Продължаваше да я гледа. Тя седеше там, облечена в бялата си нощница с вдигната яка, а сплетената и тъмночервена коса беше преметната на дясното й рамо. Отмерваше с ръка при всяко повтаряне на думите. Светлината на свещта се отразяваше в очите й, по бузите и по косите й пробягваха сенки. Повтаряше непрекъснато едни и същи фрази, отново и отново.

Ако се опиташе, би могъл да разбере френския й.

— Аз му помагам. Je l’aide. Ах, а това какво е?

Замълча, а после прошепна:

— Аз го обичам. Je l’aime. Обичам Дъглас. J’aime Douglas. Обичам съпруга си. J’aime mon mari.

Стоеше неподвижен. Остави надигналите се у него чувства да го завладеят изцяло. После нежно засия в усмивка, която идваше накъде дълбоко отвътре. Тази усмивка го стопли и го накара да се почувства невероятно щастлив; това беше знак, че я приема, че е осъзнал какво е тя за него и какво ще изпитва винаги към нея, неговата съпруга.

Затвори вратата много тихо и замислен се изкачи обратно по стълбите. Докато лежеше буден и я чакаше, той се наслаждаваше на непознатите за него чувства.

Когато час по-късно тя се отпусна до него, престори се на заспал. За десет минути. После се обърна към нея, взе я в прегръдките си и започна да я целува.

Александра трепна изненадана, а след това отвърна на целувките му, както винаги с жар. Но сега нямаше стръв и дива необузданост. Когато проникна в нея, направи го леко, нежно и бавно — нещо, което до този момент не бе успявал да постигне. Продължаваше да я целува, дразнеше я с език, милваше долната й устна и я галеше, докато я водеше към върховния екстаз. И когато го достигнаха, тя въздъхна от удоволствие — сега беше обвързана с него. И щеше да бъде обвързана завинаги.

След малко той разбра, че е заспала, целуна я по челото и прошепна, докосвайки с устни лицето й: „Je t’aime aussi“

Седем часа по-късно на закуска той удари юмрук по масата толкова силно, че чак чинията му подскочи и едно парче бекон падна на бялата покривка.

— Казах „не“, Александра, Твърде неприятно е, че Синджън те е помолила да и вземеш книга от Хукамс. Нямам време да те придружа и ти никъде нима да ходиш без мен. Разбра ли?

Тя мълчеше.

— Кажи ми, че си разбрала.

— Разбрах.

— Добре, а сега се погрижи за багажа. Съжалявам, че не можем да тръгнем още тази сутрин, но имам да свърша някои неща. Ще се върна късно.

Точно на вратата я чу да казва „merde“ и застина. Престори се, че нищо не е чул, и излезе. Александра гледаше в чинията си и недоумяваше как така е могла да се отдаде на глупави фантазии през нощта и да си въобрази, че това ще трае по-дълго от моментната мъжка страст.

През остатъка, от сутринта беше заета; в интерес на истината мисис Гудгейм нямаше голяма полза от нея, тъй като Александра бе много разсеяна и не я беше грижа дали роклите й са опаковани във фина хартия, или са направо нахвърляни в куфара.

Дъглас не се прибра за обяд. Беше готова да се разкрещи от раздразнение, но и от страх, за него. Защо не го накара да й обещае, че, няма да ходи никъде без нея? Опита да се занимава е френски, но беше толкова ядосана, че през повечето време се ровеше за по-обидни думи.

— Не ви свърта на едно място, милейди — обади се накрая мисис Гудгейм с отегчение в гласа. — Защо не се поразходите с каретата? Уверявам ви, че тук няма за какво да се грижите.

Значи Дъглас не бе уведомил прислугата, че съпругата му не трябва да излиза от къщи. Александра присви устни. Щеше да отиде и да вземе романа на Синджън, а Дъглас да върви по дяволите. Все пак за по-голяма сигурност измъкна от бюрото му в библиотеката малък пистолет и го пъхна в дамската си чантичка. Беше го намерила предишната нощ, докато си почиваше от ученето. Не знаеше дали е зареден, самият му вид й вдъхваше страх. Помоли се да не й се налага използването му. Помоли един от лакеите да седне отпред при кочияша Джон и да я придружи. Какво повече от това би могъл да иска Дъглас? Тя водеше със себе си двама въоръжени слуги и носеше пистолет.

Бърджес знаеше, че нейно благородие трябва да си стои вкъщи, но не беше на поста си, когато Александра се измъкна заедно с лакея Джеймс.

