— Коя си ти, дявол да те вземе?

Гласът му беше спокоен и това го изненада. Заклати се настрани, вътрешностите му се свиха и той бързо остави свещта на стойката до леглото.

— Попитах те коя си. Какво, по дяволите, правиш тук? Къде е Мелисанда?

— Мелисанда е долу в хола, в западното крило. Мисля, че спалнята и се казва Зеленият куб.

Гласът й беше уплашен — висок, слаб и писклив.

— Не те познавам. Защо си тук?

Момичето пристъпи напред и той видя раменете й. На сумрачната светлина, идваща от свещта, той видя, че тя е слаба и крехка; косата й беше тъмночервеникава и спускаше по раменете и гърба й.

— Спях.

— Ти не си Мелисанда.

— Не — каза тя. — Аз съм Александра. Всъщност съм твоя жена.

Тогава той се засмя и това беше грозен, груб звук, съдържащ съмнение и изразяваш недоверчивост.

— Ти не можеш да бъдеш моя жена, скъпа, защото никога през живота си не съм те виждал. Сигурно си една от жените на Тони или може би една от многобройните му любовници.

— Виждал си ме и преди, господарю, но не можеш да си спомниш. Тогава бях на петнадесет години и ти се запозна само със сестра ми.

— Да, и се ожених за сестра ти.

Чу се силно блъскане по вратата на спалнята. Дъглас чуваше как Тони неистово натиска дръжката на вратата. Дъглас вдигна глава, като чу как Тони изкрещя:

— Дъглас, отвори проклетата врата! Александра, добре ли си?

— Добре съм, Тони — извика тя, обърна се към Дъглас и каза със спокоен глас като бавачка: — Да го пусна ли, господарю?

— Защо не? Изглежда, той е женен за всички и негово право е да посещава което и да е женско легло.

Когато непознатото момиче мина покрай него и влезе в другата стая, Дъглас избърза към вратата, която водеше към коридора, а докато Тони нахлуваше в собствената му спалия, той беше вече навън. Тони го видя как ускори бяг към западното крило.

— Дъглас по дяволите, спри! Къде отиваш сега? О, не! Спри!

Но Дъглас не сиря, докато не се втурна и отворя вратата на спалнята Зеления куб. Там, под балдахина на леглото, лежеше неговата жена, неговата невеста, Мелисанда. Тя беше седнала, замаяна, с нарастващо безпокойство. Очертаваше се на светлината на свещта. Срещна втренчения му поглед, премигна и дръпна чаршафа до брадичката си.

— Дъглас Шербрук?

— Защо си в тази стая? Какво правиш в неговото легло?

— Защото тя е омъжена за мен, по дяволите! Дъглас, моля те, ела да ти обясня какво стана.

— Не, искам да заведа жена си обратно в моята спалия. Искам я в моето легло. Не можеш да се ожениш за всички жени, Тони. Не е законно освен в Турция. Честно, ти сигурно си мохамеданин. Така че аз ще взема тази.

— Тя не е твоя жена! Омъжих я за мен, не за теб. Спах с нея, Дъглас. Отнел съм й девствеността. Тя е моя жена.

Тони избухна в началото, но успя да завърши в писъка, по-спокойна октава.

Дъглас, много блед сега, се взря в Мелисанда. Господи, това беше най-красивото създание, което някога беше виждал. Черната й коса беше разрошена около бялото й лице, изумителните и тъмносини очи — огромни и дълбоки, толкова съблазнителни, че почувства как му прималя въпреки това, което се беше случило, въпреки факта, че тя очевидно е омъжена за Тони, въпреки… Дъглас разтърси глава. Беше изморен, всъщност изтощен, но беше яздил като ученик на дявола, за да стигне вечерта у дома при невестата си. Сети се за Дженайн и си представи как ли тя щеше да се чувства тук като трета съпруга. Разтърси глава и отново погледна към невестата си. Но там нямаше невеста.

Не, това не беше вярно. Имаше невеста, казваше се Александра и той никога не беше я виждал, въпреки че тя твърдеше противното.

Бавно се обърна и погледна братовчед си.

— Искам да кажеш, че това е една от гадните ти шегички.

— Не е. Моля те, Дъглас, ела с мен долу и всичко ще ти обясня.

— Ти можеш да обясниш това?

— Да, само ми дай ш…

— Ти, гадно копеле!

Дъглас се озъби и се хвърли върху братовчед си. Стовари юмрук в челюстта на Тони и го просна долу. Тони се обърна, стана и тръсна глава. Дъглас отново го удари. Този път Тони го сграбчи за ревера и двамата се свлякоха долу. Сгромолясаха се с тъп звук, борейки се. Ръце и крака се биеха и удряха.

Мелисанда изкрещя.

