Усмихна се и каза:

— Жорж Кадудал я е завел в Етапъл. Тръгваме след няколко минути. Ще използваме прилива и ако имаме късмет, ще бъдем във Франция след осем часа. После ще наемем коне и ще пристигнем в Етапъл рано утринта.

— Откъде знаеш къде е тя, Дъглас? Да не би Кадудал да ти е изпратил известие, че иска откуп?

— Да — отговори Дъглас и отхапа от филията. — Получих известие. Щях да тръгна по-рано, но бурята ми попречи. Мелисанда с тебе ли е?

— Да, спи.

— Ах, да.

— Докато ядеш, разкажи ми за това приятелче Кадудал и ми обясни защо е отвлякъл Александра.

Дъглас му каза истината, нямаше причини да я крие. Не му спомена за плана на Кадудал, нито за милионите, дадени му от английското правителство да свали Наполеон, да всее смут в Париж и да възкачи на престола брата на Луи XVI — граф Д’Артоа. Разказа му за Жанин, за това как тази жена бе казала на любовника си Жорж Кадудал, че Дъглас е баща на детето й, твърде уплашена да признае, че е забременяла от генерал Бьолесен или от някой от мъжете, на който той я беше подарявал. После не могла да се отрече от думите си. Не бе предполагала, че Жорж ще потърси възмездие, докато вече бе станало твърде късно.

— Тази жена е луда! — извика Тони. — Защо ти се отплаща така, Дъглас? Милостиви Боже, та ти я спаси!

Дъглас си играеше с парченце бекон, а спомените нахлуваха в съзнанието му и отминаваха.

— От нейна гледна точка е много просто. Аз я отхвърлих.

— Не разбирам нищо. За какво, по дяволите, говориш?

Но Дъглас вече беше станал от стола.

— Ще ти кажа по пътя за Ийстбърн.

Въздухът беше свеж и прохладен. В лицата им подухваше лек бриз. Гарт бе изпълнен с енергия и Дъглас едва успяваше да го удържи. Бяха въоръжени с пистолети и ножове. Носеха високи ботуши, кожени бричове и наметала.

Най-после Дъглас каза:

— Смяташе, че не искам да легна с нея, защото генерал Бьолесен я бе превърнал в развратница. Разбира се, това не беше така. Що се отнася до генерала, напълно възможно е да се е отнасял към нея като към своя собственост и да я е предлагал на гости, на приятели, на когото му попадне. Той ми я даде да се забавлявам. Не виждам защо да не я е давал и на други преди мене. Във всеки случай тя беше ядосана и обидена, защото не я взех в леглото си, и ме набеди, когато разбра, че е бременна.

Тони поклати глава и изруга. Намръщен, каза гласно:

— Чудно ми е защо Кадудал ти е изпратил известие. Ако е искал възмездие, защо просто не е отвлякъл Александра, без да ти се обажда? Пари ли иска?

— Не, друго иска.

Тони започна да разпитва какво точно иска, но като видя непроницаемото изражение на лицето на Дъглас, замълча.

Пристигнаха в Ийстбърн навреме. Дъглас беше наел стар, но все още запазен малък кораб. Капитанът непрекъснато ругаеше, но екипажът съвестно вършеше работата си, без да обръща внимание на това. Потеглиха на път след по-малко от два часа. Имаше силен прилив.

Пристигнаха в Кале след седем часа и половина.



Тя се съпротивляваше с всички сили, когато той я качи на седлото пред себе си. Удари я с пистолета си, за да я усмири. Когато Александра се съвзе отново, главата й така болезнено пулсираше от силния удар, че й се гадеше. Лежеше подпряна на един дъб. Ръцете й бяха вързани, но реши да не се поддава на обземащата я слабост. Трябваше да бъде силна, трябваше да контролира тялото си. Едва бе успяла да се съвземе, когато той застана до нея и започна насила да налива някаква течност в гърлото и. Преди да изгуби съзнание, усети мириса на морето.

Когато се събули, разбра, че я беше упоил. Преди колко време? Нямаше представа къде се намира. Лежеше в някаква къща, здраво вързана за едно легло, мръсна, гладна, изгаряща от жажда. Но къде ли беше тази къща?

Беше сама в стаята. Ако имаше пазачи, то те стояха отвън. Мислите й бяха объркани и тя затвори очи, за да проясни главата си.

— Значи се събуди. Надявах се, че не съм те убил. Никога не съм можел да преценя колко опиат е необходим. За сметка на това — бързо добави той — мога всичко друго.

