— Мога да правя каквото си поискам с проклетото измамно момиче. Толкова ли бързо забрави какво направиха тя и баща й, както и моят любим братовчед Тони?

— Сестра й, лейди Мелисанда, каза, че нейно благородие, която лежи сега тук, никога не е боледувала. Тя каза още, че е много вероятно това е някаква уловка, за да спечели симпатиите ви, но каза също, че е неин дълг да дойде и сама да се увери.

— О, Господи — произнесе Дъглас и се обърна към вратата, сякаш очакваше Мелисанда да се появи всеки момент.

— Тя не е тук, милорд.

— Как я спря?

— Казах й, че нейно благородие съвсем не се преструва и че е много възможно тя самата да се зарази от тази треска, която обезобразява външния вид за цял живот. Казах й, че треската винаги оставя белези но лицето на жените.

Дъглас остана вторачен в слугата си.

— Боже мой, много добра работа си свършил.

— Лорд Ратмор също се съгласи, че нещата стоят точно така и че самият той е бил свидетел на подобно явление много пъти. Той обаче каза също, че това не би могло да я задържа. Разчиташе на нейния егоизъм и любезно попита дали би искала да я докара дотук да види сестра си и сама да се погрижи за нея, ако наистина е болна, а не се преструва. Лейди Мелисанда изпищя. Доста силно. Лорд Ратмор се разсмя.

— Много добре си се справил, Финкъл, както и братовчед ми, разбойникът. Сега, тъй като трябва и няма кой друг, ще се върна при момичето, за да я видя. Защо госпожа Пийчмън не дойде с теб?

— Тя и Холис решиха, че не трябва.

— Ха! Холис решил! По дяволите с неговото вмешателство! Защо той иска това момиче да остане като графиня Нортклиф, за мен не е понятно. Той би трябвало да помни много добре към кого трябва да е лоялен.

Финкъл се задоволи само да хвърли едни поглед на господаря си:

— Разочаровате ме, милорд — каза той и остави Дъглас сам.

— Е, добре, по дяволите — изруга Дъглас.

След няколко минути той вече се намираше под завивките до Александра. Очакването му се потвърди. Отново и беше студено. Студът идваше отвътре навън.

По-късно през същата нощ, когато тя се сгуши в него и двамата бяха голи и затоплени, той реши да я вземе. Щеше да и достави удоволствие, нямаше никакво съмнение. Това щеше да я направи фантастично щастлива и в това нямаше съмнение. В края на краищата тя се опита да го съблазни. Беше лейди, млада лейди със съвършено потекло и възпитание, която въпреки всичко си бе съблякла дрехите пред него. Е, той би могъл да я задържи. Може би тя щеше да му прилегне, както която и да е друга. Добрият Бог знаеше, че баща й щеше да падне на колене и да шепне благодарствени молитви. Всеки щеше да бъде доволен с изключение може би на самия него. А, но тя вероятно щеше да му подхожда, както която и да е друга жена.

За съжаление не беше хубава като Мелисанда.

Но на земята не съществуваше друга млада лейди с красотата на Мелисанда.

Нямаше смисъл да се опитва да издирва друга жена с равна на нейната хубост. От друга страна, той нямаше да следи за всеки мъж, който попадаше в полезрението на Александра дали му е взела напълно ума. Нито щеше да се тревожи дали флиртува с мъжете, на които взимаше ума. Намръщи се при тая мисъл, защото Мелисанда не само флиртуваше, а флиртуваше като отвързана. Тя скачаше в потока от комплименти, които мъжете изсипваха върху хубавата й глава. И той за първи път започна да се чуди дали Тони ненавижда въздействието, което тя оказва върху всеки мъж, който не е умрял и се намира на възраст между десет и осемдесет години. Чудеше се дали някой ден няма да попита братовчед си.

Съмняваше се. Все още искаше да убие Тони.

Александра извика леко до него. Дъглас несъзнателно я целуна по челото и я придърпа по-близо до себе си.

Какво да прави?

Щеше да го обмисли. Представяше си облекчението и радостта на лицето й, когато й каже, че е решил да я остави при себе си.

Защо да не я направи божествено щастлива?

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Чувстваше се наистина доста добре. Оживя, честна дума, оживя.

Александра си пое дълбоко дъх и с облекчение разбра, че това не й причинява болка. Усещаше се ужасно слаба, толкова слаба, че когато видя чашата с вода върху малката масичка до леглото, нямаше сили да я вземе, а Господ й бе свидетел колко бе жадна.

