига… Не, Софи, не — това е вече твърде много. Ако трябва да остана да ги слушам, направо ще се побъркам.

И Тони дълбоко въздъхна. Райдър се разсмя, а Мелисанда се усмихна ослепително на децата, погали всяко едно и обеща при следващото си посещение да им донесе бонбони.



Един следобед, уморен след тежкия ден на полето и многобройните си разговори с арендаторите, Райдър крачеше към дома. Беше се срещнал и с архитектите, майсторите и работниците, които щяха да строят новата къща. А беше дочул и слуховете, които се носеха за ятото негови „копелета“, и много се смя. Почакайте, мислеше си, почакайте да станат петнадесет! Какво ли щяха да разправят злите езици тогава? И никак не се зачуди как така реши, че в края на краищата децата ще станат петнадесет, ако не и повече.

Денят бе горещ, прекалено горещ за това време на годината — наближаваше Архангеловден25. Дочу гласовете на децата още преди да ги е видял — както винаги те го очакваха. Бяха си измислили някаква система от сигнали и само след минута повечето от тях вече го съпровождаха по пътя към къщи и говореха в един глас, дори и Джени — тя вече бърбореше като сврака. Прекрасно съзнаваше, че бързият й напредък всъщност се дължи на неговото влияние и направо не можеше да свали очи от нея. Веднага забрави умората — смееше се с тях, изслушваше всяко дете и отново, и отново мълчаливо благодареше на Бога, че никое не се зарази от шарка.

Софи вече го приемаше, любеха се всяка нощ и знаеше, че тя се наслаждава на тялото му, че очаква усамотението им, за да може да му отдава ласките си и да приема неговите. Снощи бе успял да я накара да се засмее, както бе дълбоко вътре в нея, и се почувства направо щастлив — не можеше и да си представи, че звездите ще са така благосклонни към него.

И продължи да си подсвирква, додето в един момент не откри в горното чекмедже на писалището й две писма. Софи бе отишла в Лоуър Слотър заедно с три от децата, с Лора и с Кори, камериерката си, за да купуват платове. Шивачките от Лоуър Слотър — и трите бяха направо на седмото небе от щастие, че работата им, както изглежда, никога нямаше да свърши, а още по-малко — да намалее. А мисис Чивърз се възползва от отсъствието на Софи, за да се оплаче на Райдър, че месарят ги лъже направо безобразно, а те съвсем не са така безобразно богати, тъй че най-сетне трябва да направи нещо, вместо да си губи цялото време с проклетите си арендатори. Ето как се намери пред писалището на Софи, за да потърси сметките от месаря, и откри писмата от Дейвид Локридж.

На второто писмо имаше и дата — беше от вчера и гласеше:

Вече реших — ти пак ще ми станеш любовница. А Чарлз Грамънд сам да си се разправя с теб. Лично аз възнамерявам пак да се забавлявам, както някога в Ямайка. Ела в четвъртък в три часа при старата колиба на Толивър, в северния край на имението на мъжа ти, иначе ще съжаляваш.

Беше подписано само с „Д.Л.“

Проклетото му копеле!

Дявол да я вземе и Софи с прекрасните й сиви очи! Нищо да не му каже! А той усещаше, че нещо не е наред. Снощи например бе търсила ласките му някак прекалено настойчиво — сякаш за да отстрани някаква неприятна мисъл. Но той не започна да я разпитва, просто й даде това, което искаше, което смяташе, че й е нужно, позволи й да забрави неприятностите, докато най-сетне я докара до оргазъм.

Но мълчанието й го порази.

Той несъзнателно смачка писмото в юмрук.

— Тате…

Разсеяно вдигна поглед. На прага стоеше Джени и местеше очи ту към лицето му, ту към къса хартия, който стискаше в ръката си.

Райдър с мъка остави смачканата хартия на писалището на Софи.

— Здрасти, тиквичко. Ела да те гушна. Толкова отдавна не съм те виждал — вече повече от час.

Джени изтича към него, той я вдигна на ръце и я целуна по нослето.

— Какво има, моя мъничка обич?

— Ще ме научиш ли да стрелям с лък като Синджън, та да мога да убия лошия чичко?

Той се смрази като ледена шушулка през януари.

— Разбира се. Я ми разкажи за него.

И тя му разказа. И ако не беше така вбесен, сигурно щеше да се разсмее при мисълта как дечурлигата са се правили на вълци. Господи! Чудесно са се справили! Направо са го разбили копелето. А и Синджън, дето му е простреляла ръката… Браво на нея.

О, само да му падне — направо ще я удуши.

— Джени! Къде си, тиквичко? Дже… — Синджън влезе, спря се за миг, после бързо-бързо заговори: — Райдър, здрасти, скъпи. Какво правите вие тук? Това е стаята на Софи и…

Но Райдър, онемял, само изгледа сестра си.