Каретата бързо премина Пикадили и зави покрай Хайд Парк към улица „Сейнт Едуард“. Кочияшът остана при каретата, а Джеймс влезе с Александра в Хукамс. Вътре беше прашно, от пода до тавана имаше рафтове, претъпкани с книги. Пътеките между тях бяха тесни, но въпреки това се смяташе, че Хукамс е място за срещи, и поради тази причина беше препълнено с бъбрещи дами и господа. Отпред прислужнички и лакеи чакаха да поемат пакетите от господарите си, Александра остави Джеймс да се заглежда по една хубава прислужничка. Забързан чиновник я заведе до мястото, където беше романът на Синджън. Да, ето го там, на третия рафт. Посегна към „Загадъчният граф“ и застина. В ухото й прошепна мъжки глас:

— Я виж ти, малкото гълъбче е напуснало гнездото си.

Мина й през ума, че това не може да бъде Хидърингтън. Не, той не би се държал така просташки. Пое си дъх и без да поглежда мъжа зад нея, каза:

— Не ми харесва начинът, по който разговаряте с мен, сър. Липсва ви оригиналност, липсват ви изящност, чар и остроумие. Би трябвало да си наемете някого да ви научи на тези неща. Въпреки това ми харесва престореният ви френски акцент, който обаче никак не подхожда на превъзходния ви английски. Отлично спазвате словореда.

— По дяволите, нямам никакво намерение да те очаровам. Говоря свободно три езика!

— Добре тогава, а какво искате от мен?

Тя се извърна и се вгледа в него — мрачен, много висок, тъмнокос, с очи, по-тъмни от тези на Дъглас, облечен с всекидневен костюм на благородник. Внезапно разбра, че това е Жорж Кадудал. Господи, съвсем нормално беше да има акцент.

— Какво искам ли? Добре, ще ти кажа. Насочил съм към гърдите ти един много малък, но смъртоносен пистолет. Предлагам ви, мадам, да дойдете с мен, като запазите прекрасната си усмивка. Приемете, че съм ваш любовник, и ще се разберем отлично, нали? Да вървим.

Александра видя твърдостта в очите му, непоколебимата му хладна решителност. Изкрещя с цяло гърло:

— Je ne vais pas!

Цапардоса го със „Загадъчният граф“ по лицето, като се надяваше поне да е счупила носа му. Когато той вдигна ръка да я удари, тя извика:

— Merde! Merde! Je vais a Paris demain avec mon mari! Aidez moi!

Удари я по главата, като ругаеше през цялото време. Клиентите на Хукамс стояха замръзнали по местата си.

— Джеймс, помощ!

— По дяволите — изсъска Кадудал в лицето и, в следващия момент вече беше изчезнал.

Обзет от ужас, Джеймс беше до нея. Знаеше, че не бе успял да опази господарката си, но все пак нападението на непознатия злодей стана толкова неочаквано.

— Добре ли сте, милейди? О, Боже, кажете ми, че сте добре.

Тя разтърси глава, за да дойде на себе си. От удара погледът й бе размътен.

— Добре съм.

Погледна книгата и опрани смачканите й страници.

— Треснах го по носа. Джеймс чу ли ме как говорих на френски?

— „Merde“ ли, милейди?!

Този път беше Хидърингтън, мъжът, за когото Дъглас и бе казал, че може да вдигне полите на една жена, без дори да знае името й. Той й се усмихна, но не със сардоничната усмивка на обигран донжуан; това по-скоро беше искрена усмивка. Странно, каква топлина излъчваше.

— Да, чух великолепния ви френски. Кой беше нещастникът, който се осмели да ви обезпокои?

— Избяга — отвърна Александра, надута като паун, — изплаши го моят френски.

Хидърингтън я изгледа и се засмя дрезгаво — отдавна не се беше смял истински. Този смях се разминаваше с образа, който той толкова внимателно бе градил. Засмя се още по-силно. „Merde, Merde“ — повтори той, обърна се и излезе от книжарницата.

Александра се загледа след него за момент, после плати книгата, без да обръща внимание на дамите и господата, които я гледаха недоумяващо и си шушнеха. Джеймс вървеше близо до нея. Помогна и да се качи в каретата. След двадесет минути пристигнаха в градското имение на Шербрук. Докато се качваха по стълбите, тя се спря, обърна се към него, дръпна го за ръкава и му каза настойчиво:

— Джеймс, моля те, не бих искала негово благородие да научи за… малкия инцидент. Всъщност нищо особено не се е случило. Просто този мъж ме е сбъркал с някоя друга… нищо повече от това.

Джеймс никак не беше уверен, че тя е права. Той беше уплашен, и то с основание, защото първият човек, когото видя в преддверието, бе негово благородие и той изглеждаше способен да убива или по-скоро — готвеше се да убие.

