В този момент лорд Дейвид надигна глава и изсвири. На мига иззад Софи се появи някакъв по-възрастен мъж, сграбчи я за ръцете и й изтръгна револвера.

— Здрасти, Чарлз. Идваш навреме, както винаги.

— Да — отвърна Чарлз. — Моя си, Софи. Красива си. Бях те забравил, но сега, когато отново си моя, двамата с Дейвид пак ще те делим, както преди.

Софи се извърна и изкрещя в лицето му:

— Глупак такъв! Идиот! Не вярвай на Дейвид — той е мръсник и мошеник и те оскуба до шушка, така че изгуби дори и плантацията си в Ямайка!

Боже милостиви! — помисли си Райдър. Та това е Чарлз Грамънд, още един от любовниците на Софи. Но все пак остана на мястото си. Нямаше време да направи каквото и да било, а и Софи заслужаваше да бъде посплашена, поне мъничко, заради измамата си.

Но веднага осъзна, че не би я оставил да я заплашват дори и за миг, след като самият той беше на мястото си и можеше да спре всичко това. И тъкмо пристъпи напред, когато другата жена го изпревари.

Запристъпя тежко иззад колибата със зачервени страни, гърдите й се вълнуваха. Беше побесняла от гняв.

— Пусни я, Чарлз!

Мъжът направо зяпна видението, което се приближаваше към него, и промълви с най-жалкия глас, който Райдър бе чувал:

— Аа, ти ли си, Алмерия? Как така стана, че си тук?

— Пусни я, дърти глупако! София, добре ли сте?

— Да, мадам — отвърна Софи и погледна Алмерия Грамънд в очите. Чарлз я пусна, тя отстъпи на две крачки от него и заразтрива китките си.

Тогава Алмерия Грамънд се обърна към лорд Дейвид, който изглеждаше сконфузен:

— Колкото до вас, гнусни измамнико, аз лично ще се погрижа онова нещастно момиче, за което възнамерявате да се ожените, да се откаже. Не ви искам за съсед!

Райдър се засмя, просто не можа да се удържи. Възбудата му, очакването да размаже физиономията на лорд Дейвид, бяха се обърнали във фарс, достоен за Нел Гуен на сцената по времето на Реставрацията.

Той пристъпи напред и всички извърнаха очи към него.

— Е, вече сме в пълен състав — рече той сладникаво като бурените, които жребецът му неохотно преживяше. — Като се изключи, разбира се, годеницата на лорд Дейвид.

— Това е невъзможно — промълви лорд Дейвид, видимо пребледня и нервно закърши дългите си пръсти. — Това не биваше да става.

— Да, сигурно — весело отвърна Райдър. — Доколкото разбирам, вие сте мисис Грамънд. А аз съм Райдър Шербрук, съпругът на София. Как сте, мадам?

Тя направи лек реверанс, после го огледа и София развеселена я видя как отново се изчервява, този път от удоволствие, поради вниманието, което Райдър й оказва. Божичко, явно за да не се поддаде на чара му, една жена трябваше да е вече на смъртното си ложе! Сетне мисис Грамънд направо заекна:

— За мен… За мен е удоволствие, мистър Шербрук. Не обръщайте внимание на мъжа ми — той е просто един фукльо. Никога не е бил особено разумен, инак лорд Дейвид нямаше да го разори. Никога вече няма да безпокои бедната ви съпруга.

— Ти пък как разбра? — рече най-сетне Чарлз Грамънд и с истински ужас зяпна жена си.

Тя го изгледа със снизходително презрение.

— Просто чета всички писма, които получаваш. Повечето са от разни търговци, а ти нямаш никаква представа как да се оправяш с търговците, докато аз имам. Така че двете с леля ти много пъти обсъждахме този въпрос и се споразумяхме. А когато открих писъмцето на онуй лордче там, тая подла невестулка, дето ни разори, най-сетне ми стана ясно какво точно се е случило. Той, естествено, не можеше да не те уведоми каква невероятно глупава история му разказала София за това, че била невинна и че виновен бил чичо й. А аз познавах Тео Бърджис още от младини. Оттогава си беше мошеник на дребно. Беше от тоя тип хора, дето в неделя ще се молят за добруването на цял свят, но още в понеделник ще измамят иконома си за жълти стотинки. Божичко, още в първия момент всичко ми се изясни. Освен това, разбира се, една нощ вече те бях проследила до тук и видях онова, другото момиче. Голям глупак си, Чарлз. Но аз няма да позволя твоята глупост да лиши мен и децата от живота, който заслужаваме. А сега се извини на мисис Шербрук и на мистър Шербрук и се прибирай у дома — с теб ще се разправям по-късно.

