Катрин Каултър - Невестата от Шербрук

Гледаше я очарован, а тя цялата се изчерви, изцъка няколко пъти и каза на французина срещу нея:

— Je crois que e’est ici men mari.

— Ти само мислиш, че аз съм твой съпруг? — Дъглас кимна на французина, който вече беше станал, взираше се в него и нервно пипаше ланеца на часовника си. „Ланец на часовник!“

— Какво прави той тук, Александра?

Тя също стана с широка усмивка леко изтича към него.

— А, той е един много приятен млад джентълмен, с когото се запознах… хм, да, с когото се запознах, когато бях при Гантърс, и го помолих да ме посети тук, ние бихме могли, хм, бихме могли да говорим за разни неща.

— За френски неща?

— Мисля, че може да се каже така.

— Плащаш ли му?

— Ами да.

— Той шпионира за теб. Нима очакваш да ме следи, да подслушва разговорите ми и да ти докладва?

Тя го гледаше втренчено.

— Наистина ли мислиш, че бих направила това, Дъглас?

— Не — рязко каза тон. — Не, не мисля, поне не при нормални обстоятелства. Но съм убеден, че би направила всичко, което ти хрумне, за да ми помогнеш дори когато не съм те молил за подобно нещо, нито искам, нито имам нужда и аз наистина ще те напердаша, ако се опиташ да го направиш.

Тя леко изви глава.

— Казваш няколко неща, Дъглас, и аз въобще не съм сигурна…

— По дяволите, жено, кой е този човек и какво прави тук?

Ти вирна брадичката си.

— Много добре. Казва се мосю Лесаж и ми дава уроци по френски.

— Какво?

— Чу ме. Моля те сега да излезеш, Дъглас, още не е сме свършили.

Дъглас изруга на френски с такава изискана лекота, че французинът се развълнува и зъбите му цъфнаха в усмивка, с която изрази одобрението си. Той бързо каза нещо на Дъглас и Дъглас му отвърна още по-бързо. След това двамата мъже продължиха да говорят на този проклет език, като я изключиха от разговора и я накараха да се почувства ненужна.

— Дъглас — каза тя с много висок глас, — мосю Лесаж е мой учител. Ти ни прекъсна. S’il vous plait, моля те, излез.

Дъглас каза нещо на мосю и той се засмя.

— Извини ме, Александра, но мосю точно си припомни, има друг урок, който е много скоро, и то на другия край на Лондон. — Дъглас се ръкува с него и от ръката на съпруга и преминаха пари в ръката на французина.

Александра искаше да го удари. Искаше й се, без да се запъва, да го изругае на френски, който той използваше с такава лекота. Не, искаше само една френска дума за проклятие, само една. Ръцете й бяха свити в юмруци. Почака вратата да се затвори и тогава тропна с крак.

— Как се осмеляваш! Той беше мой учител. Защо ти се разпореждаш. Иска ми се да ти кажа на френски колко много съм ядосана!

— Искаш да ме изругаеш?

— Да. Oui!

— Merde.

— Какво?

— Можеш да кажеш merde. Това означава… няма значение, това е ругатня и ще успокои злобата ги. Имай ми доверие.

— Merde!

Той трепна, след това и се усмихна.

— По-добре ли се чувстваш? — Тя не каза нищо и той продължи: — Защо искаше да научиш френски?

— За да разбера какво ти каза онази уличница и защо онзи човек, Жорж еди-кой си, искаше да те убие снощи!

— А, значи съм бил прав. Ти си представяш, че си света Джорджина. — Той отиде до стъклените врати, който бяха от пода до тавана и водеха направо в градината. Отвори и вдъхна свежия утринен въздух. — Александра, имала си намерение пак да ме спасяваш? Този път с ученически френски?

— Щом не искаш да ми кажеш какво става, какво пък, трябва да направя нещо. Това ми е в характера, не мога да се съпротивлявам. Иска ми се да не мислиш, че това е вмешателство.

— Жалко — каза той, без да се обърне и да я погледне. — Да, жалко, че не приличаш повече на сестра си, жена, която според мен е изпълнена с желание да чака, за да види какво иска съпругът й от нея, преди да се впусне като мъжкарана в една бъркотия след друга. Бъркотии, казвам, които нямат нищо общо с теб.

— Бих искала да се изразяваш по-ясно, когато ме укоряваш, Дъглас.

— В какво не съм съвършено ясен?

— Че все още обичаш Мелисанда?

Тогава той се обърна с лице към нея, тази негова съпруга, и видя обидата в очите й. Това го раздразни. Не беше я любил предишната нощ. Господи, искаше да го направи, не беше нищо ново, той винаги я искаше, но трябваше да я научи, че не може да го има винаги, когато пожелае, че той ще решава кога, къде и как, и трябваше да й покаже, че е недоволен. Да, направи това и сега я искаше като самия дявол. Утринната й рокля, ушита от бледожълт муселин, съвсем не беше толкова съблазнителна, за Бога, и все пак искаше да разкъса тази придаваща й такава женственост дантела от врата и да разголи гърдите й. Искаше да хване гърдите й, искаше да милва и да целува меката им плът. Искаше да притисне лице в сърцето й.

Той въздъхна и продължи да стои с гръб към нея, защото само при мисълта за проклетите й гърди го възбуди, и то болезнено. Това никак не му харесваше.

За своя изненада той каза:

— Не, не обичам Мелисанда. Никога не съм я обичал, но я желаех. Предполагам, че тя беше нещо като мечта за мен, не истинска жена, едно прелестно видение, което правеше нощите ми по-малко самотни. Не, не я обичам. Страхувам се, че Тони беше прав за това, проклетият педераст.

