Тя не каза нищо. Тогава Дъглас я огледа. Той се замисли, потупвайки с пръсти брадичката си.

— Нощницата ти е като на малко момиче — бяла, дълга, с висока яка.

— Нямам друга.

— Сумата, която трябва да похарча, за да те облека, започва да ме плаши.

— Няма нищо лошо в нощницата ми. С нея ми е топло и меко.

— Това е нощница за девственица.

— Е, аз съм точно такава — каза тя благоразумно.

— Нито една уважаваща себе си жена не би носила такава дреха.

Алекс въздъхна.

— Какво искаш? Да, разбирам. Ти искаш да ми обясниш още малко. Ти искаш подробно да опишеш колко необходима можеш да ми бъдеш. Да изтъкнеш домакинските си способности. Само те моля да не ми казваш, че ще ми пееш вечер и може би дори ще си акомпанираш на пианото. Защо, по дяволите, си със сплетена коса? Изглежда абсурдно. Не ми харесва.

Алекс не спираше да го гледа. Тя не беше и помисляла за плитките си, а трябваше, защото сплетената коса не беше ни най-малко съблазнителна. Мелисанда никога не се сплиташе. Алекс щеше да се научи. Тя постави свещта на масичката до стола му. Повдигна ръце и бавно започна да разплита косата си. Когато плитките се отпуснаха, тя провря пръсти в дълбоките кичури и започна да ги разделя. Той само седеше и я гледаше, без да каже нищо. Когато приключи, косата и се спускаше свободно до средата на гърба й.

— Сложи малко коса на рамото си. Тя сложи.

— Така. Косата ти има хубав цвят и е гъста. Тя скрива поне малко от тази ужасна нощница. А сега какво искаш?

Наистина нямаше никаква надежда. Нямаше значение дали ще отвори уста, за да му каже, или ще си тръгне. Той не проявяваше търпение към нея и я приемаше като незначителна, но нежелана досадница. А това беше обезкуражаващо.

— Е, продължавай. Мога да понеса всичко освен хленч и ласкателства.

Тя вирна брадичка, изправи се и каза без колебание:

— Дойдох, за да те прелъстя.

— Последното женско оръжие — каза Дъглас, — наистина не би трябвало да съм изненадан, нали? Ако не друго, поне това ти внуших тази сутрин. Трябваше да знам, трябваше да се досетя. Когато всичко друго се окаже безсилно, извадете напред женското тяло и го размахайте пред разгонените мъжкари.

— Единственият ми проблем е, че не знам как да го направя.

— Това са глупости.

— Може би, ако ми помогнеш съвсем мъничко, ще мога да го измисля.

— Нека да ти поясня нещо, нещо, което не си имала предвид в твоя план. Този брак-пародия може да бъде анулиран дори и ако ти отнема девствеността. Разбираш ли? В края на краищата кой би могъл да знае? Да не би ти или някой друг от семейството ти да обяви пред света, че ти си повредена стока?

— Говориш така, като че ли съм някакъв разпокъсан пакет. Това е абсурдно.

— О, не. Девица, загубила девствеността си, е нещо много по-лошо от разпокъсан пакет. Представи си само реакцията на баща ти. Той ще бъде ужасен, но ще си мълчи, защото знае, че ако си отвори устата и съобщи какво съм направил, ти ще бъдеш напълно опозорена, а той ще е обект на подигравки. А колкото до мен — никои в нашата велика страна няма да ме уважава дори частица по-малко отпреди.

— Но защо? Това е нелепо. И съвсем не е почтено.

— Почтеността рядко има значение в каквото и да било. Факт е, че мъжете от нашето съсловие не горят от желание да се свързват със съпруги, който не идват в брачното ложе чисти и недокоснати. При това положение, ако жената прегреши, това се пази в тайна и глупакът, който се ожени за нея, се хваща наистина в капан. Както виждаш, никой няма да знае какво в действителност съм или не съм направил с теб. Мисля, че ако реша, мога да те имам безнаказано за толкова дълго време, колкото искам.

— Не мога да повярвам, че мъжете са толкова безсърдечни, толкова равнодушни към жените, които обичат.

— А, да, съществува и въпросът за любовта, нали? Но той не присъства в този брак, нали? Ти си една непозната, нищо повече — просто една непозната и…

— Освен да те прелъстя, аз трябва и да имам дете от теб. Тогава няма ла можеш да анулираш брака. Но това е мой проблем.

