Графиня Нортклиф стоеше тихо в този момент. Можеше да прави каквото поиска. Само Дъглас можеше да я спре, а него го нямаше. Много тихо, защото не беше глупава, изчака, докато Тони потегли с Мелисанда. Чу как Мелисанда казва на госпожа Пийчъм с вълнение в приятния си глас, че Тони я отвежда в Рай, град с голямо историческо значение.

— Да, Мели — й бе казал нежно Тони, целувайки я по слепоочието, — Рай е бил основан през хиляда двеста осемдесет и пета година от Едуард Първи. Той е красив град и аз ще те целуна отново по пътеката между скалите.

В един часа след обяда, петък, лейди Александра, на която много скоро и предстоеше да бъде разтрогната като графиня Нортклиф, въоръжена с един куфар и собствените си трийсет паунда, излезе решително през предния вход на къщата.

Холис остана с увиснала уста в преддверието и всички негови изключително убедителни аргументи се изчерпаха без никакъв ефект върху нейно благородие.

Госпожа Пийчъм мачкаше черната си пола.

Графът се намираше в източната част на имението Шербрук и инспектираше домовете на двама наематели, който бяха пострадали лошо след последната дъждовна буря.

Какво да се прави?

Холис опита отново:

— Моля ви, милейди, трябва да почакате. Още не сте достатъчно добре, за да пътувате. Моля ви, почакайте, докато се завърне графът.

— Ако на секундата не ми докарате карета, Холис, ще тръгна пеша.

Холис бе много изкушен да я пусне да походи. Така тя нямаше да стигне далеч преди графът да успее да я настигне. По дяволите това момче! Холис не беше сигурен, че той ще тръгне да я гони. Направи го първия път, но сега? Защо той не си уреждаше работите? След завръщането си от хижата на О’Мали той се държеше отвратително с всички. Холис не винеше графинята. Той поставяше вината единствено върху графа. Според него заслужаваше да бъде нашибан с камшик.

— Добре, милейди — каза най-после Холис, почти задавяйки се от горчивия вкус на поражението. Той даде разпореждане на едно от момчетата да докара карета от конюшните и също му разпореди да изпрати някое от конярчетата да търси графа. — Нека го намерят бързо, иначе ще му сготвя ушите в овнешкото си рагу.

След десет минути Александра бе настанена в една от каретите на графа, а Джон Коучмън получи нареждане да я откара вкъщи. Единственият и куфар бе разположен на седалката срещу нея. Напускаше само с това, с което бе дошла.

Животът съвсем не беше хубав.

Когато Джон Коучмън неочаквано спря екипажа при извикване от друга карета, Александра си подаде главата през прозорчето, за да види какво се е случило.

Тя се оказа лице срещу лице с по-възрастна жена, която по вид безсъмнено принадлежеше към Шербрукови, жена, която просто се вторачи в нея с увиснала уста, както бе направил и Холис.

Появи се и младо лице на доста хубавичко момиче, което каза щастливо:

— Ей, да не си невестата на Дъглас? Разбира се, колко си прекрасна! Аз съм Синджън, неговата сестра. Това е чудесно! Ти си Мелис… о, не, не, ти си другата сестра! Добре дошла в семейство Шербрук.

Александра погледна нагоре към небето. Тъкмо беше помислила, че късметът й набира скорост, и сега той се въргаляше в прахта, където и нейният нос скоро щеше да бъде натрит.

Другата жена, без съмнение свекървата, която в най-скоро време щеше да бъде анулирана като такава, подсмръкна прекалено шумно и отбеляза:

— Не разбирам защо си още тука. Не трябва да ходиш да посещаваш наематели, защото това не е твое задължение. Ти в сравнение със сестра си не представляваш нищо, поне от това, което съм слушала. Ти не си нищо особено. Синът ми никога не би трябвало да се спре на теб.

Александра почувства удара, но остана спокойна:

— Сигурно сте права. Вашият син не ме иска. Не отивам да посетя наемателите. Напускам. Не, не го казвайте. Щастлива съм да ви доставя удоволствие с моето заминаване.

Тъкмо щеше да каже на Джон Коучмън да потегля, когато вратата на другата карета се отвори и младото момиче скочи на земята.

— Нека да се повозя с теб!

Александра затвори очи, стисна зъбите си така, че челюстта я заболя, и изруга, като избра една от цветистите мръсни ругатни на Дъглас.

Другата жена изкрещя:

— Джоун, моля те, върни се веднага! Момичето си отива, остави я да си ходи!

Синджън не й обърна внимание, отвори вратата на каретата и нахълта вътре, като седна срещу Александра. Да, това беше нейната скоро-нямаше-да-й-бъде-зълва.

