— Така — какво? Така изключително красива? Така съвършена?

— Не, ти не си, не съвсем, просто… вината трябва да е у теб. Нито една жена преди не ме е правила на такъв глупак, такъв неконтролируем идиот и Господ е свидетел, че ти не си сестра ти…

— Не, съвсем съм сестра ми! Аз съм си аз и ти едва намираш сили да ме погледнеш.

— Това е абсолютно невярно. Гледам те и полудявам. Е, може би не от лицето ти, но от останалото. Трябва да си някоя вещица. Унижаваш ме. Трябва да е от тези твои гърди. Но и слабините, и коремът… Какво направи с мен?

— Все още нищо, но смятам да прережа жалкия ти врат с някой остър нож.

— Да не си посмяла да ме заплашваш. По дяволите! Господ знае колко по-добре бях, преди да се появиш в живота ми! Поне знаех кой съм, какво правя и защо го правя.

„Добре, че този път — помисли си тя след затръшването на вратата — той си отиде в своята стая, а не в моята.“

Събра краката си. Бе наранена дълбоко вътре, мускулите в слабините я боляха и бяха обтегнати. Вече не беше девствена. Ако не си спомняше невероятното удоволствие от предишната нощ, вероятно щеше да го сметне за животно. Александра въздъхна и се измъкна от смачканата завивка. Цялата бе изцапана, прав беше. Тя дръпна шнура на звънеца.

Близо час по-късно Александра се надигна и видя Дъглас, който стоеше облегнат на стената, между две картини на Шербрук, със скръстени ръце.

— Доста се забави — каза той и се отлепи от стената. — Вярвам, че си готова за закуската.

— Защо не? Може би майка ти ми е сложила отрова за мишки в бърканите яйца.

— Аз ще изям порцията ти, както спах и в леглото ти. Ще бъда придворният ти дегустатор. Между другото тази рокля ни най-малко не подхожда на графинята на Нортклиф.

— Изчакай само минутка и ще измисля и за теб някой комплимент.

— Не е нужно. След като веднъж съм те взел, трябва и да те облека подходящо. Особено не ми харесва, че всичките рокли сплескват гърдите ти. Не е здравословно. Не че искам да ги излагаш на показ, но ще бъде хубаво да са малко по-разголени. Не ми се иска да разчитам само на въображението си.

— Какво търсиш тук?

Той се усмихна и и предложи ръка.

— Помислих си, че може да се осмелиш да го кажеш. Единствено сипеше заплахи, като лежеше по гръб с разтворени крака. Няма да ти позволя да заминеш за Лондон и да разкажеш на дамите как съм се държал. — Той й се усмихна още по-широко. — Не, че ще ти повярват. Никога. Само ще ти се присмеят. Ще помислят, че си ревнивка и лъжкиня.

Тя не го поглеждаше.

— Ще замина за Лондон в момента, в който се уверя, че сестра ти не е наоколо. Ще убедя дамите, че това, което им казвам, е вярно.

— Няма да заминеш.

— Престани да скърцаш със зъби, няма да ти помогне. Ще правя това, което искам.

Той каза много тихо:

— Може да имаш дете.

Изражението на лицето й рязко се смени и тя го зяпна.

— Не, това не е възможно. Не вярвам от веднъж да има резултат. Не е логично. Казваш ми го само за да ме сплашиш. Нали?

— Напротив, напълно е възможно. — Той опря ръката си на корема й. — Два пъти се изпразних в теб. Само не ми казвай, че и двата пъти са били толкова незначителни, че не си ги усетила.

— Как бих могла да ги забравя? Първия път ме нарани, а втория се държа като дивак.

Дъглас се намръщи и махна ръката.

— Не исках да стане така. Значи си лъгала първия път. Пищеше като…

— По-тихо. Ако това ти е извинението, позволи ми да ти кажа, милорд, че не си познал. Поне не ме обвинявай.

Той я погледна замислено:

— Нямаше да съм същият без теб, какво да правя?

— Ще отида да наточа ножа.

Дъглас се ухили, като видя, че братовчед му се задава по коридора.

— Ако не идваше Тони, предателко такава, щях да те посъветвам да стоиш по-далеч от мен.

— Къде е жена ти, Тони?

Тони му отвърна със сънена, преситена усмивка:

— Още спи и без съмнение ме сънува.

Усмивката на Дъглас се замени с ръмжене и Александра, която му беше бясна, не можа да се сдържи и го удари с юмрук в корема.

Той пое дъх и се засмя въпреки болката.

— Трябваше да удариш Тони, а не мен, съпруга ти, който снощи те накара да пищиш от удоволствие.

— Аха — каза Тони и погледна лицето на Александра, по което бяха изписани ярост и неудобство. — Време беше, Дъглас.

