— Не е — отговори Тайсън, в гласа му прозвуча сила, когато заговори със съвсем неприлягащо на един викарий обожание:

— Името й е Мелинда-Беатрис и тя е дъщеря на сър Томас Хардести.

Райдър изпсува.

— Знам я тая мацка. Тя е глупава, Дъглас, и се усмихва предвзето, за Бога, освен това се държи, сякаш е нещо повече от останалите, а всъщност няма никакви цици. Очите й са воднисти, лактите й остри, освен това има две имена и като капак родителите й ги използват и двете. Това е вече твърде много. Две имена!

— Тя ще бъде идеална съпруга за един божи служител! — би продължил да защитава богинята си Тайсън, ако не се спря стреснато, тъй като Дъглас бавно се надигна от стола, вперил погледа си в него. Пред този поглед обидите на Райдър бяха забравени. Изразът на Дъглас беше панически еднакъв с този на наскоро починалия им баща. Тайсън започна да отстъпва бавно-бавно, докато се блъсна в затворената врата.

Гласът на Дъглас обаче беше мек:

— Може би искаш да ми кажеш, че на двайсет години ти си решил, че си влюбен в момиче, което ти е равно по рождение и богатство? Говорим за Хардести от Бластън Мейнър?

— Да — потвърди Тайсън. — Освен това съм почти на двайсет и една.

— Млад глупак — обади се безстрастно Райдър, докато почистваше прашинка от ръкава си. — Ще му мине за месец, Дъглас. Помниш ли как си вярваше, че искаш онази дукска дъщеря? Кога беше това — да, има-няма три години оттогава и ти си въобразяваше, че си влюбен до уши. Беше се завърнал у дома с раната на рамото. Е, как беше името й? Мелисанда, да, точно така беше.

Дъглас разсече въздуха с ръка, което накара Райдър да млъкне.

— Не си говорил още със сър Томас, нали?

— Разбира се, че не — отговори Тайсън. — Ти си глава на семейството, Дъглас.

— Не го забравяй, защото на мен никой не ми позволява да го забравя. Сега само ми обещай, че няма да отидеш на сериозен разговор, ако момичето почне прекалено да ти се усмихва или ти позволи да зърнеш глезена й. Убеден съм, че тия девойки по рождение знаят всички номера, за да съблазнят един непредпазлив мъж, така че трябва да си нащрек, съгласен?

Тайсън кимна и бързо каза:

— Но Мелинда-Беатрис не е като тях, Дъглас. Тя е мила и честна. Очарователна е и добра, което ще направи от нея чудесна пастирка на стадото ми и ценна съпруга. Тя никога не би… — Той забеляза, че и двамата му братя са готови да избухнат в чудовищен смях. Челюстта му се стегна, веждите му се събраха надолу, гърбът му се опъна и той продължи: — Това е причината, поради която съм дошъл Дъглас. Леля Милдрид и чичо Албърт са тук и искат да говорят с тебе…

— Ха! По-скоро да ме зарадват с някоя проповед. Предполагам, че си казал на слугите да си гледат работата, и доброволно си тръгнал да ме търсиш, само и само да избягаш от орловия им поглед?

— Е, нещо такова. — Тайсън млъкна, когато Дъглас изръмжа, после продължи, в гласа му се четеше извинение: — Да, прав си за естеството на тяхното посещение. Чух ги да говорят за най-голямата дъщеря на маркиз Дакър, Джулиет, която била чист диамант според леля Милдрид и съвсем прилягала за тебе.

Дъглас изглеждаше сардоничен, но остана мълчалив като скала.

— Господ да те дари с дълъг живот — обади се разпалено Райдър. — Почитам те и съм ти благодарен до върха на пръстите си, че именно ти си най-големият син и следователно четвъртият граф Нортклиф, шестият виконт Хамърсмит, девети барон Сандърлей, както и мишената на техните оръдия.

— Аз също те почитам Дъглас — каза Тайсън. — Изглеждаш чудесен граф, виконт и барон и аз съм сигурен, че чичо Албърт и леля Милдрид мислят така. Цялата фамилия ще се съгласи, ако ти склониш да се ожениш и…

— О, Господи, за това, изглежда, няма никаква надежда. — Дъглас стана от стола. — Ех, Тайсън, твоята благодарност ще ми помогне да изтърпя, без съмнение. Моли се за мен, малък братко. Срещата ни приключва, Райдър. Вярвам, че ще мога да поговоря със слугата ти Тинкър, за да видим дали не би могъл да зашие похотливия ти секс в бричовете.

— Бедният Тинкър ще бъде ужасен, ако му възложиш подобна задача.