Тя отвори очи. Жорж стоеше до леглото и я гледаше. Как ли беше влязъл толкова тихо? Изглеждаше уморен, с изопната кожа по скулите и натежали клепачи. Дългата му черна коса имаше нужда от сапун и вода. Облеклото му беше като на английски джентълмен: носеше дрехи с добро качество, но измачкани и мръсни. Изражението му смразяваше. И все пак, макар и странно, тя не се страхуваше поне в този момент, защото Дъглас беше в безопасност.

— И аз се радвам, че не ме убихте. Не ви чух. Сигурно имате котешки стъпки.

Той се сепна, после сви рамене.

— Да, имам много способности и способността си да отмъщавам ценя изключително високо. Усъвършенствал съм я и съм я издигнал до изкуство. Гениален съм. За съжаление, никога няма да научиш за моята слава, защото освен това съм и дискретен. Не оставям нищо необмислено, не оставям никакви следи, нищо, което да помогне на проклетия ти съпруг да ме намери. Мъжът ти няма да те открие, така че можеш да се разделиш с глупавите си надежди, че ще дойде.

Все още не изпитваше страх, макар че лежеше по гръб, вързана за леглото.

— Ще ви кажа истината, мосю. Единственото, което искам, е съпругът ми да е в безопасност. Той е всичко за мен.

Жорж се изсмя злобно, а очите му искряха, черни като на сатаната.

— Колко трогателно! Какво романтично дете си! Представям си как наивната ти преданост ласкае лорд Нортклиф. Освен това смятам, че си достатъчно съблазнителна за окото му и достатъчно млада да бъдеш само временно удоволствие за него; макар че тази категория мъже никога нищо не може да ги задоволи — даже и такава малка девственица като тебе с благоговение в очите. Може би до края на лятото щеше да те зареже.

Александра го погледна намръщено. Той мислеше, че тя благоговее пред съпруга си само защото му бе казала, че го обича. Искаше й се да му отвърне, че не е такава глупачка, но вместо това каза:

— Мислите си за Жанин.

Жорж Кадудал отново трепна.

— Откъде знаеш за нея? Нима наистина е толкова безочлив, че ти е казал какво е направил с нея? Похвалил ли ти се е? На тебе? Съпругата му?

— Каза ми, че във Франция я е спасил и че я е завел в Англия.

— Ха, така. Вярвам на Дъглас Шербрук толкова, колкото бих могъл да вярвам на един безскрупулен англичанин. Той ме предаде. Изнасили я. Онова животно, което я държеше в плен, я дало на Дъглас, защото спечелил на карти, и той я изнасилил няколко пъти, жестоко и болезнено. После поискал да му помогне, защото моята Жанин е със силен характер и лесно не се поддава. Такава цена й е поискал той, за да я отведе в безопасност — при мене в Англия.

— Не, Дъглас никога не би направил това. Той е джентълмен, човек на честта. Измамили са ви. Тази Жанин ви е излъгала. Така ми се иска да знам защо го е направила, но не говоря френски и не разбрах какво каза на Дъглас. Попитах го, но той отговори, че не е моя работа.

Жорж беше решил да изнасили тази малка кокошчица и после да я върне на Дъглас бременна. Изобщо не се съмняваше в способността си да го направи. Нямаше да му е нужно много време. Така щяха да са квит, а след това щеше да продължи с плановете си за отвличане на Наполеон. Но тя напълно се разминаваше с очакванията му. Той разтърси глава, като си спомни как бе реагирала в онази проклета книжарница и как неистово бе крещяла на ужасния си френски. Даже го бе ударила по носа с оная нейна книга. Носът му не беше счупен, но никога нямаше да забрави унижението и болката. Погледна я замислено. Защо не плачеше? Защо не му се молеше да я пощади, защо не просеше милост?

— Кога си я чула да говори с Дъглас?

— На бала у семейство Райли. Видях я как стисна ръкава му. Изглеждаше така, сякаш искаше да го прелъсти. Опитах се да чуя, да подслушвам, ако така ви харесва повече, но вече ви казах, че не говоря френски. Това беше такова предизвикателство. Опитах се да накарам Дъглас да ми каже, но той не пожела. Твърде честолюбив е, за да наруши дадената дума. Много съм жадна. Може ли малко вода?

Изпълни желанието и просто, защото думите й го свариха напълно неподготвен. Развърза ръцете й. Гледаше я как ги разтрива, за да ги почувства отново. После й подаде чашата. Едва тогава разбра какво е направил, но вече беше твърде късно да дръпне чашата от ръцете й. Ето че за малко той бе загубил достойнството си и бе престанал да се владее, без дори да забележи, а сега вече беше твърде късно. Тя набързо пресуши чашата на големи глътки, беше толкова жадна, че водата се стичаше по брадичката й. Избърса я с опакото на ръката си и блажено затвори очи. Гледаше я втренчено, а после се чу да казва:

— Искаш ли още?

— Да, моля. Много сте мил.