— Къде отиваме? — попита Синджън, като се усмихна прелестно на Александра.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Александра погледна втренчено зълва си.

— Искам да слезеш, ако обичаш. Чу какво казах — не посещавам наематели или нещо подобно. Напускам Нортклиф Хол и нямам намерение да се връщам отново.

Синджън я погледна кротко като монахиня.

— Аз ще дойда с теб, разбира се. За мен е все едно. Моля те, не ме принуждавай да сляза. Сега съм твоя сестра по брак и всъщност не съм лош човек, и…

— Не те приемам като лош човек, но напускам брат ти, както очевидно майка ти желае, както брат ти желае, както без съмнение клюкарстващите камериерки желаят. Не мога да отговарям за теб. Господи, аз даже не те познавам, нито пък ти мен! Трябва да си гледаш работата. Би ли слязла от каретата?

Това усложнение изглеждаше безкрайно интересно на Синджън. И така, това ли е всъщност бракът. Беше много по-увлекателно от всичките гръцки пиеси, който беше чела на свещ в полунощ в библиотеката на Дъглас. Наподобяваше пиесите и на Реставрацията, които беше чела от Драйдън и Уичърли. Въпреки че не разбираше всички реплики, смееше се до припадък. Знаеше също така, че не трябва да казва на Дъглас, че ги е чела.

— Защо напускаш Дъглас?

— Моля те, слез.

Вместо да напрани това, Синджън махна на другия кочияш и каретата отмина. Свекървата на Александра все още я гледаше от прозореца. Лицето й изразяваше объркване, смесено с надежда. Тя не се опита да спре каретата.

— Сега нямаш избор, освен ако не искаш да ме накараш да вървя пеша. Не мисля, че ще го направиш. Трябва да разговаряш с мен.

Това беше твърде много. Александра поклати глава, отвори вратата, грабна куфара си и стъпи на земята. Погледна обикновеното, ужасено лице на Джон Коучмън.

— Закарай я вкъщи, ако обичаш.

— Не мога — изстена кочияшът. — Негова светлост ще нахрани прасетата с мен. Не мога! Моля ви, госпожо, не ме карайте да правя това. Не мога да ви оставя. Това означава да бъда обезглавен, да бъда нашибан до смърт!

— Не съм мислила, че графът може да бъде толкова зъл и несправедлив. Това няма значение. Това не е мой проблем. Наистина, не ме интересува какво ще правиш. Остани или се върни в Нортклиф. Аз ще сляза.

Тя се обърна и тръгна. Куфарът беше по-тежък, отколкото смяташе. Ще успее. Няма да спре и няма да позволи на раменете си да се огънат.

Синджън беше скоро до нея, тананикайки си ниско, сякаш нямаше никаква грижа на този свят, сякаш бяха излезли на следобедна разходка и не мислеха за нищо освен за различните видове пеперуди, които щяха да видят. Каретата започна да ги следва на няколко крачки разстояние.

— Това е абсурдно — каза Александра разстроена, беше готова да изкрещи. Тя се обърна и погледна Синджън. — Защо се държиш така с мен? Доколкото знам, никога нищо не съм ти направила. Както казах, даже не те познавам.

Синджън отметна главата си настрани и каза просто:

— Ти си ми сестра. Никога не съм имала сестра, само трима братя, и мога да ти кажа, че не е същото, Дъглас очевидно те е разстроил. Той понякога е малко деспотичен, суров и неприветлив. Но той има добри намерения. Няма да нашиба Джон Коучмън, повярвай ми.

— Той има добри намерения спрямо теб, но аз за него не означавам абсолютно нищо. Отивай си сега.

— О не, няма да те оставя. Дъглас и с мен ще нахрани прасетата. Той има много солидни идеи за това как трябва да се покровителстват дамите. Малко старомодни, но в края на краищата той е главата на фамилията Шербрук и приема задълженията си много сериозно. Ние сме много, знаеш това.

— Той не приема брака си сериозно. Отивай си.

