— Наложи се да му кажем, за да стигнем до тебе — обясни Фърат.

Нарин погледна единствената снимка в дневната. Беше направена преди три години на рождения ден на Нарин. И двете с Дениз бяха усмихнати и се прегръщаха една друга през рамо. „Спомен от военната служба“ — така наричаха тази снимка. Животът й беше изпратил Дениз в замяна на всичко, което й беше отнел. Това беше наградата за цялата бедност, липса на обич, самота, безизходица, които беше преживяла. И ако даже с просто математическо действие извадеше всичките онези лоши неща от значимостта на Дениз, пак й оставаше цял океан. За първи път през живота си тя си помисли, че е голяма късметлийка. Може би най-голямата късметлийка в света.

— Добре, защо Дениз не дойде? При Ърмак ли е? — попита тя.

Фърат и Атъф се спогледаха. После Фърат измърмори тихо:

— Има някаква работа, която трябва да оправи, ще дойде по-късно.

Тридесет и първа глава

Седяха отвън благодарение на нагревателите, които бяха поставени пред ресторанта и дебелите шалове, които бяха метнали върху гърбовете си. Беше известно заведение, в което приготвяха османски ястия, особено популярно сред туристите, но причината Нарин, Фърат и Атъф да са там, определено не беше желанието им да опитат вкуса на храната. Искаха да се срещнат на място, което не е много посещавано, а старата част на града определено не беше сред често посещаваните места от хората в техния кръг.

— Менюто на ресторанта, където работех докато учех в университета, беше почти същото като това — каза Нарин.

— Какво си работила там? — попита Атъф.

— Започнах с миене на мръсни съдове, вършех всякаква работа.

— Искаш да кажеш, че можеш да готвиш такива ястия?

— Не, не работех в кухнята. Собственикът на ресторанта, Мурат бей, лека му пръст, беше много добър човек. Стават две години откакто почина. Погребението му беше в тази джамия. Спомних си за него, когато дойдохме тук.

Фърат и Атъф едновременно погледнаха джамията, която се намираше малко по-нататък.

— Какво стана с Дениз? — попита Нарин.

— На път е — отговори Фърат. — Скоро ще дойде.

— Тя изобщо не познава тези части на града, не знам как ще ни намери. — Нарин хапеше устни и в същото време гледаше в посоката, откъдето се очакваше да дойде Дениз. — Каква работа имаше тя за оправяне, кажете ми.

— Всъщност не е работа… — започна Фърат. — Ърмак видяла съобщенията, които ти изпраща още от онази нощ.

— Какво? Какви съобщения?

— Съобщенията, които Дениз ти изпращала, но ти не си видяла, защото не си си включила телефона. Разбираш ли, тя се опитала да ти обясни ситуацията, за да се почувстваш по-добре.

Нарин се хвана за главата.

— По дяволите, искате да кажете, че Ърмак също знае. Че всичко, което сте направили, е номер… Знае, че сте нагласили преживяното от онази нощ.

— Дениз не е нагласила нищо от случилото се — каза Фърат. — Тя само каза: „Разкрий по някакъв начин връзката си с Нарин и ако е необходимо, опозори себе си“. Тя нямаше представа, че ще направя нещо такова онази вечер, но, разбира се, разбра, когато го направих.

— Каква е разликата? В края на краищата Ърмак знае, че тя има пръст в цялата работа.

— Била много сърдита на Дениз. Направо откачила и се обадила на чичо си, цялата фамилия се събрала и наговорили някои много болезнени неща на твоята приятелка — каза Фърат.

— Господ да ги накаже…

— Там изглежда има погребение — каза Атъф, опитвайки се да смени темата.

Тримата едновременно обърнаха глави и погледнаха тълпата от мъже и жени, които влизаха в двора на джамията.

В този момент изнесоха тялото на Червенокосия Реджеп от помещението, където измиват мъртвите и го поставиха върху един от двата дълги камъка в двора на джамията. Върху другия камък, в по-малък от неговия ковчег, лежеше възрастен мъж и голяма част от тълпата в двора на храма всъщност се беше събрала да изпрати възрастния човек. Хората, дошли да изпратят Реджеп, бяха малка група измежду търговците в Тахтакале и около двайсетина души обитатели на кооперацията, в която беше живял. Юмюхан стоеше до ковчега с двете й деца до нея, галеше зеления покров и тихо мърмореше нещо. Когато дойде ходжата, тя хвана децата за ръцете и отиде до мястото малко по-назад, определено за жените. Съседките я потупаха по гърба и погалиха двамата сираци по главите.