— Джени май нещо ти е разправяла, а? — въздъхна Синджън.

— Да, Синджън, никак не си глупава. Много бързо схващаш. И това е чудесно, защото ненавиждам досадните обяснения. Да, точно така — Джени иска да я науча да стреля с лък, за да може да убие лошия чичко.

— О, Райдър, съжалявам, скъпи, но…

Но Райдър вече се беше съвзел. Отмести ръчичките на Джени от врата си и й каза:

— А сега, обич моя, искам да отидеш със Синджън да ти даде бисквитка и лимонада. Тате има малко работа. Съгласна ли си?

— Тате — отвърна Джени и мигновено се запъти към Синджън.

— Тръгвайте — рече Райдър на сестра си. — И тоя път да си държиш устата — поне пред жена ми.

— Добре де — послушно каза Синджън и гласът й прозвуча тихо — толкова тихо, че Райдър едва не се изсмя.



В четвъртък, точно в два и половина, Райдър най-спокойно спря коня си на около тридесет ярда от колибата на Толивър и го привърза до някакви буреняци.

Целият тръпнеше от очакване, ярост и възбуда. Много му се щеше да се срещне с Дейвид Локридж. Искаше направо да го размаже на земята.

Стоеше сред гъстата брястова горичка край колибата, подсвиркваше си през зъби и възбудата му непрекъснато нарастваше. Чудеше се дали Софи ще дойде и дали ще се появи Локридж.

Но просто не можеше и да помисли, че точно тук би могло да се появи и друго лице. И направо замря, когато след по-малко от пет минути една жена на средна възраст спря пред колибата със старомодния си кабриолет. Беше закръглена, носеше елегантна рокля и шапка, която не подхождаше твърде много на близо четиридесет и петте й години. Стори му се някак позната, носи помисли, че това е невъзможно. Боже милостиви, да не би да е дошла на среща? Да не би да използваха тази колиба за тайни срещи?

Зачака неподвижен. Видя как жената слиза от кабриолета и отвежда късокракия кон зад колибата, така че да не се вижда.

Какво, по дяволите, ставаше тук?

Софи и лорд Дейвид Локридж пристигнаха едновременно от двете противоположни посоки. Райдър и другата жена останаха скрити.

Софи скочи от Опал, извърна се и каза ясно и спокойно:

— Дойдох, лорд Дейвид, за да ти кажа за последен път, че никога няма да имам нищо общо с теб.

— О, значи си все така заядлива — отвърна той, но Райдър забеляза как се оглежда наоколо, сякаш очаква да се появят нови вълци. Погледът му се спря на камшика в дясната й ръка.

— Не, изобщо не се заяждам с тебе. Миналия път, когато се видяхме, аз ти казах самата истина — всичко, което стана в Ямайка, бе дело на чичо ми. Аз никога не съм била с никого от вас в оная вила — нито с теб, нито с когото и да било. И ако ти и сега не ми повярваш, май просто ще се наложи да те застрелям.

Райдър зяпна, а тя измъкна от джоба си малък револвер и го насочи срещу Дейвид. Лорд Дейвид се изсмя:

— О, гледай ти, малката дама с големия патлак. Хайде, скъпа, ела тук — и двамата знаем, че нямаш смелостта да направиш каквото и да било с тая играчка, още по-малко пък да натиснеш спусъка.

— Доколкото си спомням, ти твърдеше, че съм убила чичо си. Ако вярваш, че съм го направила, как можеш да си представиш, че не бих дръпнала спусъка срещу теб, че не мога да направя това?

Лорд Дейвид бе затруднен. Той тревожно я огледа и изруга, сетне каза:

— Добре де, хайде да си поприказваме за всичко това. Няма никаква причина да упражняваме насилие. Аз просто ти предлагам тялото си. И то за да му се наслаждаваш, както му се наслаждаваше в Ямайка. Защо си толкова неразумна, а?

— Аз ли съм неразумна? А скъпият ти Чарлз Грамънд? И той ли иска да продължи с глупашките ти истории, а? И с него ли ще трябва да се срещна, както с теб?

— Е, Чарлз не е мой проблем — да прави каквото ще.

Сега вече Софи бе тази, която изглеждаше замислена.

— Струва ми се — най-сетне рече тя, — че сме в задънена улица. Ти искаш да се ожениш за твоята наследница, а и Чарлз Грамънд трябва да бъде дискретен, инак леля му ще го изхвърли и няма да му остави нищо в завещанието си. Така беше казал, нали? Добре тогава, аз няма да те застрелям, при положение, че престанеш с всичките тия дяволски глупости. Разкарай се, Дейвид. Просто се разкарвай и се жени за нещастната си наследница. Ще ми се да мога да я предупредя, но разбирам, че не мога — не и без да обидя съпруга си и семейството му. Така че и двамата ще избегнем скандала. Съгласен ли си?