— Нашият иконом ми каза, че е дошъл един джентълмен да ме види. Странно, тъй като все още не познавам много джентълмени в Лондон. За миг помислих, че сигурно е Бичъм, но не, кълна се, той не би проявил такава нетактичност. Не е в неговия стил. Кой сте вие, сър?

— Аз? — Тоя я погледна втренчено, без да мига. — Аз? Негова светлост сигурно е съобщил за идването ми. Вие сигурно знаете кой съм аз.

Той искрено се удиви от факта, че тя не знае кой е, и Александра се усмихна.

— Не. Бърджис само каза, че е дошъл някакъв джентълмен. Може би пишете пиеси или сте актьор, който търси покровителство? Може би викарий, който има нужда от прехрана? Ако е така, съжалявам, че трябва да ви кажа, но младият брат на негова светлост без съмнение ще…

— Не! Аз съм доктор Джон Мортимър! Аз съм лекар! Аз съм един от най-видните лекари в цял Лондон! Негова светлост ме помоли да дойда при вас. Както знаете, той е загрижен, че вие ще носите наследника му и че може би сте твърде малка, за да осъществите успешно тази, задача. Помоли ме да установя дали това е истина.

Тя го гледаше с втренчен поглед, без да може да повярва. Същата сутрин бяха повикали Дъглас, проклети да са черните му очи и коси, и още не беше се върнал. Значи той е уредил да дойде този мъж. Е, поне все още не се е върнал, което значи, че няма да й се налага да спори с него пред доктор Мортимър.

— Доктор Мортимър — каза тя, но вече й струваше усилия да продължава да се усмихва, — страхувам се, че сте дошли напразно. Съпругът ми прекалено много се тревожи. Освен това, ако вече съм бременна и съм твърде малка, не би могло да се направи нищо, не е ли така?

Доктор Мортимър — човек, който знаеше собствената си цена, и то висока, непривикнал да чува толкова дръзки думи от една жена, при това жена, която се държеше с него така самонадеяно — запази самообладание и любезно се усмихна. Тя се чувства неудобно, там е цялата работа. Това бе единственото обяснение за странното й поведение, макар че съвсем не изглеждаше притеснена. Въпреки това той набра благия глас, който винаги успокоява нервните жени, леко се засмя на опита и да бъде остроумна и каза:

— Мила лейди Нортклиф, жените, независимо в какво са убедени или мислят, че са убедени — несъмнено подпомогнати от добрите намерения на по-възрастните си роднини от женски пол, — нямат способността да различават кое е подходящо или не е подходящо за тях. Нали разбирате, затова имат съпрузи. Аз съм тук, за да ви прегледам, мила госпожо, както ме помоли вашият съпруг. След това ще кажа на съпруга ви кое е най-добро за вас, когато заченете наследника му. Неговата загриженост за вашите размери е похвална. Като лекар аз взимам под внимание всички фактори и след това насочвам какво е редно да се прави, докато се роди детето. А сега, мила госпожо…

Александра не можеше напълно да повярва, че този претенциозен, абсолютно досаден човек, лекар или не, бе влязъл в гостната й и се отнасяше с нея, сякаш е полумалоумно заблудено създание. Но в момента й се искаше да удари Дъглас, а не този екземпляр.

Сладко се усмихна.

— Искате ли чаша чай, сър?

Той щедро се усмихна.

— Не, благодаря, госпожо — разпери ръце в израз на фалшива скромност. — Знаете ли, аз не винаги разполагам с времето си. Ето, след един час трябва да отида да видя лейди Абъркромби. Тя е братовчедка на кралицата, а аз съм неин личен лекар. Беше ми трудно да дойда да ви прегледам толкова бързо, но познавам съпруга ви добре и реших да му направя тази услуга. А сега, госпожо, време е да се качим горе в спалнята ви. Ако искате да присъства прислужницата ви, разбира се, нямам нито против.

— Сър, няма никъде да ходим. Съжалявам, че сте дошли напразно. Както казах, съпругът ми прекалено много се тревожи. — При тези думи Александра отиде и силно дръпна шнура на звънеца. Сърцето й силно биеше, знаеше, че се е изчервила. Странно, въпреки всичко не беше ядосана точно на това снизходително дребно човече, което е такова, каквото е. Ах, но Дъглас бе съвсем друг въпрос.

— Госпожо, наистина…

Тя вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Не, сър, моля ви, не се извинявайте. Вървете при лейди Абъркромби, братовчедка на кралицата, която несъмнено очаква с най-голямо нетърпение вашето пристигане, в резултат, на което сърцето й, изпълнено с очакване, бие прекалено силно за доброто.