— Е, не бих могъл да поръчам подобно задължение на някоя от слугините. Това сигурно би провалило целта на заниманието. Заричам се, че ти ще нарушиш нашия договор, ако някоя от по-младите се заеме с това.

— Горкият Дъглас — беше коментарът на Райдър, след като брат му напусна кабинета.

— Какво имаше предвид Дъглас, когато говореше за вашия договор? — попита Тайсън.

— О, ние и двамата се договорихме, че няма да докоснем нито една от жените, с които прекарваме времето си. Когато ти щастливо се отървеш от влюбването си и умът ти се върне на мястото си, ние ще поискаме и твоите уверения.

Тайсън реши да не спори с брат си. Беше над тези неща. Щеше да стане викарий, мислите и делата му щяха да бъдат духовни. Освен това, доколкото си спомняше, той никога не беше печелил в спор с някого от тях, затова каза:

— Момичето, за което ще му пилят на главата, вероятно е прекрасно.

— Всички са прекрасни, когато им сложиш калъфката на възглавницата върху лицето — отбеляза Райдър и също напусна кабинета.



Синджън стоеше опряна на тъмна махагонова масичка в испански стил, беше скръстила ръце и изглеждаше небрежна и безразлична като картоф. Освен това си подсвиркваше. Спря, когато видя, че Райдър и видя, и попита с превъзходно ироничен глас:

— Е, как мина срещата?

— Дръж си езика зад зъбите, пикло.

— О, Райдър, вярно, че съм млада, но не съм глупава.

— Забрави го, Синджън.

— Как са твоите възлюбени?

— Всички се справят много добре, благодаря ти.

— Ще мълча като гроб — каза тя, ухили се и му изпрати въздушна целувка. После тръгна към кухнята и отново си заподсвирка като момче.

ВТОРА ГЛАВА

Графът не се мръщеше. Беше напрегнат и в себе си усещаше, че ще се случи нещо, което никак нямаше да му хареса. Той ненавиждаше такива усещания, защото го караха да се чувства безпомощен и уязвим, от друга страна, бе глупаво да се прави, че не ги забелязва. В правителството цареше бъркотия, а проклетият глупак Адингтън се мотаеше като муха без глава, ето защо графът мислеше, че неговата превъзбуда произтича от страха му от Наполеон.

Като всички англичани, които живееха по южния бряг на Англия, той се тревожеше от нападение. Не изглеждаше вероятно, тъй като англичаните господстваха в Ламанша, но само един глупак би подценявал човек с военния гений на Наполеон и действията му, насочени с ненавист към всичко английско.

Дъглас слезе от жребеца си Гарт и закрачи към края на скалата. Сърфът биеше в основата й и изхвърляше на трийсет стъпки височина във въздуха пера от разбита в бяла пяна вода. Той пое соления въздух с дробовете си, почувства го грапав и мокър срещу лицето си. Вятърът беше силен и остър, разрошваше косите и навлажняваше очите му. Денят бе облачен и сив. Днес Франция не се виждаше, но когато небето беше ясно, можеше да види Булон оттук и пустия бряг на североизток към Кале. Той заслони очи с ръка и се взря в мрачната сивота. Облаците се плъзгаха и застъпваха, но не се разсейваха. По-скоро се удебеляваха и се притискаха един към друг. Не се обърна, когато чу да приближава кон и да спира близо до него.

— Знаех си, че ще бъдеш тук, Дъглас. Това е любимото ти място за размисъл.

Той се усмихна, когато се извърна да поздрави малката си сестра, седнала странично върху кобилата Фани.

— Разбирам, че не би трябвало да бъда толкова предвидим. Не те видях на закуска, Синджън, нито на обяд. Да не би мама да те е наказала за някаква пакост?

— О, не. Забравих, че времето минава. Учех си моите…

Тя се прекъсна, измъкна се леко от седлото и дойде при него. Беше високо, слабо момиче, с дълги крака и дива руса коса, която се увиваше гъста и къдрава около лицето й. Някога я носеше вързана с панделка отзад, но без съмнение панделката вече отдавна бе загубена. Очите й бяха живо небесносиньо, ясни като ден, изпълнени с хумор и интелигентност. Всички негови сродници имаха сините очи на Шербрукови и гъстите светли коси, въпреки че косата на Синджън беше още по-светла и сякаш пълна със слънчева светлина. Всички с изключение на него.

Дъглас беше предизвикателството. Очите му според неговата стара бавачка отпреди много години бяха тъмни като грях, о, и той приличаше на див келт, целият смугъл и черен, черната му коса го правеше да прилича на самия дявол.

