— Тони не е от тези, които биха стояли мирно в някой ъгъл и да чакат някой да се сети за тях. Идвам веднага. Чудя се какво иска негова светлост! Надявай се, че не е дошъл и той да ме притиска за женитбата.

— Вероятно не, милорд. Ако мога да се изразя ясно, негова светлост изглежда малко нещо с увиснал нос. Може би е болен, но не физически, нали разбирате, а душата му… Ако мога да си позволя да предположа, познавайки слабостите на негова светлост, бих се осмелил да кажа, че е намесена жена. — Той спря за миг и добави: — Обикновено е така.

— Проклятие! — надигна се Дъглас от писалището. — Идвам да го видя.

Той отново погледна двете писма. Пратеникът можеше да почака още малко. Беше му необходимо да помисли, да премери всички възможности, имаше нужда от още време. Освен това Антъни Колин Сейнт Джон Париш, виконт Ратмор, беше син на първа братовчедка на майката на Дъглас и негов любимец измежду всички роднини. От шест месеца не бяха споделяли компанията си.

Видът на братовчед му никак не го зарадва. Изглеждаше отчаян, точно както Холис го бе описал. Дъглас влезе в малката стая, затвори зад себе си вратата и я заключи.

— Добре, Тони — започна той без предисловие. — Казвай. Какво не върви?

Тони Париш, виконт, Ратмор, обърна празен и вторачен поглед към братовчед си. Автоматично изправи рамене и се опита да се усмихне. Не приличаше много на усмивка, но Дъглас оцени усилието и повтори мило:

— Кажи ми, Тони. Какво се е случило?

— Холис, предполагам.

— Да. Разказвай.

— Този човек би трябвало да бъде проклет свещеник.

— О, чак пък толкоз, просто не е сляп. Освен това е много привързан към теб. Хайде, говори, Тони.

— Добре, да те вземат мътните, трябва да знаеш, че вече не съм сгоден. Сега съм без годеница. Измамиха ме. Самотен съм и объркан. При теб съм.

Холис никога ли не грешеше? Но Дъглас все още не можеше да повярва.

— Искаш да кажеш, че Тереса Карлтън скъса с теб?

— Разбира се, че нещата не стоят така. Не бъди глупав. Аз скъсах. Открих, че тя спи с един от най-добрите ми приятели. Приятел, ха! Гадният мръсник! Можеш ли да повярваш, Дъглас? Жената щеше да се омъжва за мене — за мене! — и щеше да стане проклетата ми съпруга — Бях я подбрал с голямо внимание, отглеждах я като най-ценно цвете, отнасях се с нея с най-голяма почит, не си позволявах никога нещо повече от това да я целуна, и то, без да отварям устни, а тя през цялото време е била любовница на един приятел. Не е за вярване, Дъглас, непоносимо е.

— Ако трябват да ти припомня, Тони, че тя съвсем не беше девица, — обади се кротко Дъглас. — Все пак тя е вдовица. Освен това осмелявам се да кажа, че ти продължаваше да спиш с твоите любовници и никак не се съмнявам, че някои от тях са приятелки на Тереса.

— Ама не става въпрос за това, проклетнико, и ти го знаеш!

— Може би от твоя гледна точка, но… — Дъглас сам се прекъсна: — Е, нали свърши? Сега си свободен човек, нали? Наистина ли разтрогна годежа, или си тук, за да си лижеш раните и да обмисляш неустановеното си положение?

— Да, разтрогнах го и ми идва да убия тази жена за нейното лицемерие! Да ми слага рога! На мене, Дъглас!

— Ти не беше женен за дамата, Тони.

— Принципът остава същият. Не мога да го преглътна, Дъглас. Умът ми не може да го побере, че наистина се е случило. Как може една жена да се отнесе така с мене?

