— Ти ще си очарователен гид, скъпа — гласът на Самюъл Грейсън бе така омаян, че на Райдър му се догади. — По това време на деня Райдър обикновено избягва слънцето. Още не е свикнал с жегата.

— Може би мистър Райдър ще намери в себе си достатъчно твърдост, за да издържи на горещината, при условие, че награда за усилието му ще бъде тази очарователна пещера.

Райдър не бе човек, който да не може да различи голямата стръв, особено когато тя сама се оплиташе в краката му. О, да, поставете под съмнение мъжествеността на някого и той няма да се поколебае сам да налапа кукичката.

— Не знам — бавно продума той. — Може би друг път, мис Статън-Гревил. Наистина съм много уморен.

— София — със сприхав глас го поправи тя.

— Да, София. Знаеш ли, изобщо не съм толкова силен, а и твърдостта ми изглежда съвсем я няма. Да, аз съм един слаб човек, който трябва да се грижи за разклатеното си здраве.

— Без съмнение една нищо и никаква езда до плажа няма да ви убие!

— Имате ли чадър? Ще трябва да си пазя главата по пътя.

— И една шапка ще е съвсем достатъчна.

— Освен това се притеснявам и за коня си — продължи Райдър. — Прави се на голям дявол, но всъщност е точно толкова слаб и мекушав, колкото съм и аз.

Тя рязко си пое дъх. Беше плъзгав като змиорка.

— Добре тогава — усмихна се тя. — Ще тръгвам за пещерата. Довиждане, мистър Грейсън. Благодаря за превъзходния обяд.

— Но ти нищо не хапна — извика след нея Грейсън.

Емил се разсмя. Баща му се завъртя на пети и се втурна след мис Статън-Гревил.

— Страшен си, Райдър! Направо й разказваш играта! Предполагам, че досега не й се е случвало.

— Да. Но стига толкова. Мисля, че трябва да я последвам. Тя току-що получи важен урок, сега е време за атака по фронта.

— По фронта? Ами фланговете? А защо не обхождане в тила?

— Ставаш нахален, Емил — каза му Райдър, ухили му се до уши и излезе.

Софи не знаеше какво да прави. Остави един от робите, малчуган, да й помогне да се качи на Опал. Седна на седлото зарея невиждащ поглед пред себе си. Какво да направи?

Не можеше просто да се върне в Кемъл Хол, вуйчо Тео щеше да разбере, че се е провалила. Потрепери при мисълта за последствията и неволно вдигна ръка и докосна бузата си. Малко се бе подула на мястото, където я бе ударил. Пудрата скриваше отока, но не и спомена за болката и унижението. Искаше й се да изкрещи на това самодоволно копеле Райдър Шербрук, че не носи толкова грим от желание да прилича на уличница.

Цапотеше си, за да прикрива отоците, поне така бе в началото, преди вуйчо Тео да реши, че така, оплескана като някоя курва, видът й е по-светски, по-съблазняващ. Разбира се, той знаеше също така, че ако лицето й е покрито с мазила, ще може и по-често да я бие, без риск това да си проличи.

Нямаше никакъв избор. Щеше да отиде на плажа и да се помота там, преди да се върне у дома. После ще го излъже. Ще му каже, че Райдър Шербрук я е целунал, че й разкрил колко я желае. Но в такъв случай, защо не е пожелал незабавно да я заведе в къщичката? Според разбиранията на вуйчо й една целувка и мъжете мигом замечтаваха за легло. От собствения си опит тя съдеше, че вуйчо й е съвсем прав. Мозъкът й блокира. Ще се оправя с този проблем, когато му дойде времето.

Веднъж взела решение, Софи пришпори Опал към плажа. Наричаше се плажът на Монмаут10 и бе разположен на около една миля на изток от плажа на Пенелопа. Бе осеян с назъбени скални образувания, а пясъкът бе мръснокафяв от водовъртежите на приливните вълни, които се разбиваха в скалите. Пещерата бе истинска. Един от робите я бе открил едва вчера. Опал внимателно избираше пътя си между скалите, като отбягваше локвите, останали след отлива.

Не й се ходеше в проклетата пещера. Дръпна поводите на Опал и кобилата спря. Софи слезе от седлото и се огледа. След няколко минути вече седеше на сянка под една кокосова палма, където бе разстлала одеялото от седлото и се взираше в искрящата синева на морето. Странно, но мислите й се въртяха около родителите й, около последния път, когато ги бе видяла преди четири години.

