Александра го последва, като поглеждаше към входната врата.

— Дори и да ми избягаш — равнодушно рече Жорж, — не виждам как можеш да хукнеш боса и само по хавлия.

— Прав сте — отвърна тя и застана пред камината. Стопли се и се почувства добре. Стоеше там и търкаше косата си, търкаше, докато кожата я заболя. Искаше й се да отложи това, което знаеше, че ще последва.

— Достатъчно — накрая каза той.

Нямаше вид на човек, който иска да я насили. По гласа му личеше, че е уморен и ядосан. Като че ли Жорж не беше на себе си.

Тя бавно се извърна и го погледна. Кадудал все още стоеше неподвижен. Понечи да каже нещо, но се разколеба. Промърмори на френски и прокара пръсти през косата си.

— По дяволите, защо ти? Дъглас трябваше да плати. Господ да го убие. Но аз не мога, аз…

Александра искаше да каже нещо в защита на съпруга си, но вместо това от устата й се изтръгна болезнен вик. Притисна ръце към корема си. Спазмите се усилиха и тя се строполи на пода. Болката я отпусна за момент. Задъхваше се. Усети нов пристъп и простена.

— Какво, по дяволите, ти става? Невъзможно е да си болна. Това никак не ми харесва.

Лицето й беше бяло, устните — изкривени от болка.

— Болките трябваше да престанат… Това е абсурдно! Не си на коня. Дадох ти да ядеш само хляб. Престани. Казах ти, че тази работа не ми харесва.

Спазмите затихнаха и тя усети гореща лепкава течност между краката си. Погледна и видя струйки кръв. Вдигна глава към него.

— Какво ми има? Какво става с мен?

Нададе пронизителен писък и падна на колене. По лицето й потекоха горещи сълзи, гореща кръв се стичаше между краката й. Болката непрекъснато се усилваше. Падна назад, присви крака и се хвана за корема. Викаше, опитваше се да се овладее, но спазмите ставаха псе по-остри и по-нетърпими. Остана да лежи на земята. Не можеше да направи нищо.

Жорж коленичи до нея. Разгърна хавлията и видя кръвта по бедрата и. Бялата кърпа бе напоена с алена кръв. Преглътна. Беше безпомощен.

Внезапно вратата се отвори с трясък. В стаята влетя Дъглас с пистолет в ръка.

— Дръпни се от нея, проклето копеле! Ще те убия, мръснико!

Зад Дъглас стоеше Тони. Той видя голото тяло на Александра, Кадудал, надвесен над нея, и кипна от ярост. Нима този мръсник вече я беше изнасилил? О, Господи, тя кървеше. Колко много кръв! Нима я беше измъчвал?

Жорж се извърна, видя Дъглас и на лицето му се изписаха облекчение и надежда. Не успя да каже нищо. Дъглас се нахвърли отгоре му, блъсна го встрани и го удари с юмрук по лицето. Кадудал извика. Последва нов удар — този път в ребрата. Жорж не се съпротивляваше, опитваше се само да се защити.

— Дъглас, спри!

Дъглас го наложи още веднъж, преди до него да достигне гласът на Тони:

— Престани! Александра е зле.

Юмрукът му замръзна във въздуха. Изправи се и погледна към жена си. Тя лежеше просната по гръб, дишаше с усилие, а по краката и се стичаше кръв, ужасно много кръв.

Ръката му се отпусна и Жорж бързо изрече:

— Стига, не ме бий повече. Не мога само да се защитавам. Аз съм мъж и няма да позволя това да продължи. Благодарен съм на Бога, че дойде, Дъглас… Бързо, бързо! Тя помята. По дяволите, не знам какво да правя. Не искам да умре. Боже, помогни ми!

— Тя КАКВО? — Юмрукът на Дъглас отново бе готов да се стовари върху Жорж.

Александра простена и се опита да присвие крака.

— Виж я, Дъглас. Не съм я изнасилил. Кълна се, че не бих го направил за нищо на света. Виж я, тя губи детето си!

Чак сега Дъглас разбра какво става. Веднага се залови за работа. Избута Жорж настрани, коленичи до Александра и започна да разпорежда:

— Жорж, стопли вода и намери чисти дрехи. Незабавно! Тони, донеси дюшека от леглото в другата стая. Аз ще я преместя до камината.

Двамата се втурнаха да изпълняват. Радваха се, че могат да помогнат с нещо, каквото и да е то. Жорж леко се олюляваше.

Дъглас не се откъсваше от жена си. Тя стенеше, мяташе глава наляво-надясно при всеки нов пристъп. Когато болките намаляха, остана да лежи задъхана със затворени очи. С мъка си поемаше въздух.

— Александра — прошепна той и обгърна с длани лицето й — Александра.

Тя отвори очи и го погледна. За негова изненада на устните й се появи усмивка.