Александра не можеше да се справи с този безочлив мъж. Нямаше ли за него скромност, дискретност?

— Предполагам, че вината е и в мен, за да говорите с такова неуважение. Млъкнете и двамата.

— Съпругата не е лошо нещо — каза Тони, като вървеше в крак с Александра. — Винаги до теб, готова за целувки, за ласка и милувки.

— Жената не е домашно куче.

— О, не, тя е много повече от домашно куче. Какво ще кажеш, Дъглас?

На Александра й се стори, че Дъглас не слуша Тони. Бе се загледал в стълбите. Може би си мислеше за Мелисанда — глупачката. Дъглас се намръщи и каза рязко:

— Чичо Албърт и леля Милдрид още ли са тук?

Тони се прозя и се почеса по лакътя:

— По всяка вероятност. Това е твоята къща. Ти си скапаният домакин. Би трябвало да знаеш кой живее под твоя покрив.

— Вие сте тук и един Господ знае, че не ви искам.

Тони бе доволен от липсата на сърдечност. Той каза непринудено:

— Хайде, хайде, братовчеде. Мислех си, че тази сутрин всичко ще бъде забравено. В крайна сметка ти се ожени за Александра по начин, по който всеки един мъж взима съпругата си, и като ви гледам, бих казал…

— По-добре не казвай нищо, Тони!

— Извинявай, Алекс. Ти си прав, Дъглас. Бих искал да заведа Мелисанда на Строубери Хол в петък. Доволен ли си?

— Още три дни в твоята ужасна компания!

— И на сестра ми — каза Александра. — Трябва да си доволен и на това. Можеш да си седиш, да размишляваш, да въздишаш и да се правиш на меланхоличен.

— Бих бил доволен, ако си държите езика зад зъбите, мадам.

— Не съм виждал Дъглас да мисли за жени, Алекс. Сигурно щеше повече да се гордее.

— Здравейте! Добро утро. Александра! За Бога, изглеждаш толкова бледа. Не си ли спала добре? Дъглас пак ли се заяжда с теб? Добро утро, господа.

Александра погледна ентусиазираната си млада зълва, която изглеждаше здрава, жизнерадостна, отблъскващо яка, и въздъхна:

— Здравей, Синджън.

— Здрасти, малката — каза Тони.

Дъглас изсумтя на сестра си.

— Майка ти в трапезарията ли е? — полита Александра.

— О, не, още е твърде рано за нея. Тя не става почти до обяд. Ела, Александра, няма защо да си губиш времето. Само леля Милдрид е там. Както знаеш, тя бая си похапва, така че няма да каже нищо. Странно, а е толкова слаба?

Александра отново въздъхна.

— Сутрин майка ми е като изцеден лимон. Леля Милдрид е по-скоро като сушена слива.

Синджън се намръщи и се обърна към брат си:

— Не мога да си представя сушена слива да яде много.

— Знаеш ли, че си отвратителна, Синджън?

— Тази сутрин не си в особено хубаво настроение, Дъглас. Да не би Тони пак да се е заяждал с теб. Не му обръщай внимание. Толкова се радвам, че си вкъщи и че си женен за Алекс. Ще пояздим ли след закуска?

— Защо не? — каза Александра. — Бих искала да маркирам най-краткия път до Лондон.

Леля Милдрид се бе заела с две кифли, от който капеше мед и масло. Тя погледна Александра изпод навъсените си вежди, но не каза нищо.

Дъглас хвана Александра за лакътя и я спря. Тя го погледна.

— Време е да седнеш там, където ти е мястото — каза той.

Тя отправи поглед към стола на графинята и потръпна:

— Не е нужно и…

— И нищо. Мълчи и ми се подчинявай. Това ще е нещо ново за теб. Хайде, седни!

— Изглеждаш чудесно на този стол — каза Синджън. — Мама ще скръцне със зъби, но най-правилно е предимство да има съпругата на Дъглас. Ти си господарката сега, а според Дъглас всеки от рода Шербрук трябва да изпълнява задълженията си и да носи отговорност.

— Жалко, че братовчед ми не обръща внимание на нито една от известните максими на Шербрукови, голям грубиян.

Леля Милдрид каза на всеослушание на масата.

— Твърде е дребна за този стол.

Дъглас се усмихна от другия край на масата на жена си:

— Искаш ли да седнеш на възглавница?

— Всъщност, лельо — каза Синджън, — този стол е точно за Алекс. Мама малко прелива извън него. На стола в гостната би трябвало да се сложи възглавница за Алекс.

— Права си, Синджън — каза Тони.

