Мелисанда беше най-красивото създание, което херцогът беше виждал. Той се гордееше, че тя му беше родна дъщеря. Беше прелестна и от рождение я пазеха и й угаждаха. А защо да не я разглезват и да не дават всичко, което поиска, би попитала жена му? Тя беше толкова красива, толкова съвършена, че го заслужаваше. И Джудит щеше да каже, че Мелисанда заслужава най-малкото дук, а не някакъв граф, бил той най-богатият наоколо. Но изобилието от дукове не беше толкова голямо, едни бяха с единия крак в гроба, а други не бяха представителни. Бащата се вгледа в дъщеря си, опитвайки се по вида й да налучка думите, които биха поласкали нейната чувствителност и биха излекували наранената й гордост.

— И все пак — каза тя след няколкото мига мълчание, — въпреки всичко той желае твърде много. Не го искам, татко. Трябва да му отговориш, да информираш негово нахално величество, че го намирам противен, да, точно така, безкрайно противен, приличен на Огълторп, който беше отвратителен като жаба. Не го искам и ще се омъжа за друг.

Тя замлъкна и заснова наоколо, обхванала пламтящите си страни с ръце.

— О, Боже, ами ако той смята, че е разбил сърцето ми преди три години и затова не съм се омъжила? Ами ако е повярвал, че съм се привързала към него? Не мога да понеса това татко, просто не мога. Какво да правя?

Дукът утешително въздъхна. Гордост, помнели си той, проклетата гордост. Е добре, той ще й вдъхне гордостта на цялото си родословие. Приливът на вдъхновение го накара да се усмихне.

— Горкият — изрече той с натъжен глас и поклати глава.

Мелисанда се обърна към баща си, премигвайки смутено:

— Какво горкият?

— Е, граф Нортклиф, разбира се. Човекът те желае от три години, явно страда повече, отколкото ти и аз бихме могли да си представим. Той те иска, Мелисанда, но се чувства изцяло отдаден на Англия, като почтено разграничава онова, което приема за свой свещен дълг. Той не пренебрегна честта си въпреки страстното си желание да те има. За това ти едва ли би могла да го виниш. Сега той се опитва да възстанови нещата. Привързан е към тебе. И коленичи пред теб, скъпа моя, с молба да му простиш и да бъдеш така добра да се омъжиш за него.

Дукът не възнамеряваше да казва на дъщеря си, че преди девет или десет месеца графът е напуснал армията.

Едва ли трябваше Мелисанда да научи, че макар и вече свободен, той не бързаше да се жени за нея.

— Беше доста объркан — каза Мелисанда бавно. — И макар че го карах да се посвети на абсурдния си дълг, той наистина изглеждаше много объркан.

— Той е граф Нортклиф и имението му е едно от първите в Англия.

— Да, това е истина.

— Той притежава и състояние, и име. Все още влиза и в сметките на правителството. Дочух, че е съветник на военния министър и на Адингтън. — Дукът замълча и ловко вмъкна: — Човек с неговото положение има безкрайна нужда от елегантна и способна жена, която да контролира обществените му задължения. А доколкото си спомням, той е и представителен мъж. Чувам че е много търсен на приемите в Лондон.

— Той с много мургав. Сигурно е космат. Аз не харесвам толкова тъмни мъже, а пък е и граф.

— Преди три години доста ти допадаше.

— Може, но тогава бях много млада. Сигурно е станал още по-безжалостен. Не се смееше често, беше твърде сериозен. Да, усмивките му бяха доста редки.

— Тогава беше сериозно ранен.

— Въпреки всичко рядко проявяваше чувство за хумор тогава, когато на мен ми беше забавно. Грешка беше, че забелязах това, но не му обърнах внимание.

— Но, скъпа моя, как би могъл да бъде толкова жесток, когато те обожава? Той изпитва искрено уважение към теб и това е учудващо за неговия характер. — Дукът казваше истината, макар по отношение на дъщерите си да беше като със завързани очи. Той искаше да ги види колкото е възможно по-скоро омъжени.

— Не по-малко учудваща е предаността му към неговата страна?

— Сега той ще бъде предан и на теб, неговата съпруга, не само към страната. Ти си умно момиче, Мелисанда. С такъв предан съпруг можеш да уреждаш нещата, както си искаш. Ах, как ще засияеш, като заемеш полагащото ти се място като графиня Нортклиф в лондонското общество!

Дукът спря, съзнавайки, че всички семенца са добре посадени, напоени, наторени. Може би малко бе прекалил. Сега трябва да изчака да види дали самата тя ще поиска семената да покълнат. Не се решаваше да я заплашва, но щеше да го стори, ако Мелисанда дръзнеше да откаже.