— Извинявай, София. Мистър Шербрук… — Сетне погледна към лорд Дейвид и смръщи вежди: — Вече определено няма да продължаваш да твърдиш, че тя е курва, нали?

— Такава е, дявол да я вземе!

Най-сетне! — помисли си Райдър, потри ръце и пристъпи към лорд Дейвид, който зае стойка на професионален боксьор. Райдър весело се засмя, удари го и го просна на земята.

Мисис Грамънд заръкопляска с пълничките си ръце.

Софи, все още объркана, стоеше и зяпаше онемяла.

Лорд Дейвид се изправи на лакти и поклати глава:

— Добър боксьор съм, но ме повалихте. Това не би трябвало да се случи. Къде сте се учили?

— Ставайте да ви видим колко сте добър — рече Райдър и му подаде ръка.

Но лорд Дейвид не беше чак такъв глупак — остана на земята и се обърна към Чарлз Грамънд, който послуша жена си и вече се опитваше да се измъкне:

— Не можеш да позволиш на жена си да каже на Агнес за всичко това! Баща й направо ще ме съсипе! Ще се погрижи да ме изгонят от това графство.

Но Чарлз Грамънд дори не забави крачка и потъна в брястовата гора. А жена му се обърна към седналия на земята лорд Дейвид:

— Вие, сър, сте един жалък страхливец. Е, предлагам ви един облог. Аз няма да спомена и дума пред бащата на годеницата ви, но само ако ни върнете всички пари, които измъкнахте от мъжа ми в Ямайка.

Лорд Дейвид пребледня:

— Мадам, не ми остана и пукната пара. Защо инак смятате, че се женя за това ужасно същество от женски пол, наречено Агнес?

— Това, милорд, си е ваша работа — отвърна мисис Грамънд и презрително сви устни. — Но ако до три дни не ми се обадите, определено ще съжалявате. И дори не си мислете да заплашвате семейство Шербрук, че ще ги дискредитирате с гадните си историйки — и аз, и мъжът ми ще се погрижим да уверим всеки един човек какъв лъжец сте. Е, мистър Шербрук, мисис Шербрук, надявам се, че тия двама глупаци, вече няма да ви безпокоят, че никой от тях няма да ви създава проблеми и няма да ви заплашва. Приятен ден и на двама ви.

Тя се усмихна на Райдър с най-милата усмивка, на която бе способна, кимна леко на Софи, ритна прах в, лицето на лорд Дейвид и тръгна покрай къщата към мястото, където кабриолетът й я очакваше като армия, готова за нападение.

Райдър се разсмя, просто не можа да се сдържи.

— Значи Невестата-дева се оказа права — колебливо рече София, — че дори когато те се появят, всичко ще се оправи.

— О, я стига! Това проклето привидение изобщо не съществува! — отвърна Райдър. — Стига глупости. Това е просто едно неубедително извинение за кошмара, който още не беше и сънувала. — И се обърна към лорд Дейвид, който седеше по турски в прахта, клатеше глава и оглеждаше напрашените си ботуши: — Колкото до вас, дръжте си устата затворена. За разлика от мисис Грамънд, аз няма да се задоволя само с това да ви унищожа, а направо ще ви убия. Разбрахте ли?

Лорд Дейвид въздъхна дълбоко и кимна. Беше направо разстроен. Въздъхна Още веднъж и рече:

— Чудя се дали няма да успея да убедя малката мръсница да избяга с мен. Това ще е единственият начин до три дни да се добера до парите.

Софи и Райдър се спогледаха.

Епилог

Чедуик Хауз, януари 1804


Райдър се наведе и докосна с устни топлата й мека шия, тя мълчаливо въздъхна и облегна глава на корема му. Той целуна челото й, после ухото, ръцете му я погалиха по гърлото, палците му нежно проследиха линията на брадичката. Тя отново въздъхна и се опита да се обърне към него, но той я задържа.

— Дяволски си вкусна. — И още веднъж я целуна по шията, погали раменете й, въздъхна на свой ред и я пусна.

— По дяволите, нямаме време да ти покажа за какво друго може да служи едно писалище. — Огледа въпросната крехка мебел и добави: — Но ако използваме това хилаво нещо, ще трябва много да внимаваме. Навярно бих могъл просто да те подпра на него…

— Райдър!

Той изпусна още една многострадална въздишка, подпря се на писалището, кръстоса ръце на гърдите си и рече:

— Е, за всеки случай ще изпробвам здравината му. — После погледна изпълнения с цифри лист: — Какво правиш?

— Преглеждам сметките на Брандън Хауз. Смятам, че идната седмица вече всичко ще е готово за преместването и по този случай двете с Джейн възнамеряваме да организираме малко празненство. Джейн е доста нетърпелива.

— Да, не се оплаква, но с нетърпение очаква да се нанесе в новата си къща — съгласи се той. — Както и децата.