Майка й, казваше се Корина, бе волева като бивол, с красиво лице и фигура, която можеше да се определи като обилна. Обичаше децата си много, прекалено много, за да ги вземе на пътешествието до Америка, което тя смяташе за изпълнено с твърде много опасности. Тогава баща й бе рекъл „глупости“, но той не притежаваше характера на майка й. И така, след смъртта на родителите й Софи и Джеръми бяха отведени от Фоуи, Корнуол и докарани на Ямайка от вуйчо й Тео. Спомняше си ясно както своята скръб, така и признателността, която изпитваше към вуйчо си. Тогава тя го бе обичала.

Молеше се смъртта на родителите й да е била бърза. Дори и сега, четири години по-късно, тя все още повтаряше тази молитва. Бе сигурна, че в самия край майка й по някакъв начин е облекчила страданията на баща й. Такава си бе тя, нейната майка. Софи затвори очи и почувства милувката на хладния морски бриз по лицето си. Тя свали жакета на костюма си за езда и разкопча горните копчета на ленената си блузка. Свали шапката си и внимателно я положи върху жакета си, като приглади навитото й перо.

След няколко минути заспа.



Райдър се усмихна, като видя кобилата на Софи.

В крайна сметка е дошла тук. Може би тази пещера наистина си я биваше. Тогава видя Софи — облегнала гръб на кокосовата палма, дълбоко заспала.

Въпреки тежкия влажен въздух, под сенките, тук на плажа, бе доста прохладно. Той слезе от коня си и го завърза близо до едно място, където растеше морска трева, та да може да попасе.

Райдър се надвеси над нея. Чертите й бяха спокойни в съня й. Загледан в нея, Райдър осъзна, че тя изглежда много млада въпреки грима, който все още покриваше лицето й. Наистина. Много млада. Защо, не проумяваше той, защо бе замъкнала всичките тези мъже в леглото си?

А сега искаше същото и от него.

Райдър тихо се отпусна на колене до нея. Много внимателно, много бавно, той започна да разкопчава останалите копчета на блузата й. Отдолу тя носеше съвсем простичка батистена риза. Никакви модни заврънкулки от коприна. Той се смръщи и приключи с копчетата.

Не можеше да издърпа блузката й назад, защото бе натъпкана в полата й. Не искаше още да я буди.

Той издърпа блузката й, доколкото можа, след това извади ножа от джоба си и разряза ризата й отпред, точно до под гърдите й. О, помисли си той, когато отгърна леката материя, гърдите й!

Бяха красиви. Тя се размърда, но не се събуди.

Той изчака няколко минути, след това бавно я прихвана и отпусна тялото й назад, докато тя не легна по гръб. Изчака още малко, надяваше се, че тя няма да се събуди. Софи се обърна на една страна, измънка нещо и отново се отпусна по гръб. Райдър се усмихна и се зае с костюма й за езда. Бавно, много бавно той вдигна полата й докато не се събра в средата на бедрата й. Виждаха се простите жартиери на чорапите й. Много хубави крака, помисли си той, дълги и стройни, много хубави.

Той полегна до нея, като не преставаше да се любува на краката й и зачака тя да се събуди.

Не беше съвсем сигурен каква ще бъде реакцията й, когато сънят е напусне. Предполагаше, че ще го погледне, вече възбудена, и ще му протегне ръце. Чакаше и си представяше как ръката му се изкачва по бедрото й в интимна ласка, представяше си нейното нетърпение, молбите й да я люби още тук, веднага. Погледна устните й.

В следващия момент тя се събуди и красивите устни се разтегнаха в истински писък: висок, изпълнен със смут и неподправен ужас. Постепенно писъкът заглъхна до приглушено ахване.

Той се изправи и седна до нея. Тя избягваше погледа му и глупаво зяпаше гърдите си и голите си крака.

— Дяволите да те вземат, какво си направил с мен!

— Целунах гърдите ти, а ти простена и изви гръб. След това навря гърдите си в лицето ми, така че бях принуден да те поразгърдя, за да не те разочаровам в желанието ти. Но твоята лакомия край няма. Искаше още, затова се излегна по гръб и вдигна крака, а аз само ти помогнах, като издърпах полата ти.

— Не, не, проклет да си! Това е лъжа!

Лицето й бе почервеняло и тя направо пелтечеше. Райдър се намръщи. Не бе очаквал такова нещо. Къде останаха подкупващите й усмивки и нейните забележки: оскърбителни, свенливи и натежали от сласт? Видя как тя се окопити, видя как смущението напуска очите й, как самообладанието и онази проклета студена усмивка отново се настаняват на предишното си място.