Тя успя да се обърне на една страна и да повдигне ръка към чашата. Беше готова да се разплаче от безсилие, когато вратата на спалнята се отвори и Дъглас надникна вътре.

— Будна си. Как се чувстваш?

Тя обърна очи към водата и произнесе с нисък дрезгав глас:

— Жадна. Моля те, толкова съм жадна.

Той се приближи за миг. Седна до нея, повдигна главата й до рамото си, взе чашата и я поднесе към устните й.

— Защо не ме повика? Не бях толкова далеч, не повече от дванайсет стъпки.

Тя затвори блажено очи. Водата имаше вълшебен вкус. Дъглас й позволи само по глътка, но и така беше хубаво. Преглъщането беше по-неприятно.

Когато изпразни половината чаша, той я остави, като продължи да прикрепя Александра. Повтори й:

— Защо не ме повика? Хижата на Том не е толкова голяма, знаеш. Щях да те чуя.

— Не помислих за това.

— А защо не? Не можеш сама. Аз се грижех за тебе и свърших добра работа. Помниш, нали?

— Какъв ден сме?

Той се намръщи:

— Сряда е, ранният следобед. Беше много болна през последния ден и половина. С моя помощ скоро ще си съвсем добре.

— Как ти е главата?

— Главата ми е пълна отново със собственото си значение.

— Още ли се намираме в хижата на Том О’Мали?

— Да и както ти казах, ти трябваше да ме повикаш, ако си имала нужда от нещо. Финкъл се върна до Нортклиф Хол за карета. Скоро ще бъдеш в собственото си легло.

— Не съм облечена.

— Знам.

— Това не ми харесва. Ти си облечен, а аз не съм.

— Искаш ли отново да те измия и да ти помогна да се облечеш? В роклята, която носеше, но поне е суха.

— Мога и сама.

— Лошотията няма да ти помогне да оздравееш. — Той отстрани ръката си. — Добре тогава, стой си с ината. Трябва да осъзная, че ти никога не си лоша. Нещо повече, дори не си инат. Моминската ти чувствителност те ръководи във всяка дума. Мисля, че просто трябва да те увия в завивките и така да те отнеса в имението.

След един час каретата на графа спря пред Нортклиф Хол, а двата сиви коня, които я теглеха, изпръхтяха в топлата следобедна светлина. Графът излезе от каретата с графинята на ръце.

Дъглас се вкамени, когато чу гръмогласното поздравление от страна на прислугата. Погледна към Холис, който се хилеше като стара лисица. Той беше отговорен за това излияние, Дъглас не се съмняваше. Чудеше се дали Холис беше платил на слугите, за да го приветстват така ентусиазирано с добре дошъл. Щеше да му даде да се разбере веднага, щом положеше Александра в леглото.

Тя не каза нищо. Видя, че очите й са затворени, а самата тя е отпусната като напоена с пот носна кърпичка в ръцете му.

Той сведе глава и прошепна:

— Всичко е наред. Естествено е за теб да се чувстваш слаба. Само още няколко минути и ще те настаня.

— Защо хората ти те поздравяват?

Защото Холис ги е подкупил и ги е заплашил да го направят, помисли той, но отговорът му беше:

— Радват се, че сме живи и се завръщаме.

Тя отново се отдръпна в мълчание. Той видя Мелисанда на върха на стълбите. Изглеждаше страхотно, възхитително. Дъглас преглътна конвулсивно. Хубавото й лице бе бледо. Тя кършеше ръце. Невероятните й очи биха пълни със сълзи на загриженост, въпреки че не се приближи до сестра си.

— Алекс? Добре ли си? Наистина ли?

Александра се надигна и отлепи глава от рамото на Дъглас.

— Да, Мелисанда, сега ще бъда добре.

— Добре — каза Тони, който застана до жена си. — Чухме от Фннкъл, че Дъглас се е грижил много добре за теб. За миг не те е оставил.

Мелисанда каза високо:

— Аз трябваше да се грижа за тебе, Алекс, но Тони не ми позволи. Той не искаше да се излагам на опасност, но, о, как само исках. Аз се молех за теб.

— Така е — потвърди Тони. — Всяка вечер коленичила.

— Благодаря — каза Александра, отново облягайки лице към рамото на Дъглас.

— Вече не си заразна, нали?

— Не, Мели, не е заразна. Няма да прихванеш никакви петна.

— Не ме наричай с това ужасно име.

Тони хвана кичур от гъстата разкошна коса на Мелисанда и дръпна жена си назад, като наподоби най-прекрасните герои на госпожа Бардели. Започна да я целува продължително, докато тя млъкне. Той вдигна глава и се усмихна, след това погледна към Дъглас, който бе готов да го убие.