— Ще ми липсват.

— Какво пък, малките диваци ще живеят само на сто ярда от нас, така че щом ти се прииска да посетиш лудницата, ще трябва да си направиш една съвсем кратка разходка.

— Как е малкият Гарик?

Райдър внезапно помръкна, присви очи и стисна зъби, а ръцете му се стегнаха в юмруци.

— Райдър, той вече е в безопасност — помилва юмрука му Софи.

— Да, Софи, но как, по дяволите, е възможно оня негодник да се е отнасял така с едно четиригодишно дете?!

— За съжаление такива като него дал Господ. Много родители дават децата си за чираци на зверове като коминочистача Съкинг. Но ти спаси Гарик и той вече ще разбере, че животът не е само болка и сълзи. Тази сутрин дори ми се усмихна. И с Джени станаха големи приятели. Обичам те, Райдър.

Лицето му се отпусна и той се засмя:

— Така и трябва, жено, щом всяка нощ предоставям злочестото си тяло на прищевките ти.

— Прозвуча така, сякаш аз съм ненаситната.

— Чудесна си. Започна ли месечният ти цикъл?

Тази негова откровеност все още я смущаваше и направо връзваше езика й. Тя неловко се усмихна и само поклати глава, а той се наведе и я погали по корема:

— Значи нашият син или дъщеря може вече да е тук?

— Може би — усмихна се тя и прикова поглед върху устните му — за тия няколко месеца той я беше научил да споделя удоволствието от целувките.

— Стига, Софи. За съжаление наистина нямаме време. — Но все пак се протегна и леко целуна меките й устни. Никога нямаше да забрави нощта, в която, както разказваше на Софи историята за фермера, дето се влюбил в своята свиня призьорка, тя внезапно се разсмя, захапа го за брадичката и обяви, че би предпочела бик призьор. Тогава за пръв път се любиха със смях и закачки… Той погледна с копнеж устните й, сви рамене и отново я целуна.

— Брат ми, Алекс и Синджън ще пристигнат всеки момент.

— Да — рече тя, останала без дъх.

— Ще го вземат дяволите!

Тя примигна:

— Не бъди такъв егоист, Райдър, позволи и на горкия Дъглас да се порадва, да се почувства полезен.

— За това не е нужно да отвежда децата ми!

— Не можеш да не признаеш, че за Оливър това е една изключителна възможност — да стане някой ден личен камериер на графа, а може би дори негов секретар. Оливър има бъдеще, ще получи добро образование. А и Дъглас толкова го харесва.

— Да го вземат дяволите!

Софи му се усмихна:

— Никога няма да забравя как Дъглас и Алекс влязоха най-неочаквано и завариха всичките деца, които крещяха, тичаха, ядяха и се гонеха из преддверието, понеже навън валеше. Но Дъглас остана спокоен като пастор и все пак успя да каже: „Навярно съм сбъркал къщата!“

Райдър остана необичайно мълчалив и забарабани с пръсти по писалището.

— Дъглас се държа чудесно с теб, Райдър, въпреки че признанията ти доказваха, че не си имал никакво доверие в него. Дори не ти се развика, а знам, че се засегна и много му се щеше са го направи.

— Не го направи само защото Ейми се покатери по крака му и когато я гушна, му каза, че бил хубавичък.

— Семейството много се гордее с теб.

— Не си ли разбрала, че никога не съм държал на това. Ако правя нещо, правя го не защото съм светец, а защото то е важно и има смисъл за мен. Всъщност нищо не ми струва, така че много би ми се искало всичките ми роднини най-сетне да си затворят устата — вече стигат до крайности, които ме притесняват.

— Е, майка ти не те притеснява, нали?

— Не, тя отказва да разговаря с мен, защото съм си цапал ръцете с бедняшки хлапета. Какво е това писмо?

— От Джеръми е, пристигна преди час. Пише, че бил добре и че учението му вървяло.

Тя вдигна двете страници и отново ги прегледа.

Райдър ги грабна и зачете, после кимна одобрително и се засмя:

— Браво на него! Натупал онова злобно биче, сина на стария Томи Мълърд. Томи открай време си беше страхливец, който само сипеше закани наляво и надясно, додето някой просто не му забиеше юмрук в корема. Видя ли, Софи, колко бях прав, дето научих Джеръми да се бие? Научих го дори да рита с куция си крак. Господи, горката Синджън, толкова синини получи по пищялите, докато му беше спаринг партньор преди той да замине… Не се заблуждавай, момчетата могат да бъдат много жестоки. А за съжаление това се поощрява от старата теория, че младите ни аристократи трябвало още от малки да бъдат възпитавани като истински сурови и мълчаливи воини. Но Джеръми явно се справя. Помага му и това, че е най-добрият ездач в Итън.