Джеймс никога преди това не беше чувал такъв неистов рев. Негово благородие се изправи в целия си ръст и изкрещя колкото му глас държи на жена си, която едва му стигаше до рамото:

— Къде, по дяволите, си била? Как се осмеляваш да не ми се подчиняваш! Господи, Александра, този път наистина прекали! Премина всякакви граници, всякакви граници!

Джеймс направи крачка назад и се блъсна в Бърджес.

— Добре дошла, милейди — намеси се в скандала Бърджес, а лицето му не издаваше никакво вълнение. — Надявам се, че Джеймс и Джон са били неотлъчно с вас. Естествено негово благородие се разтревожи, въпреки че…

— Проклятие, Бърджес! Млъкни! Уверявам те, че тя не се нуждае от твоята намеса и защита.

Дъглас я грабва за ръката, натика я в приемната и ритна вратата с тока на ботуша си.

— Опитва се да те защитава, предател такъв! — Разтърси я цялата с вкопчени в раменете й пръсти. Тя го гледаше, без да каже нищо. По пътя за вкъщи бе преодоляла ужаса от внезапната поява на Жорж Кадудал в Хукамс. Сега бе по-спокойна, отколкото преди яростта на Дъглас да се изсипе отгоре й.

— Купих романа на Синджън — каза тя, когато той се успокои за момент.

— Да върви по дяволите този проклет роман!

— Дъглас, езикът ти е възмутителен. Моля те, успокой се. Наистина нищо не се е случило…

Отново я разтърси.

— А сега към непокорството си прибавяш и лъжа. Как смееш, Александра? Как смееш да ме лъжеш?

„Невъзможно е — мислеше си тя, — невъзможно е да знае какво е станало в книжарницата.“

— Случайно срещнах Хидърингтън — каза той, като разбра, че ще чуе още лъжи.

— О, да! — възкликна тя и се усмихна, колебливо, всъщност Хидърннгтън не знаеше какво точно се е случило. — Някакъв мъж, който не знае как да се държи…

— Това е бил Жорж Кадудал и е искал да те отвлече.

— Откъде знаеш?

— Милостиви боже, опази ме от глупави жени! Крещяла си на френски достатъчно високо, че да те чуе цял Лондон. Срещнах един джентълмен, когото изобщо не познаваш, и той ми каза как си викала „merde“ колкото ти глас държи. Всички знаят и не се и съмнявам, че много хора ще ме посетят, за да ме информират за странното поведение на жена ми.

— Аз и други неща казах, Дъглас.

— Да, знам. Че утре сутринта заминаваш със съпруга си за Париж.

— Освен това виках за помощ на френски.

— Има и друго — започна разгорещено той, но застина, като я видя да вади от чантичката си малък пистолет.

— Взех и това. Не съм глупачка, Дъглас. Този човек не можеше да ми направи нищо. Излязох от къщи, след като предварително обмислих всичко и взех мерки. Скучно ми беше, Дъглас, моля те, разбери ме. Скучно ми беше и исках да се разсея малко. Всичко е наред. Опита се, но не успя. Освен това го ударих по главата с книгата на Синджън. Той нямаше никакъв шанс.

Дъглас я гледаше втренчено, без да може да каже нещо. Тази малка глупачка беше невероятно горда от себе си. Тя бе напълно убедена, че е постъпила правилно. Изглеждаше толкова наивна и невинна. Срещу човек като Кадудал шансът й бе не по-голям, отколкото на едно пиле. Взе пистолета от ръцете й. Внезапната мисъл, че това проклето оръжие би могло да бъде обърнато срещу нея, премина като ток през тялото му. Тихо излезе от стаята, с изправена походка, без да каже дума повече.

Александра погледна към затворената врата.

— Едва успява да се владее — каза тя, без да се обръща към някого.

Дъглас не се прибра за вечеря. През нощта не отиде при нея.



Напуснаха Лондон в осем и тридесет на следващата сутрин. Над целия град бе надвиснала гъста лятна мъгла, подобна на студено сиво одеяло. Тя се разреди чак когато поеха на юг.

Дъглас седеше до жена си и мълчеше. Тя четеше романа на Синджън. По дяволите нейното безразличие! „Загадъчният граф“. Каква безсмислица. После си спомни как Синджън му разказваше за гръцките пиеси и потръпна. Сигурно тая книга бе пълна с героини, които припадат, вместо да се разсъбличат.

— Защо четеш тези глупости? — попита, силно раздразнен.

Александра го погледна и му се усмихна.

— Не искаш да говориш с мен, няма нищо интересно за гледане по пътя, а и не ми се спи. Можеш ли да ми предложиш нещо по-добро от четенето? Вероятно имаш томче с нравоучителни проповеди, които ще извисят мислите ми.

— Ще си говорим — отвърна й троснато.