Александра стоеше в отворената врата. Беше вдигнала високо свещта. Видя как Тони се преобърна, застана върху Дъглас и му заби едни юмрук в челюстта. Дъглас се отпусна в болка, сви колената си и блъсна с тях гърба на Тони, с движение нагоре. Тони отново удари Дъглас, този път по-силно, като накара главата му да се тресне назад.

Александра изрева. Бързо остави свещта на една маса и скочи върху гърба на Тони, като започна да го блъска с юмруци в лицето, след това дръпна рязко косата му.

— Пусни го! Спри, животно такова!

Тя удряше и удряше, дърпаше и дърпаше. Тони беше толкова изненадан от неочакваното нападение, че замръзна и Дъглас бързо се изправи. И Александра, и Тони се проснаха долу. Дъглас сграбчи Тони за ризата и го изправи. Заби юмрук в корема му. Тони се отпусна, наведе се и обви ръце около себе си. Внезапно Мелисанда налетя и скочи върху гърба на Дъглас, като обви крака около кръста му. Стовари юмруци по главата му и изкрещя направо в ухото му:

— Пусни го!

Дъглас усети как мозъкът в главата му започна да вибрира. Ушите му бучаха. Тя дърпаше главата му, като продължаваше да крещи право в ухото му. Тогава другата жена, малката, задърпа лудо Мелисанда и я изтласка от гърба на Дъглас. Двете жени се свлякоха на пода с усукани бели нощници и летящи кичури коса.

Тони бе все още превит и се опитваше да си поеме дъх. Дъглас имаше чувството, че е плешив. Скалпът му пулсираше от атаката на Мелисанда. Той стоеше там и преглеждаше къде е пострадал. Все още се оглеждаше, когато малкото момиче се освободи от Мелисанда, стана и се втурна към него. Лицето и беше пребледняло, очите й — разширени. Трепереше и дишаше тежко.

Той стоеше спокоен като камък, докато ръцете и преминаха по раменете, гърдите, след това по ръцете му. Той все още не помръдваше, не казваше нито дума.

— Добре ли си? Удари ли те? Моля те, кажи ми, ако те боли.

Тя плъзгаше леко върховете на пръстите си по челюстта му и за момент той рязко се дръпна.

— О, прости ми, нежно, нали? Съжалявам. Не е счупено, но той те удари много силно.

Той поклати глава, но иначе не помръдна. Дори животът му да висеше на косъм — не би помръднал за такова нещо. Нейните ръце продължаваха пътешествието по тялото му, опипваха и възбуждаха. Накрая, когато тъкмо щеше да падне на колене и да започне да опипва краката му, Дъглас сграбчи китките й и ги дръпна пред нея. Разтърси я, за да привлече вниманието и. Каза много бавно:

— Добре съм. Остави ме на мира. Иди да опипаш него — другия ти съпруг.

Той погледна над нея към Мелисанда, която стоеше до Тони; дългата и черна коса скриваше лицето й от него като чудно меко перде. Ръцете й бяха върху тялото на Тони.

Дъглас отстъпи от втората жена и погледна към отворената врата. Каза много спокойно:

— Холис, влез, моля.

Без никакво смущение Холис пристъпи в свърталището на хаоса. Каза много внимателно:

— Господарю, имате ли нещо против да дойдете с мен? Другите могат да се облекат в по-подходящи дрехи. Ще сервирам коняк в салона и те могат да се присъединят, ако желаят. Елате сега, господарю. Точно така. Елате с мен. Всичко ще се оправи.

Дъглас се остави да го отведат. Почувства странно вцепенение, като че скалпът му още пулсираше и ушите му бучаха. Мелисанда имаше силни пръсти и още по силни дробове. Чувстваше, че е някой друг, не искаше да бъде Дъглас Шербрук, защото този нещастник беше абсурд. Той беше глупак, тъпак, магаре, за малко щяха да го скалпират и загуби невестата си. Чу се да си говори с глас, който изобщо не приличаше на неговия:

— Но, Холис, това момиче скочи върху Тони. Защо трябваше да прави това? Той каза, че я е омъжил. Никога по-рано не съм я виждал. Защо тази малка глупачка тръгна да ме спасява?

— Не се безпокойте за това сега, господарю — дойде гладкият отговор на Холис. — Трябва да сте доволен, че тя се опита да ви отбранява.

— Да ме отбранява! Проклятие, тя изглеждаше готова да се бие до смърт.

— Да, господарю. Подхожда й да прави това. Тя е ваша съпруга, господарю, и ваша графиня. Всъщност тя живее тук от два дни и това много й подхожда.

Дъглас каза много настоятелно:

— Не, тя не е моя жена. Това е твърде невероятно. Казах ти, че никога не съм я виждал преди. Мелисанда е моя жена. Нея приемам. Ще убия Тони за това.