Когато силният глас на ходжата отекна от мегафона на джамията и изпълни улицата, Атъф каза:

— Ей богу, не е ли страхотно. Казахме, че ще си починем, натъкнахме се на погребение.

— Ти беше този, който каза, че всички ще умрем — засмя се Нарин, после се обърна към Фърат и попита: — Онази нощ наистина ли изревнува от Атъф?

— Не, не ревнувах, защото Дениз ми беше казала, че между вас няма нищо. Но разбира се, нищо днес не означава, че между вас утре няма да има нещо. Предполагам, че може и да съм бил малко нервен — каза Фърат през смях.

Замълчаха, защото силният глас на ходжата не им позволяваше да разговарят. Нямаха представа, че Юмюхан всеки момент щеше да припадне в двора. Не знаеха, че малкото момиче не преставаше да гледа ковчега на баща си и да въздиша, а момчето три пъти се опитва неуспешно да преброи до сто наум, за да не се разплаче. Докато четяха погребалните молитви, жените забелязаха, че Юмюхан се олюлява и й помогнаха да седне на края на стената, после напръскаха лицето на овдовялата с вода, която наляха в шепи. Юмюхан отвори очи, видя молещите се хора и пак ги затвори.

— Ах, Реджеп, ах, любими! — изстена тя. Когато вятърът духна в лицето й, тя като че ли се посъвзе, но след това отново й се зави свят.

— Идва! — възкликна Атъф.

Наистина идваше Дениз. Вървеше изморено към тях с огромни слънчеви очила на очите, дългата й коса се развяваше с вятъра. Когато Нарин я видя, не можа да задържи сълзите си.

— Не плачи… — прегърна я Дениз. — Сътворихме всичките тези гадости, та ти да се усмихваш.

Нарин зарови лицето си в красивата й коса. Остана известно време така. Накрая Дениз успя да се освободи от ръцете на Нарин и седна.

— Как беше? — попита Атъф Дениз.

— Как да е? Ърмак, чичо и леля застанаха срещу мен и не спираха да ми повтарят какъв омразен човек съм. Ърмак хвърли пепелник по главата ми, каза, че повече няма да ми говори и си замина. Чичо ми през цялото време говореше за морал. Леля нито за секунда не отдели укорителния си поглед от мене. Господи, как можело човек да стори това на сестра си, що за човек съм била….

— Ти какво им каза? — попита Атъф.

— Какво мога да кажа? Така или иначе знаят всичко.

— Какво? — настоя Атъф.

— Че Нарин е най-важният човек в живота ми и за нея бих направила всичко, добро или лошо.

Дениз млъкна и последва дълго мълчание. Няколко минути по-късно пак Дениз наруши мълчанието:

— Нарин, не искам да прекъсвам твоето циврене, но ще те помоля за нещо. Може да ти прозвучи откачено, но за мен е важно.

— Какво?

— Моля те, повече не си боядисвай косата черна, остави я руса, каквато си беше.

Нарин я погледна с удивление и каза:

— Добре, но откъде ти хрумна точно сега?

— Не знам, дойде ми отвътре — каза Дениз и се оплака, че за тридесети път се опитва, но все не успява да си запали цигарата: — Ама че духа!

Наистина, вятърът духаше с всичка сила, вдигайки прах и мръсотия от земята и пълнеше очите и лицата на хората. Беше се наложило на няколко пъти да оправят покрова върху ковчега на Реджеп. Когато Юмюхан влезе с децата си в микробуса, който чакаше пред джамията, тя се запита дали този вятър не е някакъв знак. Ако валеше дъжд, щеше да се успокои, че е божие благоволение и милост, но като не можа да открие във вятъра нищо, което можеше да изтълкува благоприятно, тя въздъхна.

Докато Червенокосия Реджеп пътуваше със скорост от четиридесет километра в час към трапа, приготвен в гробището за него, Нарин погледна Фърат в очите, които бяха кафяви като мокра пръст и си помисли за онзи ден на яслъханския стадион.

Понякога трябва да пропътуваш целия свят, за да можеш да се върнеш на мястото, откъдето си започнал.