А Софи си мислеше: „Дали е видял насинените ми ребра? Мили Боже, моля те, дано не е!“

Тя се съвзе. Бавно, като му хвърляше изкусителни усмивчици, тя придърпа парчетата на срязаната си риза върху гърдите си и започна да я закопчава. През цялото време краката й оставаха изложени на погледа му.

Когато приключи с копчетата, тя бавно се изправи и го изгледа. Приглади полата си, а ръцете й останаха да лежат върху бедрата й.

— Копеле проклето! — каза тя и се изненада от мекотата в собствения си глас. — Дяволите да те вземат, значи дойде.

— Да. Реших, че в името на мъжкото си достойнство не мога да търпя явното ти презрение.

— Не си по-различен от повечето мъже.

— Не, сигурно не съм.

— Никой не ти дава право да се отнасяш така с мен.

— Исках да те изненадам. Намирам, че си изключително непредсказуема, когато те хвана неподготвена. Разпищя се като някоя стара мома. Повече от възхитително. Твоята непредсказуемост е чудесна подправка. Без нея гозбата би била малко безсолна. Чудя се, с какво още ще ме изненадаш.

— Позабавлява се, Райдър. Стига толкова.

— О! Както виждаш, още не съм започнал. Но аз имам един въпрос към теб, София. Защо изрита лорд Дейвид Локридж от харема си?

— Харем? Струва ми се бъркаш родовете.

— Идеята е все същата. Защо, София?

Тя сви рамене и за момент му обърна гръб и зарея поглед над морето. Дълго време не продума.

Най-сетне тя отново се обърна към него. Проклетата флиртаджийска маска пак покриваше лицето й.

— Омръзна ми. Той бе едно пораснало хлапе. Мислеше само за собственото си удоволствие. Писна ми от него, това е всичко.

— Лъжеш.

— О? И защо смяташ така?

— Искаш да ти повярвам, че си го разкарала, защото искаш мен и си си спомнила моето изискване аз да съм единственият мъж, които се възползва от леглото ти.

— Да, спомням си какво каза.

— Ами Оливър Сасън? Ще разкараш ли и него?

Тя сви рамене и нищо не каза.

— Няма да стана твой любовник, докато не го направиш.

— Май си прекалено голям оптимист в своите желания, Райдър. Май работата не е в това, дамата да стане по привлекателна за господата. Аз съм си привлекателна. Трябва да ти текат лигите дори когато просто разговаряш с мен. Трябва да ме молиш да те допусна в леглото си.

Той се разсмя, силно и сърдечно.

— София, нека ти кажа нещо. Ти си хубава, да. Дори и с абсурдния си грим, пак си хубава, но разбери ме. Лягал съм и с много жени, чиято красота свежда хубостта ти до едната баналност, нищо извън рамките на обичайното. Тялото ти, съдя по това, което успях да видя, е доста приятно наглед. Но разбери ме, няма да ти играя по свирката. Няма да чакам зад кулисите, докато ти вдигаш крака пред, както изглежда, всеки мъж в околията. Не съм невъздържано момченце, изгарящо от нетърпение да оноди всичко женско, до което се докопа. Аз съм мъж, София, и с годините съм си създал собствени стандарти.

— С годините! На колко си, двадесет и пет, двадесети шест?

— Първия си полов акт преживях на тринайсет. А ти?

В този момент той видя в очите й гняв, при това едва сдържан. След това забеляза някаква несигурност, сякаш тя водеше някаква вътрешна борба дали да го фрасне по главата, ако й се удаде случай. После му се усмихна — онази свенлива, закачлива усмивка, която го вкаменяваше.

— Накратко, мис Статън-Гревил, отърви се от другите, от всички други, или никога няма да легна с теб. Вече се улавям, че бързо губя интерес.

— Много добре — отвърна тя. — Ще разкарам Оливър. Довечера ще дойдеш ли в къщичката? В девет?

— Има ли и други?

— Не.

— А, ти вече изрита Чарлз Грамънд. Горкичкият, да, изгуби всичките си пари от лорд Дейвид.

— Точно така.

Райдър се улови, че се умисля, нещо го човъркаше, но в същото време знаеше, че тя ще го избягва.

Щеше да му се разкрива, малко по малко, колкото да я зърне, но нямаше да свали гарда си, докато той не измислеше нещо съвсем неочаквано, докато не я хванеше напълно неподготвена, както преди малко, когато разголи гърдите й и й вдигна полата.

Той се изправи и застана до нея. Не й каза нищо, само втренчено я загледа. Сграбчи я под мишниците и я придърпа към себе си.

— Може би не ми се иска да попадна в легло, приютявало толкова много мъже. Може би ми се иска да изпробвам каквото имаш да ми покажеш още сега, тук.