Сега вниманието на Дъглас беше слабо привлечено. Той беше използвал повечето от думите си, за да говори откровено с нея, но без видим ефект. Все още не можеше да повярва, че това момиче стоеше до него облечено с девическата си нощница, с боси крака, и пръсти, присвити от студа, и с вид на някаква трогателна жертва. Но тя беше там и изглеждаше доста решителна. Не беше страхлива, това трябваше да й се признае. Въпросът беше — каква всъщност е тя? И би ли направила всичко за баща си?

— Кой ти каза това?

— Райдър.

— А, моят скъп предан брат. Да върви по дяволите, но той винаги трябва да се намеси — това му е природата.

— Но той нямаше време да ми каже как да го направя, имам предвид прелъстяването. Аз съм твоя съпруга, господарю. Аз искам да стана твоя жена и да спя в това легло, докато не се сдобия с дете. Не искаш ли наследник? Не е ли това основната причина за желанието да се ожениш?

— Да, така е. Но както добре знаеш, ти не си подходящата съпруга. Уморих се да го повтарям.

— Аз ще те даря с наследник. Аз съм здрава и млада и ще те даря с половин дузина наследници.

— Никога в живота си на зрял мъж не бях чувал жена да предлага да стане нечия разплодна кобила. Защо, Александра? Ново споразумение с твоя баща негодяй? По дяволите, върви в леглото. Ти си малко момиче, още девствено, и аз не съм склонен да ти показвам каквото и да било или да ти отнема девствеността, или да те слушам как хленчиш. Уморен съм. Махай се.

Алекс се наведе, хвана края на нощницата си и я изхлузи през глава, след това я захвърли на пода. Застана там, с ръце спуснати надолу, съвсем гола. Повдигна глава и погледна право в съпруга си. Дъглас се вцепени. Отвори уста, после я затвори. Загледа се в жена си. Изобщо не си беше представял, че тя е така добре сложена. Гърдите и… Боже Господи, не си беше представял, не беше и помислял, че…

— Стягаш си гърдите. Защо?

— Бавачката ми казваше, че са много големи. Казваше още, че момчетата ме зяпали и говорели лоши неща. Те смятаха, че не съм порядъчна млада дама, щом като имам толкова големи гърди. Бавачката ме научи как да ги стягам.

— Твоята бавачка е била една стара, глупава, моралистка. Гърдите ти са просто част от теб, при това много хубава част. Не ги крий повече. А сега, след като знам какво притежаваш, искам да ги видя.

— Наистина ли?

— По време на ездата тази сутрин не бих могъл да кажа, че си така щедро надарена.

Дъглас замълча. Той все още гледаше гърдите й. Те бяха високи, много големи и бели като корема й. Щяха да препълнят ръцете му. Пръстите го засърбяха, а дланите му бяха горещи.

Тя не бе предполагала как ще реагира Дъглас, но този разговор за гърдите й, безличен като обсъждане на времето, беше обезкуражаващ. Тя го видя как повдига ръка, после я сваля. Все още я гледаше, о, да, гледаше я, а очите му изглеждаха още по-тъмни. Тя се помъчи да остане абсолютно неподвижна.

— Розовото върви много добре с червено. Виждам една червена пъпчица да се подава през червената ти коса.

Алекс имаше желание да свие тялото си на съвсем малка топчица и да се изтърколи надалеч. Но не помръдна. Цялото й бъдеще беше в тази стая и се съдържаше точно в тази минута. Този мъж беше неин съпруг и тя му принадлежеше много повече, отколкото на когото и да било друг през живота си.

Дъглас се опита да се покаже преситен. Беше опитен мъж, мъж, забавлявал се с много жени. Мъж, който подбираше, студенокръвен, както го беше нарекъл Райдър, защото можеше винаги да контролира страстта си. Но в интерес на истината той беше смаян. Освен най-хубавите гърди, които някога беше виждал — доста големи за нейната крехка фигура, — тя имаше още тънко кръстче и плосък корем, а къдричките, покриващи венериния й хълм бяха меки и тъмночервени. Краката и бяха дълги и добре оформени. Точно под пъпа й имаше малка бенка. Изглеждаше много красива. Изобщо не приличаше на малко момиче. Стоеше изправена и изглеждаше висока, въпреки че беше малка. Искаше му се да й каже да се обърне, за да може да види гърба и хълбоците й.

Боже Господи! Какво трябваше да направи?

— Ела тук — каза той, преди съзнанието му да успее да отмени заповедта, и разтвори крака.

Тя застана между тях, неподвижна и мълчалива. Той не я докосна — само я гледаше и отново я гледаше, сега вече корема й, и тя го знаеше. Настойчивият начин, по който този мъж изучаваше тялото и, беше повече от това, което би могла да понесе. Дори тя самата никога не се беше разглеждала така, както той сега го правеше.

Накрая, може би след цяла вечност, Дъглас вдигна глава и я погледна в лицето.

— Не ме разочарова. Женските ти достойнства са неоспорими. Би ли разтворила краката си, за да видя и останалата част от теб? Не? Това не влиза в твоя прелъстителен план? Докъде си планирала да стигнеш, ако аз не направя нищо? — Той извърна поглед към огъня. — Не казваш нищо. Вече те накарах да застанеш между краката ми. Не можеш ли да се сетиш за нещо, което ти самата би могла да направиш?

Алис вдигна едната си ръка към гърдите, а с другата покри венериния си хълм. Това беше абсурден жест, но тя не можеше да понесе да остане по-дълго така открита пред него. Неговото безразличие беше толкова очевидно и болезнено, че тя не можеше да го понесе.

— Знаеш ли, Алекс — каза той, като я погледна отново, — аз не само мога да те любя колкото искам, но мога и да не позволя да забременееш. За мен е лесно да изляза от теб, преди да съм разпръснал семето си в тялото ти. Не съм момче, аз съм мъж и като такъв мога да се контролирам. Не гледай така глупаво! Ти не можеш да имаш дете, ако семето ми не достигне утробата ти. По този начин мога свободно да получавам това, което ми се предлага, и въпреки това да анулирам тази пародия на брак. — Той махна с ръка към нея. — И въпреки това тази вечер, в тази минута, когато стоиш пред мен покрита само с бялата си кожа, откривам, че нямам никакъв интерес. Ти не си Мелисанда. Не си жената, която съм искал. Върви си.

Александра не чувстваше унижението. Тя почти не мислеше за болката, която я пронизваше, за болката, неуспеха, празнотата, който неговите думи бяха издълбали в нея. Стоеше там, на не повече от тридесет сантиметра пред него, защото не можеше да помръдне. Не се чувстваше объркана, беше унищожена. Той я беше отхвърлил — напълно. Не се бе държал преднамерено жестоко, просто се беше придържал към фактите. Беше изразил чувствата си съвсем ясно. И въпреки че я намираше привлекателна, все пак не я желаеше достатъчно, за да получи всичко, което може, а след това да я захвърли. Не му трябваше за нищо. Този път Райдър не беше преценил вярно чувствата на брат си. Беше сгрешил. Тя не би могла да направи нищо повече.

Тя се отдръпна от него — кръвта й пулсираше диво по цялото тяло — и избяга от спалнята. Дъглас видя проблясване на бяла кожа и чу как междинната врата се затвори тихо. Остана неподвижен дълго време. После стана и вдигна захвърлената нощница. Погледна към стаята й и след това напълно съзнателно я остави в креслото си.

Знаеше какво беше направил. Беше я отритнал веднъж, след това още веднъж. Да върви по дяволите, той не желаеше да го притискат до стената, да го подкупват или изнудват със секс. Никога няма да позволи една жена да го командва, да го кара да губи разума и логиката си, като развява пред него тялото си. Но какъв израз имаше лицето й докато той говореше! Изруга, докато сваляше халата си. Захвърли го и той се приземи до нейната нощница на креслото. Ругаеше, докато се качваше на голямото празно легло и се пъхаше под завивките. Отвращаваше се от себе си, но нямаше да се предаде. Ще прави това, което иска да прави, и със сигурност няма да бъде обуздан от едно осемнадесетгодишно девойче, което имаше най-хубавите гърди, които някога беше виждал.

Дъглас се събуди посред нощ с чело, обляно в гъста и лепкава пот. Постара се да остане абсолютно неподвижен. Беше чул някакъв шум. Почака, напълно разсънен и нащрек. Отново чу странния шум. Изглежда, беше жена. Тя плачеше съвсем тихо, но все пак той я чуваше ясно. Не, това даже не беше плач, а по-скоро дълбоко ридание, болезнено и горчиво. Знаеше, че тя страда заради голямата болка. Не разбираше откъде го знае, но беше сигурен в това. Намръщи се в тъмнината към междинната врата. Това беше абсурдно.

Наистина беше Александра, която плачеше, защото той я беше поставил на мястото й. Сега се цупеше, защото не бе успяла да осъществи замисъла си и се надяваше да изтръгне съжаление от него. Крокодилски сълзи — нищо повече. Точно това беше. Той беше мъж, но нямаше да се повлияе от момичешки сълзи, при това неискрени, защото не бе успяла да го накара да си загуби ума. И все пак това не беше плач… — това беше ридание, това беше много, много дълбока болка. Той изруга и отхвърли завивките.

Пристъпи гол до междинната врата и леко я открехна. Знаеше, че това трябва да е Александра. Трябваше, но той остана безмълвен, а вратата не издаде нито звук, докато я отваряше.