— Нямах намерение да се извинявам! Вашият съпруг ме помоли да дойда тук и…

— Моля да ме извините, сър, но моят съпруг не би молил и самия крал. Очевидно вие съвсем не го познавате добре. Бърджис, моля те, изпрати добрия лекар до вратата. Той много бърза. Нали разбираш, трябва да се види с кралицата.

— Не, не, с лейди Абъркромби, братовчедка на кралицата. Вие, разбира се, не може да искате да си отида!

— Сигурна съм, че кралицата също ще припадне от радост да ви види, доктор Мортимър. А сега, добри ми господине, моля да ме извините…

Бърджис беше в незавидно трудно положение. Графът му беше казал за предстоящото посещение на лекаря. Знаеше, че графинята не е предупредена и това го притесняваше. Бегло я познаваше, но въпреки това бе сигурен, че няма да е доволна от постъпката на негова светлост. И ето, нейна светлост сега очевидно гонеше добрия лекар. Бърджис знаеше какво повелява дългът му. Също знаеше кое за него е добро. Той застана мирно, висок пет фута и четири инча, и спокойно каза:

— Доктор Мортимър, моля ви да минете оттук, ако обичате.

— Довиждане, сър. Много мило от ваша страна, че се отбихте.

Мортимър искаше да се почувства оскърбен, но беше повече объркан от това, което стана. Не можеше да разбере как младата дама, графиня или не, бе успяла напълно да го разгроми и затова, без да каже нито дума, се остави да го води икономът, който повече приличаше на коняр, плешив, със закръглен корем, липсваше му само препасана голяма престилка. Беше също много нисък, напълно неподходящ според представите на Мортимър за домакинството на един граф. Спря за миг на стълбите, като се взираше назад към предната врата на къщата.



Дъглас направи всичко възможно да побърза, за да бъде тук, когато лекарят пристигне. Предполагаше, че на Александра няма да й бъде много приятно да види този човек, но се тревожеше и искаше лекарят да я прегледа веднага. Искаше да чуе от него, че тя ще е добре. Фактът, че нямаше представа дали наистина е бременна или не, не беше от значение. Ако сега не е бременна, рано или късно ще е. Не, той се тревожеше и искаше да успокои тревогата си от човек, който знае как стоят нещата, а неговият личен лекар, който го лекува преди три години, когато бе ранен, препоръча Мортимър.

Затова, когато видя лекаря, който бе застанал пред къщата и глупаво се взираше назад в затворената врата, поздравът застина на устата му и той се намръщи. О, Боже, нещо не е наред. Знаеше си, че тя е прекалено малка; сега е бременна и ще умре и за това ще е виновен само той. Гласът му беше дрезгав и настойчив, но той не зададе този въпрос, а каза:

— Доктор Мортимър. Добре ли е жена ми?

— О, господарю! Жена ви? Видите ли, тя ми предложи чай. Жена ви е добре. Тя съвсем не е такава, каквато очаквах. Не е това, което съм свикнал да виждам при жени. Млада е, може би това е причината за всичко. Много странно. Сега трябва да тръгвам, господарю. А, жена ви, да, господарю, жена ви. Желая ви всичко най-хубаво, господарю. Успех. Смея да кажа, че ще имате нужда от него.

Мортимър продължи да говори в същия дух, докато слезе надолу по стълбите и се качи в каретата, която го чакаше.

Дъглас стоеше с ръка върху топката на предната врата и се взираше в лекаря. Думите му звучаха неопределено; сякаш говореше несвързано; съвсем не изглеждаше, както беше изглеждал рано същата сутрин, когато Дъглас се отби при него. Въпреки това щеше да каже нещо, ако Александра не е добре. Нали?

Намери я в гостната, стоеше до еркерните прозорци, държеше тежките драперии и се взираше навън към улицата и към парка отвъд нея.

Когато той влезе в стаята, тя го погледна през рамо, но не каза нищо. Отново насочи вниманието си към парка отвъд улицата.

— Видях доктор Мортимър на стълбите.

Тя не отговори.

— Изглеждаше малко особен. Каза, че си добре, поне мисля, че така каза. Сигурно е дошъл много рано.

Тя продължаваше да мълчи. Стоеше като истукан, сякаш беше глътнала дръжка на метла.

— Виж, Александра, исках да се уверя, че ще си добре, Ти, разбира се, не се сърдиш, защото аз се тревожех за теб. Съжалявам, но само мъже са лекари, затова наистина нямах никакъв избор. Опитах се да побързам, да бъда тук, когато дойде той, но не успях. Ако можех, щях да бъда с теб. Хайде, не беше толкова ужасно, нали?

— О, не, изобщо не беше ужасно.

— Тогава защо стоиш там, без да ми обръщаш внимание? Държиш се, сякаш не съществувам. Не съм свикнал на такова отношение от страна на жена ми. Не си ли спомняш? Ти ме обичаш.