Той проговори спокойно, като успокояваше препускането на сърцето си, след като бе целувал жена си.

— Спестих ти голяма доза раздразнение и усложнения, Дъглас. В някоя от идващите години ще разбереш това. Темпераментът й не е на предана медицинска сестра. Открих, че тя се нуждае от постоянно внимание относно разнообразните си нужди, а те са многобройни и най-невероятни. Повярвай ми, Дъглас.

Мелисанда пое въздух и удари със свити юмручета Тони по гърдите.

Той се разсмя и отново я целуна страстно.

— Това беше комплимент, любов моя.

— На мен не ми приличаше на комплимент — възпротиви се Мелисанда, гласът й издаваше подозрението. — Сигурен ли си?

— Много по-сигурен, отколкото за цвета на глезена на моя жребец.

— Тогава ти прощавам.

— Това е чудесно от твоя страна, Мели. Наистина чудесно.

Дъглас се понесе в гневно мълчание към спалнята на графинята.

— Проклет разбойник — промърмори той най-накрая под носа си, но въпреки това бе чут.

— Той добре се справя с нея — каза Александра. — Учудващо е.

Дъглас започна да ругае цветисто.

— Не мога да си представя защо баща ми мисли, че ти оказваш добро влияние върху Реджинълд. Не е чул отвратителното ниво на твоя речник!

— Виждам, че се чувстваш много по-добре. Чувствам облекчение, защото съм изостанал с работата си по имението, за да се грижа за тебе. Вярвам, че ще се задържиш в леглото си за малко и ще ме оставиш на спокойствие.

Той почувства как гърбът и отново се вдърви и съжали за прибързаните си думи, но вече ги беше изрекъл и те щяха да останат във въздуха. Пък и си заслужаваше всяка една от тях. Тя си беше вдървена и скована и го бе предизвикала, като го бе принудила да се защитава, което го учудваше и ядосваше едновременно.

Александра не каза нищо.

— Има едно младо момиче, Тес й е името — започна Дъглас, — и тя ще следи за нуждите на нейно благородие. Госпожа Пийчъм без съмнение също ще ти пълни гушата до повдигане със съвети и лекарства, както и с всякакви видове ястия за инвалиди. Справи се с нея, както намериш за добре, но знай, че тя ти мисли доброто.

Той я остави. През останалата част на деня Алекс спа. Госпожа Пийчъм й донесе върху красив сребърен поднос най-малко половин дузина неща, с които възнамеряваше ла изкуши своята пациентка.

— Негово благородие каза, че трябва да стоя при вас, докато не се нахраните както трябва — съобщи тя и седна в един висок стол близо до леглото на Александра. На Александра й се струваше, че й брои залъците.

— Къде е негово благородие?

Госпожа Пийчъм се размърда неспокойно, но само за момент, след това кимна:

— Както знаете, млада госпожо, джентълмените наистина не са нещо подходящо за една болнична стая. Те се объркват, оплитат и противоречат.

— Той съвсем не беше объркан в хижата на Том. Държеше се като тиранин, но много добре знаеше какво прави.

— Е, там е било доста по-различно, нали?

— Да, предполагам, че е така — съгласи се Александра и опита от следващото блюдо, което се състоеше от задушени картофи и грах и което госпожа Пийчъм и предложи. Вечерта прекара сама. Нито съпругът й, нито сестра и дойдоха да я видят.

Започна да се самосъжалява.

Когато заспа, засънува сън, подобен на предишния. Една красива млада жена стоеше до нея неподвижно и само я наблюдаваше. Изглеждаше цялата въздушна и неуловима, много красива, но и изплашена. Искаше да говори, но не го направи. Някак си Александра разбра това. Тя искаше да я предупреди за нещо и Александра го разбра, без изобщо да знае как. Жената се приближи до нея и се надвеси, така че можеше да докосне лицето и, след това изведнъж заотстъпва с гръб към вратата. После вдигна ръце в молитвен жест. Беше много странно. Сънят продължаваше, докато Алекс се събуди призори. Беше толкова обзета от съня и той беше съвсем като истински, така че тя се впусна да оглежда всеки ъгъл на спалнята си. Разбира се, стаята й беше празна. Почувства нужда да се облекчи и посегна към звънеца, но знаеше, че няма да издържи да чака.

Нощното гърне се намираше зад едни параван на не повече от дванайсет стъпки от леглото й. Само на дванайсет стъпки. Съвсем не на голямо разстояние.