При обикновени обстоятелства замисленият й вид щеше да го направи особено внимателен, сега гладкото й чело беше свъсено, а тя внимаваше да не си позволява излишни мимики, който намаляваха красотата й. Но те й придаваха по-земен вид. Слава Богу, скоро друг щеше да се тревожи от гневните и изблици, цупения и пристъпи на ярост, които неизбежно влошаваха храносмилането му. Въпреки това мъжът, който би станал неин съпруг, безспорно щеше да притежава една от най-красивите жени на Англия.

Дукът се питаше дали това е достатъчно. Харесваше граф Нортклиф, смяташе го за приятен млад човек. И тъй като беше отново здрав, той сигурно бе станал по-ведър и усмихнат. Не си го спомняше като прекалено сериозен или суров.

И най-важното — дукът щеше да разполага с крайно нужните му за финансовата независимост на имението средства.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Какво мислиш, Алекс? Трябва ли да се съглася на женитба с Дъглас Шербрук?

Защо, недоумяваше Александра, докато наблюдаваше сестра си, хората изобщо си даваха вид, че се интересуват от мнението на другите? Като че ли Александра повече от всички предразполагаше хората да се отпуснат пред нея и да изкажат най-съкровените си мисли, както и да я попитат как тя вижда нещата. Но, разбира се, не можеше и да очаква, че те ще се вслушат в това, което им казва.

Бавно повдигна глава и каза:

— Мисля, че Дъглас Шербрук заслужава да се ожени за най-красивата жена на света.

Това спря Мелисанда, която се разхождаше неспокойно из спалнята си, изцяло погълната от собствените си мисли.

— Какво каза?

— Мисля, че Дъглас Шербрук…

— Добре де, чух те! Е, ако реша да се омъжа за него, това ще е и твое желание, нали?

Александра изгледа замислено сестра си и каза бавно:

— Надявам се, че Дъглас Шербрук ще повярва това.

Мелисанда бе почти убедена, че превръщането й в графиня Нортклиф ще запълни по подходящ начин живота й, когато майка й, нейно благородие лейди Джудит, се втурна в спалнята. По хлътналите й бузи бяха избили червени петна, тя кършеше ръце, когато заговори:

— Баща ти казва, че скоро ще се омъжиш за графа… следващата седмица, ако може да бъде уредено! Казва, че нямало да има нужда да ходим в Лондон! О, този човек е невъзможен! Какво ще правим?

— Знаеш, че нямаме пари, мамо — каза тихо Александра. — Лондон би струвал цяло състояние на татко. И той не може да си позволи.

— Глупости! Това е вечното му оплакване. Аз искам да отида в Лондон. Колкото до теб, моето момиче, и ти трябва да си намериш съпруг, а няма да можеш да го направиш тук, защото никой няма да виси на градинската ограда и да наблюдава как плевиш ужасните си растения! След като сестра ти избере джентълмена, когото иска, тогава другите ще разберат, че ти си следващата. Ще загърбят чувствата си към сестра ти и ще се обърнат към теб. Както казах, баща ти винаги се е оплаквал, че няма пари за нищо, но винаги е намирал за другите, но не и за бедния ти брат, който е неспособен да изтръгва достатъчно от него, за да живее така, както подобава на един млад джентълмен в Лондон. Това е ужасно и аз току-що го заявих на негова светлост.

Лейди Джудит се спря, за да си поеме дъх.

— И какво каза татко? — попита бързо Александра, за да се възползва от краткото прекъсване.

— Каза, че трябва да си гледам работата, ако това изобщо те интересува, моето момиче.

Александра се чудеше защо баща и е споделил с жена си за женитбените планове, но реши, че може би е бил принуден да го направи. Тя наблюдаваше с голяма доза незаинтересованост как майка й и Мелисанда се наддумваха, докато изпаднат в необуздан гняв. Винаги се получаваше така, когато спореха. Александра стана и излезе от изисканата, издържана в прасковено-розово спалня. Напускането й мина незабелязано.

Александра знаеше, че Мелисанда ще се съгласи да се омъжи за графа. Знаеше също, че на този ден би поискала да се намира на друг континент, така че да не участва и да си спести преживяването. Знаеше също, че няма никаква надежда, щеше да остане тук и отчуждението и мълчанието щяха да бъдат единствената й защита. Ще бъде принудена да се усмихва и да поздрави графа, така както една бъдеща балдъза би трябвало да го направи. Ще наблюдава как той гледа Мелинсанда, докато изговаря думите, който ще я превърнат в негова съпруга.