— Знаех си, че ще дойдеш. Моля те, помогни ми, Дъглас. Толкова много ме боли. Моля те, направи нещо това да спре.

— Ще ти помогна, любов моя — нежно я повдигна и я положи на дюшека, който Тони бе донесъл. — Сега ме чуй. Ти губиш дете. По-страшното е минало и скоро всичко ще свърши, обещавам ти. Само се дръж, любов моя. Ще те притисна с тези кърпи, за да спре кръвотечението. Не се съпротивлявай на болката. Хвани ми ръката и стискай, колкото искаш силно, точно така.

Ръката го заболя, толкова силно тя се беше вкопчила в нея. Помоли се всичко да свърши скоро. Не знаеше почти нищо за помятането. Тази тема никога не се обсъждаше в присъствието на джентълмени.

Внезапно тялото й се стегна, гърбът й се изви като дъга и тя извика. Избликна гореща кръв. Тя напои кърпите и намокри ръката му.

Дъглас продължаваше да притиска кърпите към нея.

Александра го погледна с невиждащ поглед. Отпусна глава в безсъзнание.

— Ето топла вода — обади се Жорж. — Как е тя, Дъглас?

— Ще се оправи. Трябва да се оправи.

Жорж го погледна недоумяващо.

— Тя мислеше, че няма да я потърсиш. Каза ми, че си влюбен в сестра й и не те е грижа какво правя с нея.

— Понякога говори глупости — отвърна Дъглас, без да откъсва очи от лицето й.

— И аз така си мислех. Тя е необикновена. — Жорж въздъхна и прокара ръка по косата си. — Не можех да я изнасиля. Истината ти казвам. По дяволите, мога да убия сто мъже, без да ми мигне окото, но нея… Съжалявам, че я отвлякох. Сбърках. Ти не си изнасилил Жанин, нали?

— Не съм.

— Малката беше сигурна, че не си. Знам, че си човек на честта.

Дъглас се усмихна.

Тони донесе одеяло и я зави. Постави ръка на челото й. То беше студено.

Кадудал се извърна. За изненада на Дъглас на лицето му беше изписана болка.

— Аз съм виновен — каза Жорж като на изповед.

Дъглас го погледна с присвити устни.

— Кажи ми какво се случи? — попита той.

— Тя ми избяга. Дадох й да пие вода, а после забравих да вържа ръцете й. Тя ме обърка. Не знам как е успяла да мине през това тясно прозорче. Паднала по лице в калта. Хукнала да бяга, но аз я настигнах. Метнах я на коня и тогава започна да повръща.

— Чувал съм, че помятането е нещо съвсем естествено — обади се Тони. — Ако не е писано семето на мъжа да остане в женската утроба, тя го изхвърля. Понякога това се случва.

— Ако не я бях отвлякъл, нямаше да се случи.

— Така е — каза Дъглас, без да вдига поглед от бледното лице на жена си. — Ще ти откъсна главата заради това.

— За бога, Дъглас — намеси се Тони, — никога няма да разберем дали той е виновен или не. Вече си получи заслуженото. Станалото — станало. Тя ще се оправи и ще ти роди наследник. Освен това, ако Кадудал е причината, той ще гние в ада и дяволът няма да го остави на мира.

— Съмнявам се, че на дявола ще му остане време да накаже Жорж за това злодеяние. Той има достатъчно други грехове. — Дъглас замълча, а после добави: — Освен това, Тони, изобщо не ме е грижа за някакъв си „скъпоценен“ наследник. — Погледна към Жорж. — Ако умре, ще те убия. След това дяволът ще се занимае с тебе.

— Може би заслужавам точно това — каза Жорж и сви рамене. Лявото му око бе полузатворено от нанесените му удари.

Тони нищо не каза. Жорж отиде до мръсния прозорец. Мина известно време в мълчание. Изведнъж Жорж започна да ругае. Тони и Дъглас го погледнаха. Той отиде и отвори със замах входната врата.

На прага стоеше Жанин Доде — мръсна, разчорлена, с пистолет в ръка. Хвърли се към Жорж и го разтърси, като му крещеше на френски:

— Нали не си я изнасилил. Кажи ми, че не си! — Притихна слисана. — Дъглас, ти си тук?

— Да.

— Кой е този човек?

— Братовчед ми, лорд Ратмор.

— А тази жена, жена ти… Какво й е? Всичката тази кръв… — Боже. Жорж, нали не си я убил?

— Не — спокойно отвърна Дъглас, — тя пометна.

Тя се разрида, Жорж я прегърна и се опита да я успокои. Внимателно взе пистолета от ръката й и го пъхна в джоба си.

— Аз съм виновна, аз съм виновна… — повтаряше тя.

— Стига си циврила! — кресна Дъглас. — Млъкни, Жанин. Александра е тук по твоя вина. Обзалагам се, че е била уплашена до смърт, защото Жорж я е заплашил с изнасилване. Така искал да си отмъсти за това, което уж съм направил с тебе.