— О, не, разбира се, Дъглас. Това е само похот, нищо повече. Ти ме убеди в това. Що се касае до скъпоценния ти лекар, надявам се надутият глупак да падне в някоя канавка и да се удави.

Дъглас прокара пръсти през косата си.

— Съжалявам, че не се е държал добре. Не, не, взимам си думите назад. Това наистина е ужасяваща мисъл. Не го ли хареса? Не беше ли достатъчно внимателен с теб? Повече ли те притесни, отколкото трябва?

При тези думи тя се обърна към него, на лицето и беше изписано отчуждение.

— Снощи ти казах, че няма да допусна да ме прегледа никой друг мъж…

— Освен мен.

Опитът му да се пошегува не успя.

— Правилно. Паметта ти е много услужлива, когато искаш да служи на собствените ти цели. Бях учтива с него, Дъглас, но ние не излязохме от тази гостна.

— Позволила си да те прегледа тук? Къде, на дивана? Не? Тогава на онзи голям фотьойл, ей там? Боже мой, не си постъпила добре, Александра. Проявила си липса на деликатност и мъдрост. Защо, можела е да влезе мисис Гудгейм. Можел е да влезе Бърджис с подноса с чай. За Бога, можела е да влезе прислужница да бърше прах. Очаквах, че ще искаш да запазиш благоприличие и ще присъстват най-малко три прислужнички, за да бдят внимателно. Не, това не е…

— Той не ме докосна. Снощи ти казах, че няма да позволя. Не ми ли повярва?

— Ти си моя проклета съпруга! В началото не беше, но когато след това реших да се оженя за теб, стана твое задължение да правиш това, което те помоля — не, това звучи смешно. Стана твой проклет дълг! Твой проклет дълг е! Искам да се прегледаш. Не искам да те докосва друг мъж, но той не може да се нарече истински мъж; той е лекар, нещо като евнух, и му се плаща, за да докосва и да познава това, което докосва. По дяволите, Александра, какво направи с него?

— О, да, твоят първокласен доктор Мортимър е мъж, Дъглас! Той издекламира всички ваши скъпоценни мъжки глупости. Държа се с мен, сякаш съм дете, при това глупаво дете. Освен това как може да знае какво прави? Той не е жена; не е устроен като жена. Как може да знае как функционира една жена и кога нещо не функционира както трябва?

— Няма да сторя с теб, Александра. Ще го помоля да дойде пак. Ако желаеш, мога да остана с теб и да не го изпускам от поглед, ако това те тревожи. Ето това исках да направя днес. А сега достатъчно… Искаш ли да отидем да яздим в Ричмънд? Можем да направим пикник. Аз няма да мога да се нахвърля върху теб — т.е. да те възнаградя, — наоколо ще има прекалено много хора. Какво ще кажеш?

Тя беше втренчила поглед в него.

— Дъглас, разбираш ли какво направи?

— Дразниш ме, Александра.

— Направи нещо против желанието ми. Дори не ме попита. Няма да търпя подобно нещо, Дъглас.

Той почервеня и всъщност изрева:

— Дявол да те вземе, ти си моя съпруга. Не можеш ли да разбереш, че ако ти направя дете, може да умреш. Не искам да те убивам!

— Защо? — Гласът й вече беше мек като памук.

Дъглас чу промяната и му се прииска да си удари един ритник.

— Не се опитвай да минаваш с твоите проклети хитрости, мадам. Върви да си облечеш костюма за езда. Разполагаш с петнадесет минути. Ако закъснееш, ще те изгубя в Ричмънд.

„Това е начало“, помисли Александра, докато се качваше по стълбите. Много обещаващо начало.

След по-малко от половин час обаче изпита желание да го ритне. Нейното обещаващо начало се бе превърнало на пух и прах.

— Дъглас, кой те извика толкова рано тази сутрин? — Зададе въпроса от чисто любопитство, без никаква цел.

Дъглас обаче застрашително настръхна на седлото. Жребецът, който той държеше в Лондон, на име Принц, огромен, пъстър кон, не хареса тава настръхване и кривна настрани. Кобилата на Александра, доресто животно с ужасен нрав, реши, че нейната ездачка е виновна жребецът да се разтревожи и затова изви глава и я ухапа по ботуша. Тя извика от изненада.

Дъглас остро каза:

— Казах ти, че не е като кобилата ти вкъщи. Внимавай, Александра.

Тя се намръщи с поглед, насочен в тила му. Яздеха в лек галоп по Ротънроу. Дъглас бе решил, че няма да имат време да отидат до Ричмънд. Все още беше твърде рано, за да присъства цялото висше общество, и това радваше Александра. Беше приятен ранен следобед, лек бриз разрошваше свободно падащите къдрици около лицето и. Тя отново каза, по този път в гласа и имаше нещо повече от чисто любопитство: