Дъглас влезе в спалнята. Тънък лъч лунна светлина струеше през прозореца и осветяваше средата на леглото. То беше празно. Не, почакай, тя беше там — стоеше от другата страна на леглото и гледаше надолу и плачеше така тихо, че той можеше да се закълне, че устните и изобщо не помръдват и тя не издава никакъв звук. Но той чуваше плача, чуваше риданието съвсем ясно в главата си. Беше толкова тихо, че не можеше да си представи как я беше чул в спалнята си. Беше обвила ръце около себе си, после вдигна глава и го видя.

Сега стоеше неподвижна. Той отвори уста, но не можа да издаде нито звук. В следващия момент тя изчезна, разтвори се като нежна бяла сянка в тънкия лунен лъч.

— Не — каза Дъглас, — не, по дяволите! Няма да приема това!

Той изтича към другия край на леглото. Александра не беше там. Проклятие! Той беше сънувал всичко това, Беше се почувствал виновен и получаваше тези странни видения заради вината си.

Къде беше Александра? Признаваше й, че бе успяла да се скрие много бързо. Не бяха много местата за претърсване. Погледна в гардероба и. Даже падна на колене, за да погледне под леглото. Не беше там. Никъде я нямаше. А беше посред нощ.

Къде, по дяволите, беше?

Видя ясно лицето й в съзнанието си. Видя бледността, видя унижението в очите й, когато я удряха думите му — груби, без жалост, думи, които дълбоко нараняваха. Той даже беше запратил по нея сестра и, докато тя стоеше неподвижна и сама между краката му, гола и уязвима и ужасно, ужасно самотна. Тя беше побягнала от него, лишена и от последната частица достойнство, дълбоко наранена, и въпреки това той я беше оставил да си отиде.

О, по дяволите!

Слава Богу, не беше толкова късно, колкото си бе помислил в началото. Минаваше малко след полунощ. Само някакви минути, след като беше заспал, за да се събуди така рязко. Облече се бързо и тръгна тихо надолу. Не запали лампа, защото не му бе нужно. Той познаваше всяка педя от Нортклиф за разлика от нея. Съществуваха милион места за криене, но тя не ги знаеше. Не, тя нямаше да иска да остане тук.

Не се питаше как разбра това. Той отключи масивната външна врата и се озова в студената тъмна нощ. Сребърната лунна светлина я нямаше, небето бе покрито с гъсти сиви облаци. Скоро щеше да завали — студен и силен дъжд. Въздухът беше влажен и тежък.

Не беше се сетил за студа и сега потреперваше благодарение на непредвидливостта си. Беше само по риза, бричове от еленова кожа и ботуши. Вятърът се усилваше. Бурята приближаваше.

— Александра!

Вятърът шумолеше в листата. Един капак се удряше в прозореца на горния етаж. Почувства, че трябва да действа. Затича се към конюшните. Те изглеждаха пусти, което беше естествено, тъй като всички момчета, които работеха в тях, бяха в леглата си. Когато наближаваше яхъра на Фани, запристъпя още по-тихо, след това спря. Безшумно, но бързо той запали лампа пред вратата на конюшнята. Вдигна я и погледна.

Алекс изпусна седлото и се изви назад, когато светлината я огря. Тя не можеше да види нищо, защото светлината беше насочена към очите й и я заслепяваше.

— Кой е там?

Изглеждаше изплашена. Е, добре, тя го заслужаваше. Сега й беше ядосан, бе го вдигнала от дълбок сън — е, очевидно представляваше кошмар, — но все пак вината беше нейна. Тя го принуди да тръгне да я търси. Причини му тревога, накара го ненужно да страда и да се чувства виновен.

— Моля ви, кой е там?

Той свали лампата.

— Ако се помръднеш и на милиметър, ще те набия — каза й и тръгна към нея. Гарт позна господаря си и започна да цвили. Фани изви глава и също изцвили в отговор.

— Свали юздата!

Беше й време да се прояви.

— Не — отговори Алекс. Седлото беше много тежко, но сега тя се притискаше към него, като го държеше пред гърдите си.

— Имаше намерение да откраднеш кобилата на сестра ми?

— Не. Е, само за малко. Аз не съм крадла. Щях да я върна.

— Остави проклетото седло, преди ръцете ти да се откъснат.

Вместо да го послуша, Алекс прехвърли седлото върху гърба на Фани. Кобилата размаха опашка и се наведе с намерение да захапе Алекс по рамото. Успя да се отдръпне навреме.

— Мога ли да попитам къде планираш да отидеш?

— Вкъщи. Сега ще ме оставиш ли? Напускам, анулирай женитбата, не ме интересува! Чуваш ли ме: не ме интересува! Само се махни!