— Ха! — възкликна Жорж. — Тя изобщо не се уплаши. Сякаш е направена от стомана. Никога в живота си не съм виждал жена да се държи така. Накара ме да се почувствам като непослушен ученик, който заслужава бой с пръчка.

Но все пак той знаеше, че я бе довел до ужас, и сега съжаляваше за това. Страхуваше се да го признае на глас, защото тогава вината му щеше да стане непоносим товар. Не можеше да разбере какво става с него. Беше убивал без никакви угризения. Щеше да направи всичко възможно да върне Бурбоните на френския трон. Но тази жена определено беше нещо различно.

— Какво търсиш тук, Жанин?

Тя вдигна глава, като чу гласа на Дъглас.

— Като разбрах какво е направил Жорж, реших, че съм длъжна да дойда. Трябваше да го спра. Трябваше да му кажа истината.

— А каква е истината, cherie?

Жанин се отдръпна от него и сведе поглед.

— Той ме изнасили — не Дъглас, а генералът… много пъти. Караше ме да правя унизителни неща — на него и на други мъже. Когато ме подхвърляше на някого, често пъти гледаше. О, Жорж, той непрекъснато ме заплашваше, че ще убие баба ми, ако му откажа. Детето, което нося, никога няма да разбере кой е баща му, защото и аз самата не го знам. О, Господи!

Само тихите й ридания нарушаваха настъпилата тишина.

— Защо обвини лорд Нортклиф? — попита Жорж. Суровият му тон накара Тони да трепне.

— Той беше мил с мен.

— Наистина благородна причина.

— Това е обяснимо — каза меко Дъглас. — Страхувала се е, че няма повече да я искаш, ако разбереш какво е правил генерал Бьолесен с нея. Решила е, че аз ще съм по-подходящ баща на детето й от който и да е от онези негодници.

— Всички тези мръсници трябва да умрат — изсъска Жорж.

— Прав си — съгласи се Дъглас.

След няколко минути напрегнато мълчание Тони се обади:

— Всичко това е много интересно, но виновникът за цялата тази трагедия сега може би се забавлява някъде. Другите така и ще си останат неизвестни, но защо да не дадем на това приятелче Бьолесен един хубав урок, който той никога няма да забрави. Защо да не плати за цялото това нещастие?

Жорж Кадудал рядко се усмихваше. Неумолимо преследваше каузата, в която вярваше. Не можеше да си позволи да се размекне. Всичко хубаво и светло беше изчезнало от живота му преди много години, когато видя екзекуцията на майка си, баща си и двете си сестри, по заповед на Робеспиер. Изцяло се беше посветил на делото си, а такъв човек не се смее.

Усмихна се още по-широко.

— Исусе — каза той. — Как да го убия? Има толкова много начини, наистина много. Такъв богат избор! Бавно ли да го убия? Да го накарам ли да вие и да се моли по-скоро да дойде краят на мизерния му живот? Дали да го удуша с въже?

Потри ръце и с блеснали очи обмисляше планове за действие.

— Забравяш, че около него има безброй войници. Живее в крепост. Навсякъде ходи с въоръжена охрана. Освен това познава теб, мен и Жанин.

— Мен никога не ме е виждал — обади се Тони.

— Не, Тони — каза Дъглас, — ти няма защо да се намесваш.

— Така ли? Смятам, че…

Александра тихо простена. Отвори очи и видя Дъглас, наведен над нея. Той нежно и се усмихваше.

— Ще живея ли. Дъглас?

Той се наведе и нежно я целуна по устните.

— Разбира се, че да. Липсва ми безочливият ви език, мадам, липсват ми трогателните ви опити да говорите френски. Но от всичко най-много желая да ви притисна в прегръдките си.

Тя плачеше — не искаше да плаче, но сълзите й се стичаха по бузите. Той ги избърса с пръсти.

— Не плачи, любов моя. Не искам да си болна. Хайде, стига. Стопли ли се достатъчно?

Тя му кимна, като преглъщаше.

— Ще продължа да притискам тези кърпи към тебе още малко. После ще те измия и ще се почувстваш по-добре.

— Загубих детето. Загубих наследника ти, Дъглас, а това бе всичко, което ти искаше от мен. Обещах да ти служа за разплод, но не можах… Толкова съжалявам, но…

— Не говори така. Станалото — станало. Важното е ти да си добре. Разбираш ли? Говоря ти истината.

Мразеше болката в очите и — болката от това, което тя смяташе, че е непоправима загуба за него. Той щеше да я убеди, че не е така. И накрая тя щеше да му повярва. Готвеше се да каже нещо, когато видя, че Александра вече не плаче. Беше присвила очи. Удивително бе как в един момент можеше трогателно да плаче, а в следващия — да бъде изпълнена със злоба.