Братовчедът, помисли Дъглас, има много високо мнение за себе си и ако трябва да се говори истината, много хора имат подобно мнение за себе си. Доколкото му беше известно, никоя жена досега не бе мамила Тони. Обратно, винаги Тони беше този, който се измъкваше, безгрижен като Райдър, когато ставаше дума за нежния пол, докато не срещна Тереса Карлхън. Тази млада вдовица по някаква неведома и неясна причина очарова виконт Ратмор и мисълта му за женитба се настани в ума му и се изплъзна от устата му само след седмица. След това тя продължи да води играта по същите правила, по които обикновено Тони я водеше. Сега ударът върху самочувствието му сигурно беше разтърсващ. Нищо чудно, че се измъчваше.

— Не мога да се върна в Лондон, защото ще я видя, а не знам дали няма и да си изпусна нервите. Дъглас, познаваш ме. Трябва да бъда по-близо до природата, докато си възвърна равновесието, а веднъж да си го възвърна и да стана студен и неумолим, няма да съм изложен повече на опасността да се нахвърля с ругатни върху тази мръсница и хубаво да я напердаша. Имаш ли нещо против да остана за известно време тук?

В главата на Дъглас за миг просветна възможност за разрешаването на собствения му проблем. Тя бе толкова осезаема, че той се усмихна:

— Тони, можеш ла останеш тук до края на века. Можеш да изпиеш всичкото ми френско бренди, можеш дори да спиш в графското ми легло. Прави всичко, което ти хрумне. — Дъглас пристъпи към братовчед си, сграбчи ръката му и я стисна, като през цялото време се усмихваше като глупак. — В допълнение, Тони, ти би могъл да ми спасиш живота. За това, което ще направиш за мене, без съмнение мястото ти в рая ще бъде осигурено.

Тони Париш изгледа братовчед си, после се усмихна. Този път усмивката му беше истинска и изпълнена с любопитство и насмешливост.

— Очаквам, че ще ми кажеш с какво бих могъл да ти бъда полезен и какво те кара да разчиташ на бъдещите ми прояви на смелост.

После изправи още повече раменете си, а Дъглас каза:

— Нека пояздим и аз ще ти разкажа всичко.

Усмивката на Тони остана непроменена, а интересът му към монолога на Дъглас се задържа около пет минути. После отново изпадна в униние, но тръсна рамене и каза:

— Защо не?



Клейбърн Хол


Наистина защо не, мислеше си Тони Париш пет дни по-късно, когато очите му бяха малко нещо замъглени от видението, което стоеше на пет крачки от него. Тя беше най-вълшебното същество, което някога бе виждал. Всяка нейна черта допълваше друга, а поотделно всяка бе самото съвършенство. Никоя от неговите предишни или сегашни любовници, нито бившата му годеница Тереса Карлтън можеха да се доближат до нея по безупречност на чертите си. Винаги бе смятал, че най-красивите жени са русите — най-деликатни и привлекателни. О, в името на всички богове, не беше така. Косите й бяха черни и гъсти без никакъв оттенък на червено, очите й невероятно тъмносини, леко дръпнати нагоре и с греховно дълги мигли. Кожата й беше бяла, мека и гладка. Носът и деликатен, а устните пълни и съблазнителни. Тялото и беше толкова точно изваяно с нужните обли форми, че непрекъснато го обливаше пот.

Той почувства спазъм в стомаха си. Почувства, че побледнява. Погледна я, не можеше да се стърпи и забеляза как лека усмивка докосна устните и. Тя кротко каза:

— Виконт Ратмор? Вие сте братовчед на графа, предполагам?

Той кимна като последен глупак, взе ръката и, като я обърна бавно, целуна меката й длан. Тя знае какво въздействие има над мен, мислеше си той, докато топлата и ръка все още бе в неговата. Тя знаеше, че той е поразен, и щеше да се опита да го манипулира, но за него това нямаше значение. Странно, но беше така. Неочаквано той почувства пръстите й да стискат ръката му и отговори с усмивка. Не беше ли поне малко впечатлена и тя? Скоро щеше да разбере. Знаеше, че трябва да си възвърне самочувствието, което бе болезнено наранено от Тереса Карлтън. Трябваше да си възвърне господарския тон. Ако искаше, би могъл да накара това великолепно създание да му се поклони. Можеше и щеше…

Изведнъж една мисъл го отрезви. Нейното име беше Мелисанда и той беше тук, за да я омъжи по делегираност за своя братовчед Дъглас Шербрук.