Дъглас се облегна на вратата пред яхъра на Гарт и кръстоса ръце.

— Смятах те за всичко друго, но не и за глупава. Но, изглежда, трябва да се примиря с очевидните факти. Ти си невероятно глупава. Ти си тъпачка. Възнамеряваше да яздиш Фани през целия път обратно до Харгейт?

— Да, но много бавно и само нощем. Освен това взех малко пари от касата в писалището ти.

— Нечестна и глупава.

— Трябва да ям. Щях да ти ги върна.

— О, да, баща ти, който притежава всички гвинеи на този свят, щеше да ми ги плати обратно. Мисля, че ще те набия.

Алекс различаваше мъжкия гняв, щом го видеше. Той не беше доволен само да я унижава. Сега искаше и да я бие, докато падне кървяща и в несвяст ли? Чудеше се дали той ще използва камшик.

— Защо се събуди? Не вдигнах никакъв шум.

Той се намръщи.

— Събудих се, и толкоз. Бил съм в армията. Спя леко. — Беше лъжа, но вършеше работа. Винаги заспиваше като мъртвец и това на два пъти за малко не му коства живота в Италия. Трябваше да благодари на Бога за своя паж Финкъл. — Спя много леко и долавях всяко твое движение.

Тя не можеше да разбере как е възможно, след като беше толкова безшумна, че едва чуваше самата себе си. Но той очевидно я бе чул и проследил, а защо, изобщо не можеше да предположи.

— Какво те интересува, че напускам? Ти не ме искаш тук. Аз съм чужд човек и те предадох по същия начин, по който и Тони. Така че се махам и никога няма да се върна да те безпокоя. Не е ли това, което искаш?

— Ще ти кажа какво искам, когато искам да ти го кажа. Няма да предприемаш нищо, докато не ти наредя.

— Това е абсурд! Искаш да изчаквам наоколо, сякаш съм някаква робиня, докато решиш да ме изгониш? Проклет да си, милорд, ти си този, който заслужава боя!

Всичко се случи много бързо. Дъглас беше повече развеселен, отколкото загрижен, когато тя грабна греблото, което стоеше облегнато в бокса на Фани, и се затича срещу него, като държеше греблото с две ръце издигнато над главата си. После в последната минута тя го сниши като рицар, размахващ копие по време на турнир, и го запрати с такава сила в стомаха му, че той се сгърчи на една страна, после падна по гръб. След това тя нанесе удар на лампата, която веднага угасна и конюшнята потъна в тъмнина.

Той скочи на крака, в стомаха си сякаш имаше пробита дупка. Фани изпръхтя в лицето му и едва не го стъпка. Успя да отскочи от пътя й. Обърна се и видя проклетото момиче да язди без седло, като се притискаше ниско долу до гривата на Фани, а косата й се развяваше след нея. Седлото лежеше до него в сламата. Тя яздеше, сякаш я преследваше самият дявол.

Дяволът съвсем скоро щеше да я подгони. Дъглас беше толкова разгневен и толкова не можеше да повярва в това, което тя му причини, че за секунда бе пленник на собствената си ярост.

Пое си дълбоко въздух, изведе Гарт от бокса, сложи му юзда и се прехвърли върху неоседлания му гръб.

Имаше намерение съвсем простичко да я убие веднага, щом я настигне.

Алекс продължаваше да язди като бог. Тя беше отлична ездачка и чувството от допира на кобилата с нейните бедра и задница я изпълваше с много повече самообладание, отколкото благоприличното общество бе внушавало на яздещите странично дами.

Тя притисна лице към гривата на Фани и крака към хълбоците на кобилата, като шепнеше окуражително. Кобилата усили галопа си. Шията й бе топла до бузата на Александра, топла и пулсираща. Кобилата даваше всичко от себе си. Галопът й бе гладък и бърз като вятър и Алекс остави всичко на нея.

Бяха минали пет минути, преди пред нея да изникне въпросът какво възнамерява да прави. Гняв, унижение и дълбокото разбиране, че се е загубила без път за връщане, сякаш я бяха потопили в ледена вода и тя действаше, без да разсъждава. А след още една минута вече чуваше и тропота от копитата на Гарт, който препускаше след нея.

Нямаше съмнение, че жребецът беше бърз, но не беше жесток, както би бил неговият господар, ако я заловеше. Но защо я преследваше? Заради мъжката си гордост ли? Или заради арогантността си — никой нямаше свобода на действие без скъпоценното позволение на негово благородие?