На осемнайсет години Александра трябваше да разбере, че животът често щедро сервира горчиви залези.



Нортклиф Хол


В началото Дъглас не можеше да повярва. Той ту се взираше в писмото на дук Беърсфорд, ту поглеждаше драсканицата, изпратена му от самия лорд Авърн тази сутрин. Донесе му я специален пратеник, който бе настанен в кухнята и докато очакваше отговора, пресуши доста бира.

Дъглас отново вдигна писмото на дука. То беше весела, празнично, изпълнено с поздравления. Дъглас щеше да се ожени за Мелисанда следващата седмица в Клейбърн Хол в старата нормандска църква край селцето Уетърби. Дукът се гордееше, че след седем дена ще стане негов тъст. Още повече, че след сватбената церемония щеше да прибере някоя и друга гвинея в изпразнения си джоб.

Той взе и писмото от лорд Авърн. Налагаше му се да отиде до Етапъл, Франция, възможно най-бързо, и то дегизиран като проклет френски войник. Там щеше да получи инструкциите на Жорж Кадудал и да ги изпълни. Трябваше да спаси една френска девойка, попаднала срещу волята си в ръцете на едни от Наполеоновите генерали. Не се споменаваше нищо друго, никакви подробности, имена, особености. Ако Дъглас не стореше това, Англия губеше най-добрия си шанс да отстрани Наполеон, тъй като Жорж Кадудал беше мозъкът на цялата операция. Лорд Авърн разчиташе на Дъглас. Англия разчиташе на Дъглас. И този последен аргумент лорд Авъри бе поднесъл особено убедителио: „Ако не спасиш нещастното момиче, Кадудал заявява, че няма да продължи повече с плана. Той настоява ти да свършиш цялата работа, Дъглас, но отказва да обясни защо. Може би знаеш отговора. Научих, че в миналото сте се срещали! Трябва да изпълниш задачата, и то успешно, Нортклиф, трябва на всяка цена. Съдбата на Англия е в ръцете ти.“

Дъглас се отпусна в стола и се разсмя.

— Трябва да се оженя и същевременно трябва да бъда във Франция. — Смехът му стана несдържан.

Какво да прави? Да замине за Франция и да спаси любовницата на Кадудал, каквато несъмнено бе тази жена, или да отпътува за Клейбъри Хол като младоженец?

Дъглас спря да се смее. Челото му отново се смръщи. Защо поне веднъж животът му не беше лесен? Нима той беше отговорен за съдбата на Англия! Е, добре, по дяволите.

Замисли се за Жорж Кадудал, радикалиста, водач на роялистите групи. Последният му опит да свали Наполеон беше през декември 1800 година. Последователите му използваха експлозиви, които в Париж убиха двайсет и двама души и раниха повече от петдесет, но не засегнаха никой от обкръжението на Наполеон. Жорж Кадудал беше опасен човек, човек на страстите. Той мразеше Наполеон до дъното на душата си и се бореше за връщането на Бурбоните на френския трон. Не подбираше средства, независимо дали ставаше въпрос за човешки живот или пари. Но очевидно това момиче имаше висока стойност за него, толкова висока, че той би посегнал на плановете си с Англия, ако тя не бъде спасена.

Кадудал познаваше Дъглас. Преди няколко години го бе видял в ролята на френски войник, когато мисията му завърши успешно. Но защо настоява именно Дъглас, а не някой друг да спаси момичето, щеше да остане забулено в тайна, докато Дъглас не отиде в Етапъл, Франция. И сега английското правителство поддържаше Кадудал в друг предстоящ заговор. А този заговор бе подложен на риск, защото любовницата на Жорж бе задържана като затворничка.

Холис, който от трийсет години насам бе икономът на Шербрук и самият изглеждаше като достопочтен пер, влезе в библиотеката, но Дъглас не му обърна внимание. Веднъж преди много години, когато Дъглас бе съвсем млад и наперен като петел и не по-малко ревнив към цената на собствената си личност, един негов приятел се пошегува, че Дъглас прилича много повече на иконома на Шербрук, отколкото на собствения си баща. Дъглас бе реагирал смразяващо.

Холис деликатно се покашля.

Дъглас вдигна поглед и черните му вежди се вдигнаха в мълчалив въпрос.

— Вашият братовчед, лорд Ратмор, пристигна току-що, милорд. Той каза да не ви безпокоя, но не бих могъл да не ви уведомя за присъствието на негова светлост.