Дъглас забави крачка и погледна през рамо назад.

— Мислиш ли, че ако оставя това момиче тук, ще убие Тони вместо мен?

— Вероятно не, господарю. Нейната ярост се дължеше на това, че Тони ви нападна. Лорд Ратмор сега е победен и тя постигна целта си. Елате сега. Сутринта всичко ще изглежда по-различно.

— Не мога да спя в едно легло с непознато момиче Холис. Аз съм джентълмен. След като си й разрешил да влезе в къщата ми, предполагам, че не е някаква леконравна жена, нали? Казваш, че е тук от два дни? Не, не ми харесва и не го приемам. Дори и това, че се опита да убие Тони. Не мога да спя с нея.

— Не, господарю. Напълно ви разбирам. Вашите чувства са достойни за похвала. Нейно благородие ще оцени високо мотивите ви. Елате сега. Трябва да почивате и да позволите на умствените ви органи да се възстановят.

С тишина и кафе, не с коняк умствените органи на Дъглас отново дойдоха на място, но възстановяването им причини такава ярост у него, че се задави от гняв с кафето.

— Ще трябва да го убия, Холис.

— Може би не, господарю. Първо трябва да изслушате лорд Ратмор. Знаете, че държите на него.

— А, ето те и теб, проклет негодник!

Дъглас почти беше станал от стола, когато усети здравата ръка на Холис върху рамото си. Той утихна, но не искаше това. Искаше да си легне и да спи дванадесет часа, а когато се събуди, да намери, че всичко е така, както трябва да бъде. Не, той искаше да убие своя братовчед.

Вместо това Дъглас — вече човек с уравновесени душевни способности и вещ стратегически — каза много спокойно:

— Кажи, защо ме предаде?

Косата на Тони още беше в безпорядък от другата женска атака. Все още носеше халата си, но този път завързан точно под дясната ръка и висеше от едната страна. Той запази дистанцията.

— Ще ме изслушаш ли, без отново да се опитваш да ме убиваш?

— Ще те изслушам, а за убиването ти — смея да кажа, че ще ти се случи в някоя скорошна сутрин на зазоряване.

— Господи, Дъглас, не говори така! По дяволите, не исках това, но то се случи.

Холис се покашля и каза внимателно:

— Достатъчно обвинения, господарю. Негово височество иска факти. Всички тези емоции са изморителни и не на място.

— Влюбих се в Мелисанда в мига, когато я видях. Тя също се влюби в мен. Знам всичките й недостатъци, Дъглас, недостатъци, които ти не можеш и да започнеш да си представяш, а на мен не ми пука за това — избрах я и знам, че мога да се справям с нея. Ние си пристанахме. При нашето завръщане в Клейбърн Хол дукът и аз решихме да сгодим Александра за теб. Тя искаше, а дукът дори повече от нея. Всъщност той току-що беше разбрал, че неговият пройдоха син не само е напуснал Англия, но и е завещал купища дългове на баща си. Дукът беше обезумял и така се съгласи, защото твоят брачен договор в допълнение на моя щеше да спаси него и семейството му от позор. И ако досега не ти се струвам убедителен — просто повярвай. Има още толкова много добри причини, които ме накараха да направя това, най-малката, от които е, че Александра е чудесна, тя е лейди, не е глупава и ти няма защо да ходиш пак в Лондон и да започваш отначало да търсиш друга жена. Ти имаш една и доста подходяща при това. Тя е тук и ще трябва само да я опознаеш, за да бъде всичко наред. Може би това те вбесява, може би вярваш, че съм го направил, за да те изиграя, може би всичко, което казвам, ти изглежда лъжа, но кълна се — премислих добре, преди да направя това. Проучих добре Александра и кълна ти се — тя те заслужава. Добра е. Не е арогантна и суетна. Тя е мила, сериозна, вярна…

— Тони, накара я да изглежда като прокълнат кон или като задъхващо се куче. Тя не е Мелисанла.

— Не, за твой късмет. Хайде, видя как те защитаваше, тебе, съпруга й, едва не ме уби. Вярвай ми, Дъглас, нямаше да бъдеш доволен дълго, ако Мелисанда беше станала твоя жена.

— Хм! Ти се изкара, че си ме спасил от съдба, по-лоша и от смъртта. Искаш да повярвам, че си ме спасил от чума и си я взел за теб, че си станал мъченик заради мен. Ти открадна моята жена, Тони! Проклет да си, прекали, слушам неубедителните ти извинения и…

— Господарю — каза меко Холис, с ръка върху рамото му. — Трябва да останем за малко насаме с фактите. Емоциите обезсилват и очевидно водят до жестокост. Не мога да допусна повече жестокост в Нортклиф.