— Върви по дяволите! Изобщо не съм мил.

Втурна се навън, затръшва вратата след себе си.

Ключът щракна в ключалката. Александра можеше да се закълне, че го чу да ругае под носа си. Можеше да се закълне, че бе чула поне едно „merde“. Очевидно Дъглас я беше научил на една от най-използваните френски ругатни.

Когато остана отново сама, усети как я обвиват грозните пипала на страха. Господи, какво беше направила? Бе разговаряла с него, като че ли беше викарий — толкова открито и доверчиво. Глупачка. Може би сега той замисляше как да я измъчва, как да я накара да плати за онова, което смяташе, че Дъглас е направил с Жанин, тая мръсна долна уличница. Защо ли Жанин бе излъгала любовника си за Дъглас? В края на краищата нали той я беше спасил. Може би искаше да предизвика ревност? Това вече беше прекалено.

Александра лежеше със затворени очи и съжаляваше, че тогава Дъглас не бе разговарял откровено с нея — сега можеше да използва истината срещу обвиненията на Кадудал. Минута по-късно осъзна, че той е забравил ръцете й отвързани. Не можеше да повярва. Вдигна ги и ги погледна.

В нея се вля нова сила. Александра развърза глезените си. Изправи се и веднага се свлече обратно на леглото. Няколко минути разтриваше глезените си, опитваше се да стои на краката си, падаше и отново ставаше.

И когато накрая бе в състояние да ходи, изтича леко до вратата. Знаеше че, е заключена, но въпреки това се опита да я отвори. Отиде до единствения прозорец в стаята. Той беше тесен, може би твърде тесен, за да се провре през него.

Не и оставаше нищо друго, освен да опита.



Дъглас и Тони потеглиха от Кале към Етапъл. Денят беше топъл, слънцето грееше ярко. Беше пазарен ден и по пътищата се нижеха открити фургони, каруци, натоварени магарета, селяни, преметнали на рамо торби, пълни със стока. В Етапъл също беше пазарен ден. Може би това щеше да им бъде от полза, ако се наложеше да бягат. В пазарните дни винаги цари хаос. Освен това тук се бяха събрали всички френски войници, всички дърводелци във Франция, всички занаятчии, чираци и корабостроители. Кадудал беше луд да я доведе на това място. Тук беше повече от опасно. Такова безразсъдство беше напълно в стила на Жорж. Сякаш се изсмиваше в лицето на дявола, сякаш го дърпаше за опашката.

— Този приятел Кадудал да не ти е дал точни указания, Дъглас? Изглежда, знаеш точно накъде да вървим — каза Тони, като приближи до Дъглас.

— Да — отговори Дъглас, гледайки съсредоточено в главата на коня си, — знам точно накъде да вървим.

— Нищо не разбирам. Какво иска от тебе?

Дъглас само поклати глава. Не можеше да си избие от главата онзи проклет призрачен сън. Това не беше нищо повече от сън. Сега осъзна, че бе обмислял трескаво къде би могъл да я заведе Кадудал и сам бе стигнал до същия извод. По някаква неизвестна причина въображението му е сътворило призрак-ясновидец, който да потвърди собствените му умозаключения.

Къщата, където я беше завел, се намираше в чифлика на баба му и Дъглас бе виждал мястото — идеално за намеренията на Кадудал. Да, всичко беше според очакванията му.

Необходим му беше план, трябваше да избере най-добрата стратегия. Чак сега се сети, че Тони му беше задал и друг въпрос, но той не искаше да отговори, не искаше и да търси отговор. До Етапъл имаше още един час, а после до чифлика — още десет минути.



Александра успя да се извие така, че да провре раменете се през мръсния прозорец. От кръста надолу беше по-трудно, но накрая се промуши цялата. Падна по лице и за малко остана просната върху калната земя. Дишаше тежко. Повдигна глава, за да се ориентира.

Отсреща имаше малка, обрасла с плевели градинка, в която бяха оцелели и някакви зеленчукови растения. Намираше се зад къщата. Наблизо имаше порутена конюшня, от чийто покрив стърчаха дъски във всички посоки. Чуваше се писукането на пиленца. На по-малко от десет крачки една коза хрупаше нещо подобно на стар ботуш. Дъвчеше и я гледаше с пълно безразличие.

Не се чуваха никакви гласове. Нямаше никакви признаци на живот.

Колко ли време оставаше до завръщането на Жорж Кадудал?

Тази мисъл я съживи. Мина приведена покрай лехите със зеленчуци и хукна към малката горичка на около тридесетина крачки оттам. Зад едно от дърветата се подхлъзна, падна задъхана на коленете си и почувства остра болка отстрани. Озърна се назад към къщата. Не се виждаше нищо, само козелът все така си дъвчеше.