— Никой не те е питал за мнението ти. Антъни — каза леля Милдрид. — Държиш се отвратително. Наистина! Да се ожениш за две момичета и да пробуташ на Дъглас не тази, която трябва.

— Кифличките са много вкусни — каза Синджън и предложи една на леля си.

— Моля те, лельо, не казвай това на жена ми — каза Тони. — Аз съм нейният живот, съсипва се, ако липсвам дори и за миг, тя…

— Мисля, че днес трябва да купим кобила за Алекс, Дъглас — каза Синджън и подаде една кифла на Тони. — Не можеш да натупаш Тони на масата за закуска.

— О, Дъглас, срещнах Том О’Мали и той ми разказа за посещението ви с Алекс, как хубаво си се грижел за нея и как още на следващия ден си му изпратил ново легло. Каза, че било истински рай, и сигурно е така, това е първото легло, на което спи и е по-дълго от него. А, ето го и Холис. Негова светлост се нуждае от кафе, Холис.

— Май наистина се нуждае — съгласи се Холис и наля кафе от фин сребърен кафеник. — Ваша светлост желае ли кафе?

Алекс подскочи. „Ваша светлост!“ Погледна учтивото лице на Холис.

— Малко чай, ако обичаш, Холис. Не съм свикнала с вкуса на кафето.

— Струва ми се, млада лейди, че сте седнали на моя стол?

— О, скъпа — каза Синджън, — още не е станало обяд.

Овдовялата графиня на Нортклиф бе преизпълнена с ярост.

— Млъкни, Джоун, защото иначе ще прекараш останалата част от годината в спалнята си. Виждам как я окуражаваш. А що се отнася до теб, ще се преместиш.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Внезапно в трапезарията се възцари пълна тишина.

Алекс погледна към Дъглас. Той седеше абсолютно неподвижен, като статуя, с вилица в дясната ръка. Леко й кимна. Значи оставяше всичко на нея. Нямаше да се намесва. Тя преглътна и се обърна към свекърва си.

Заговори меко:

— Както знаете, името ми е Александра, а не „млада лейди“. И за да бъдем още по-точни: лейди Александра. Дъщеря съм на дук. Странно или не, сме в Карлтън Хауз, аз имам предимство пред вас. Въпреки че направих крачка назад, що се отнася до женитбата, все още имам предимство. Независимо от всичко сме роднини. Вие сте доста по-възрастна, ето защо ви засвидетелствам уважението си. Никога не съм разбирала защо възрастта изисква по-голямо уважение, но, изглежда, такъв е животът. Сега бихте ли ме наричали „Александра“ или „лейди Нортклиф“?

Графинята на Нортклиф не беше клон, за да се прекърши от силен вятър. Въпреки че виждаше неумолимостта на момичето, седнало в стола й — нейния стол, — така че трябваше да положи усилие, за да преоцени положението си. Синът и не каза нито дума. Той не я защити, собствената си мила майка. Вдовицата пое дълбоко дъх, но бе изпреварена от Холис, който тихо каза:

— Милейди, готвачката е приготвила тази сутрин специална кифличка с орехи и стафиди, покрита със замразени бадеми и канела. Прекрасна е наистина и готвачката очаква със затаен дъх мнението ви. Заповядайте, милейди, ето, седнете тук, на този чудесен стол, от който се открива такава хубава гледка към източната ливада. Можете да гледате как наперено се разхождат пауните. Винаги съм смятал, че това е най-хубавото място на цялата маса.

Вдовицата се колебаеше какво да направи. „Фалшивата“ й снаха я накара да вземе решението. Александра плесна въодушевено с ръце.

— Ох, много искам да гледам пауните, Холис. Опашките им напълно ли са разтворени? Чудесно! Мадам, имате ли нещо против аз да седна там тази сутрин, за да ги гледам. И преди съм забелязвала, че този стол е на великолепно място.

Когато вдовицата заговори, и трите й брадички се повдигнаха.

— Не, бих искала аз да ги гледам тази сутрин. Забавни са. Е, Холис, очаквам да бъда настанена. Донеси кифлата ми.

Дъглас бе поразен, напълно поразен. Погледна към Александра, но тя бе навела надолу глава. Това също му направи впечатление. Нито ликуване, нито злорадство за тази малка, но доста забележителна победа. Тя бе успяла да не превърне трапезарията в бойно поле с помощта на Холис. Тогава й каза:

— След закуска с Александра ще ходим до фермата Брандърлей, за да й купим кобила. Ще дойдеш ли с нас Синджън?

Устата на Синджън бе пълна с пушена риба и тя само кимна. Тогава се появи Мелисанда, която каза весело от вратата:

— О, какво удоволствие! Тони, не искаш ли и на мен да купиш кобила? Бих искала да е бяла, чисто бяла — с дълга, гъста грива.