Алекс поклати прилепналата си към шията на Фани глава. Нямаше смисъл да мисли нито за него, нито за мотивите му. Беше истина, че тя не искаше да стига до подобна крайност, не искаше да бяга самичка, сама жена, уязвима от всеки разбойник по английските пътища. Но не беше глупава. Мислеше да язди само нощем и да се крие през трите и половина дни, който й бяха нужни да се прибере вкъщи. Разполагаше с десет паунда от парите на Дъглас, които бяха напълно достатъчни, за да се изхрани дотогава. Не, не беше глупава. Щеше да е много предпазлива. Може би затова Дъглас сега я преследваше. Мъжете нямаха никакво доверие в онова, което жените правеха сами. Той вероятно я виждаше да язди необмислено, невнимателно, безразсъдно сред крадци. Вероятно си мислеше, че репутацията му ще бъде опропастена, ако нещо се случи на съпругата му — тя все още бе негова съпруга. А, да, ако нещо се случеше на неговата избягала съпруга. Това евентуално би наранило гордостта му и ще накара неговите приятели джентълмени да повдигнат вежди.

Дъждът започна неочаквано, беше студен и обилен и за миг изми мислите й и топлината от тялото й. Тя шумно пое въздух. Дъждът не влизаше в плановете и дори не бе помисляла за възможността да завали. Може би Дъглас беше прав, може би тя бе глупава.

Александра поклати глава. Какво значение имаше малко дъжд? Да не би да беше топ коприна, която да се разнищи я да изгуби цветовете си. Не, всичко щеше да е наред. През всичките си осемнайсет години не бе познала нито един ден болест. Да, щеше да е наред, ако успееше да се измъкне от Дъглас.

Той наближаваше. Тя го усещаше, чуваше копитата на Гарт. Обърна се и го видя да излиза от завоя на пътя точно когато самата тя навлизаше в един остър завой. Това беше шансът й, може би единственият й шанс. Тя бързо обърна Фани извън пътя и я насочи към няколко скупчени клена. Слезе, като се плъзна от гърба на Фани, и бързо й притисна с ръка ноздрите, за да не й позволи да изцвили на Гарт. Сдържаше дъха си.

Дъглас премина покрай тях. Яздеше съсредоточено. Изглеждаше прекрасен върху широкия гръб на Гарт, силен и решителен дори под пронизващия дъжд, мъж, на когото можеш да се довериш и от когото да се възхищаваш. И тя щеше да му се възхити, ако не искаше толкова силно да го убие.

Добре, беше го изиграла. Тук дъждът не беше толкова силен, защото гъстите кленови листа го възпираха. Алекс потупа Фани по шията.

— Всичко ще ни е наред, моето момиче. Аз не съм глупава и няма да ти причиня нищо лошо. Разчитам на себе си и въпреки че нямам кой знае какъв опит, все пак знам как да подредя работите. Ще бъдем спасени. На теб ще ти харесат конюшните в Клейбърн, защото те са почти празни и около теб няма да се навъртат глупави жребци, които да ти додяват.

Алекс отново възседна кобилата, като се прехвърли отгоре й с помощта на гъстата й грива. Тя насочи Фани обратно към пътя. Трябваше да бъде внимателна. Дъглас можеше да се обърне и щеше да се натъкне направо на него. Направляваше кобилата близо до края на пътя в готовност да я обърне всеки момент към дърветата.

Дъждът продължаваше безмилостен и все по-студен с всяка изминала минута.

Фани се умори и Алекс я подкара ходом.

Щеше да го пропусне, ако не беше толкова бдителна.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Той изскочи от дърветата като черна сянка и крещеше като луд. Гарт се изправи на задни крака, а Дъглас изглеждаше огромен и всяващ ужас върху гърба на жребеца. След няколко мига накара жребеца да му се подчини и го подкара встрани, като всъщност блокира пътя.

Усмихна й се, усмивката му беше зла.

— Хванах те — каза тон и в гласа му се преплитаха задоволство и гняв.

Александра дръпна юздите на Фани и тя спря, а момичето остана да седи на гърба на кобилата и да го гледа.

— Опитах се — започна тихо Алекс. — Наистина опитах, но ти разбираш, — не можех да понеса да остана повече в гората, да се крия и с всеки изминал момент да ми става все по-студено. Аз се ослушвах за теб, ето защо напредвах толкова бавно. Ослушвах се за теб, защото се страхувах, че ти ще обърнеш назад и аз ще се сблъскам с тебе. Но ти си много умен, нали, милорд? Много предпазлив. Ти просто седеше там и ме чакаше.

Той продължи да мълчи и само я гледаше. Тя повдигна брадичката си:

— Няма да се върна, Дъглас.

— Ще направиш точно това, което ти кажа, госпожо.