— Аз чух наистина, че не те е очаквал, но не обърнах внимание на това. Тони никога не би му предложил нещо, което не е видял, ако разбираш какво искам да кажа. Никога не съм виждала Мелисанда, но всички казват, че е най-ослепителното създание в Южна Англия, може би даже и в Западна Англия. Но виждам как Дъглас скоро щеше да се навъси, ако Тони я беше омъжил за него вместо за себе си. Не искам да обиждам сестра ти, но Дъглас не би търпял жена, която знае, че е красива, и очаква от всеки и по всяко време да признава красотата й. Тони направи каквото трябваше, надявам се, знае какво прави. Но това, което не разбирам, е защо…

Александра я спря. Каза ясно и съвсем спокойно:

— Изслушай ме сега. Брат ти не ме иска. Той иска сестра ми. Обича я. Сърденето няма нищо общо с това. Не го интересува дали тя знае, че е красива. Напълно е готов да и се възхищава през следващите петдесет години. Иска да убие Тони. Много е нещастен. Отивам си, за да не ме върне на баща ми и да ме изтърси на входа на Клейбърн Хол като непотребен пакет. Не би ли направила и ти същото, Синджън? Не би ли искала да избегнеш и ти същото унижение?

Снаха й я беше назовала Синджън и без колебание Синджън се усмихна.

— Аз съм само на петнайсет, така че не разбирам напълно какво се е случило. Но аз съм съгласна с теб. Унижението не е хубаво нещо. Сигурна ли си, че Дъглас ще те унижава по този начин. Не мога да си представя да го прави. Той не е жесток човек.

— Той не би бил жесток към теб.

Синджън поклати глава.

— Дъглас ме наби с брезова пръчка миналата година. Той смяташе, че го заслужавам, но аз в никакъв случай не съм съгласна. Даже не си спомням какво направих. Не е ли странно. Слушай сега, не мога да те оставя сама. Решително възнамерявам да дойда с теб. Мога ли да те наричам Александра? Може би даже Алекс? Това е мъжки прякор, точно като моя. Имаш ли някакви пари? Ще ни трябват пари, както знаеш.

Александра погледна втренчено младото момиче с безсилно страхопочитание. Не разбираше и нямаше опит с фамилията Шербрук. Усети се, че кима с глава. Беше чувала за вълните на прилива, но не беше ги представяла преди, че ще изпита въздействието им, бел да е близо до морето.

— Добре, защото майка ми никога не ми дава каквито и да е пари освен на Коледа и даже тогава трябва да давам сметка за всеки шилинг, всяко пени, даже за това, което съм платила за подаръка й. И винаги критикува моя избор. Например миналата Коледа уших на ръка половин дузина носни кърпички за Дъглас и тя каза, че платното й струвало много скъпо и че бодовете ми са изкривени. Разбира се, Дъглас не ги изхвърли. Каза, че ги харесва. Употребява ги. Като си спомня сега, виждам, че беше унизително. Все пак разбирам малко. Бих искала да се отнасят с мен като с разумна личност, не да бъда потупвана по главата като глупав мопс.

— Да — каза Александра.

Синджън потри ръце.

— Аз съм по-висока от теб и доста по-едра и се съмнявам, че ще мога да нося някои от дрехите в куфара ти, но може да купим нещо за мен по пътя към вас. Колко далече ще трябва да вървим? Няколко дни, надявам се. Мечтая за приключения. Да, ще бъде голямо забавление, ще видиш. Може даже да срещнем разбойници. Колко романтично ще бъде това! Не си ли съгласна?

Тогава Александра започна да разбира, че е здраво хваната в капан и омотана в мрежа, и то от невинно петнайсетгодишно момиче.

— Толкова обичам да се разхождам и да се наслаждавам на природата — продължи Синджън, като подскочи. — Също така знам доста много интересни истории и това ще ни помогне да прекараме времето. Ако ти досаждам, ще трябва да ми кажеш и аз ще стоя мирно.

Александра, съкрушена, зашеметена и разбита, можеше само да кима с глава.

— Дъглас просто ми казва да си затварям устата, както и Райдър. Тайсън — той има намерение да става пастор — иска да каже същите неща, но се страхува от адски огън, каже ли това, което искрено би искал. Предприетият от него праведен път понякога е безкрайно досаден, но Дъглас казва, че трябва да бъдем търпеливи, защото Тайсън е млад и не мисли ясно. Казва, че главата му все още е пълна с глупости. Тайсън също така си въобразява, че е влюбен в една глупачка, която ме кара да настръхвам, толкова е предвзето порядъчна. Райдър просто се смее на Тайсън и казва, че тя има две имена — Мелинда-Беатрис — което е отвратително, и тя се усмихва предвзето и няма гърди.

Александра се предаде. Погледна ентусиазираното миловидно момиче до себе си. Обърна се и махна на Коучман.

— Какво правиш, Александра?

— Отивам си вкъщи — каза тя. — Отиваме си вкъщи.

— О, скъпа, няма да има приключения тогава. Какво разочарование. Може би някой ден в бъдеще ти и аз ще отидем да събираме морски раковини. Това е хубав спорт. Ела тогава, позволи ми да ти помогна да се качиш в каретата.