— Тони я обича.

— Да, обича я.

В нея се надигна отчаяно желание да го попита дали с възможно поне малко да я обикне. Но не го направи. Каза:

— Аз съм такава, каквато съм, Дъглас. Не мога да понеса мисълта, че си в опасност. Не мога да повярвам, че предпочиташ да седя на чаша чай, когато някакъв злодей идва да забие нож в гърба ти.

— Може би, ако нещата стояха така, би могла да викаш с пълно гърло за помощ от някой мъж.

— А ако наоколо няма никой от твоя скъпоценен вид?

— Престани да си играеш с мен, Александра. Не искам да правиш нищо, което не съм одобрил. Искам да знам къде си, какво правиш. Не искам, нито имам нужда да се месиш в моите работи.

— Искаш студена съпруга?

— Студена? Ха, толкова ли бързо забрави как викаш и стенеш, когато те обладавам? — Той млъкна, защото членът вече го болеше в издутите бричове.

Изгледа я продължително със замислен поглед. Тя беше прекалено близо.

— Искам да останеш тук, вкъщи. Недей да излизаш. Погрижи се за приготовленията за заминаването ни рано сутринта. Това достатъчно ли ти е?

Тя се изправи със свити в юмруци ръце. Той просто няма да отстъпи, помисли тя. В този мрачен момент се зачуди дали той някога ще отстъпи. Може би не: Усмихна се, обидно й беше да кара устата си да се движи по този начин, но го направи, след това му кимна и излезе от стаята.

Изкачи се по широкото стълбище и не се обърна, когато чу, че мисис Гудгейм я вика. Отиде до спалнята си, влезе вътре и заключи вратата. Дълго време остана изправена в средата на стаята, след това бавно коленичи. Уви ръце около тялото си и заплака.

Потъна дълбоко в мъката си и не чу как вратата тихо се отвори. Дъглас тъкмо се канеше да й нареди нещо, но заповедта замря на устните му. Той гледаше с втренчен поглед и усети как сърцето му се сви. За Бога, всъщност не беше й се карал, не беше направил нищо, с което да предизвика тази мъка. Не можа да издържи. Бързо отиде до нея, вдигна я на ръце и я занесе на леглото. Легна върху нея, впи устни в нейните, вкуси сълзите и, помъчи се да я накара да забрави болката, да забрави всичко освен удоволствието, което щеше да и достави. Рязко свали роклята й, разкъса чорапите и захвърли чехлите й.

Разкопча панталоните си и проникна в нея, беше мека и изпълнена с желание, готова да го приеме и той се удиви от дълбочината на чувствата, които тя изпитваше към него, и от всеотдайността й дори когато я беше обидил.

— Александра — каза той в устата й и с тласък силно се притисна към нея.

Тя отвори очи, докато приповдигаше тялото си, за да го поеме по-дълбоко.

— Изглежда, трябва да те любя всеки ден, за да сме здрави, нали разбираш, в противен случай бързо ще остареем, ще станем дребнави и раздразнителни. Разбираш ли? Кажи, че разбираш.

— Разбирам — каза тя и притегли лицето му към своето. Беше жадна за него, винаги изпитваше тази жажда; целуна го, като първа плъзна езика си в устата му, това го изненада и той в същия миг обезумя.

— Ах, недей — каза той, но беше твърде късно. С нея винаги беше твърде късно и той се издигаше и спускаше в нея, задъхваше се със затворени очи от силата на усещанията, които го разтърсваха, от напрежението, което непрекъснато нарастваше, и тогава, съвсем неочаквано, той рязко се изтегли от нея. Тя бързо отвори очи, но той само поклати глава. С големите си ръце повдигна хълбоците й и я притегли към устата си.

Александра извика.

След това изстена тихо, извън себе си, заставяше я да изпита облекчение, после пак я разтърсваше с нови усещания и това се повтаряше отново и отново. Този път той я държеше под контрол и тя не можеше да направи нищо. Викаше и удряше главата си в леглото, докато накрая той я пусна и отново проникна в нея, изви гръб и се изпразни, като извика името й.

Когато всичко свърши, когато можеше да си поеме дъх, Дъглас се повдигна, опрян на лакти върху нея, и каза в замаяното й лице:

— Недей да плачеш пак. Това не ми харесва. Няма никаква причина да плачеш. Аз дойдох при теб, нали? Не ти ли доставих голямо удоволствие?

— Да — каза тя. — Да, достави ми.

Той все още бе дълбоко вътре в нея. Беше време за обяд. Абсурдно. Беше време за обяд, а отново се възбуждаше. Събра сили и се изтегли от нея.

— Няма да плачеш повече — каза той, стана и се изправи над нея. Оправи панталоните си.

— Защо не можеш да ми се довериш, Дъглас?

— Говориш глупости.

— Не се ли опитах да те спася от Тони?

— Това няма нищо общо.

Тя успя да стане и да седне, като дръпна нощницата си надолу. Беше мокра, изпотена и поела също и от неговата влага, както предполагаше, чувстваше се все още отмаляла, изтощена от удоволствие. Погледна краката си, които висяха боси отстрани на леглото, без да докосват пода.

— Много добре, Дъглас, ще направя както искаш. Няма да се бъркам в нищо. Ако имаш неприятности, ще ти съчувствам, но няма да предприемам нищо. Нали това искаш?

Той се намръщи. Не, не искаше това, но беше казал точно това.

— Искам да се приготвиш. Гладен съм. Време е за обяд. — Той отново я остави, като отиде в спалнята и затвори вратата след себе си. Тя седеше и се взираше след него.

— Merde — каза тя.