Когато беше много малък, той дочуваше баща си да обвинява майка му, че му е сложила рога, защото синът им не приличал на нито един Шербрук, нито на портретите, нито от записките на рода. Дъглас си спомняше, че майка му се извиняваше разточително за това, което тя приемаше като нейна грешка във възпроизводството на този невъзможен Шербрукски наследник. Райдър обичаше да казва на Дъглас, че именно този негов не-Шербруксов вид караше всеки да му се подчинява на момента, защото изглеждаше строг и смразяващ.

Докато Дъглас гледаше сестра си, изражението му се смекчи. И тя като него носеше панталони от еленова кожа, свободна бяла риза и светлокафява кожена жилетка. Той знаеше, че майка им би започнала да вие на умряло, ако можеше да види малката си дъщеря пременена по този начин. Разбира се, майка им винаги викаше за нещо.

— Какво учеше?

— Не е важно. Ти отново се тревожиш, нали?

— Някой трябва да го прави, след като правителството ни не изглежда загрижено за нашата защита. Наполеон разполага с най-добре обучените и опитни войници в цяла Европа и те са способни да ни пометат.

— Вярно ли, че Фокс ще се върне и ще разгроми Адингтън?

— Чувам, че е болен, а и времето още не е достатъчно узряло за него да прогони Адингтън. Подвеждат го, а той е толкова либерален, колкото и Адингтън, но поне е водач, не е някой, който се колебае. Предполагам, че знаеш колкото мене за положението.

Беше свикнал много добре с преждевременното развитие на сестра си, не ставаше въпрос в другия смисъл, а като ерудиция, интерес към теми и предмети, който би трябвало да се намират на разстояние от години извън нея, неща, които щяха да причинят появата на празна усмивка като доказателство за пълно отсъствие на интерес у много дами и джентълмени, Освен това по всичко личеше, че тя го разбира по-добре от братята му, от майка му или от останалите многобройни роднини Шербрук. Той я обичаше много.

— Не, грешиш — каза му тя. — Сигурно си видял много, когато беше в Лондон миналата седмица, и си говорил с всичките тези мъже. Още не си ми казал какви са последните настроения във военното министерство. Още нещо, Дъглас, ти въоръжи всички мъже от нашите ферми и някои от селата също. Ти непрекъснато ги обучаваш. — Изведнъж тя се разсмя като малко момиче, каквото всъщност беше. — Беше толкова смешно да наблюдавам господни Далтън, който си въобразяваше, че сразява жабарите с чворестата си тояга!

— Той беше най-добрият при отстъпление и криене. По-добре да бях обучавал жена му. От нея щеше да излезе зъл и в мозъка на костите войник, от когото французите щяха да се страхуват.

Изведнъж светлосивите очи на Синджън приеха сив оттенък и тя каза неочаквано:

— Тази нощ видях Невестата девица.

— Дочух да го казваш на приятелките си. Аудиторията ти беше такава, че го оцени въпреки своята наивност, която смущава. Но, мое скъпо момиче, всичко това са глупости и ти го знаеш. Сигурно на вечеря си яла ряпа, която е превърнала сънищата ти във фантоми.

— Всъщност четях в библиотеката.

— Охо? Моля се да не се издадеш пред майка си, ако си имала шанса да изядеш с кориците гръцките ми драми. Реакцията й би зашеметила всеки.

Тя се усмихна разсеяно.

— Тях ги прочетох преди две години, Дъглас.

Той плесна с длан челото си.

— Би трябвало да се досетя.

— Мисля, че най интересната се казва „Лизистрата“, но не разбрах как жените могат да спрат съпрузите си да се бият само защото те са ги заплашили, че…

— Да, знам какво са направили тези жени — каза бързо той, беше му едновременно ужасно и забавно. Изгледа я, чудеше се дали да опита някакво конско евангелие, или поне да изрази протест срещу читателските й навици. Преди да измисли нещо подходящо, Синджън продължи замислено:

— Когато към полунощ се качих по стълбите, видях да се процежда светлина под вратата на стаята, която е до твоята. Отворих колкото се може по-тихо и тя беше там, стоеше до леглото, цялата облечена в бяло. И тихичко плачеше. Изглеждаше точно така, както я описваха във всички разкази. Беше много красива, с дълга и права до кръста коса и толкова руса, едва ли не бяла. Обърна се, погледна ме и после просто изчезна. Преди да изчезне, заклевам се, тя искаше да каже нещо.

— От ряпата е — настоя Дъглас. — Забрави, че си яла. Не вярвам в духове. Нито един интелигентен човек не вярва в явления с духове.

— Това е, защото не си я виждал, а освен това не се доверяваш, че именно жена може да каже откровената истина. Затова предпочиташ зеленчуците за обяснение.