Етапъл. Франция


Дъглас се намираше в центъра на морската крепост, от която Наполеон възнамеряваше да нападне, въпреки че навсякъде от Булон до Дънкърк и Остенд, както и всички точки помежду им можеха да бъдат считани за част от „големия проект“. Всъщност това беше едно от най-сигурните места във Франция особено за един английски шпионин, защото изобщо не се вземаха мерки за сигурност и хората идваха и си отиваха, гледаха, разговаряха и слушаха, дори правеха скици на работещите, Дъглас се удивляваше на хилядите мъже, които се трудеха денонощно в морето, на пристанищата, както и на брега и строяха различни видове транспортни съоръжения. Освен безбройните работници имаше и войници, но доколкото Дъглас можеше да прецени, тяхната дейност беше ограничена. Но трудът кипеше навсякъде.

Дрехите на Дъглас, нови и чисти преди три дни, сега бяха изцапани и смачкани по подходящ начин. Докато чакаше Кадудал да се свърже с него, той шпионираше наоколо и събираше информация от офицерите с развързани езици, както и от войниците из близките пивници. Всичко, което можеше да прави, бе да чака. Френският му беше безупречен, поведението му — точно каквото трябваше да бъде: съчувствено към записващите се войници. Присъединяваше се към техните оплаквания и жалби, а в офицерите се вслушваше от нужното разстояние, като по този начин показваше разликата помежду им. Всички разговори се въртяха около предстоящото нападение. Преди две седмици Наполеон беше посетил много лагери по крайбрежието, като беше уверявал хората си, че много скоро ще преминат отвъд и ще натрият носовете на английските банкери и търговци, че французите са тези, които господстват както на суша, така и по море. Хубави думи, помисли си Дъглас. Наистина ли Наполеон си вярваше, че английското селячество щеше да се надигне и да го посрещне като свой освободител, когато (и ако) успееше да прекоси Канала, като нанесе съкрушителен удар на английската флота и дебаркира в Дувър?

Бяха изминали два дни и Дъглас се чувстваше отегчен и неспокоен. Получи инструкциите от Жорж Кадудал чрез един вмирисан като прокиснала зелка еднокрак просяк, който се промъкна до него и му пъхна дебел пакет в джоба на палтото. Смърдящият образ успя да се измъкне, преди Дъглас да успее да го попита каквото и да било. Той прочете два пъти писмото и научи наизуст точните наставления, после внимателно разгледа всеки от приложените документи. Замисли се какво ли би очаквал Кадудал от него. Беше доста сложно. Зад всичко прозираше чиста и небрежна арогантност. Жорж Кадудал както винаги беше нагъл, понякога и отвратителен, а напоследък провалите го следваха и доколкото Дъглас знаеше, той бе имал много малко успехи.

Прекара няколко часа, за да начертае план за освобождаването на това проклето момиче на име Жанин Доде. Кадудал беше мозъкът на целия заговор да се отвлече Наполеон и да се вдигне въстание в Париж, което да доведе до въздигането на трона на граф Д’Артоа, по-малкия брат на Луи XVI. И тъй като той държеше милион франка, взети от английското правителство, лорд Авъри беше склонен да изпълнява исканията му. Очевидно Жорж не можеше да поеме риска да опита сам да я освободи. Очевидно той знаеше, че Дъглас е експерт, що се отнася до генерал Оноре Бьолесен, и ето защо специално него беше изискал. Очевидно той вярваше в успеха на Дъглас. Дъглас се чудеше дали Жорж знае за скандалната репутация на Бьолесен по отношение на жените. Проклятие!

На следващата сутрин Дъглас закопчаваше копчетата на неудобния брич и оправяше сковаващия го черен мундир. Веднага щом стигнеше Булон, щеше да се превърне в официален парижки функционер, изпратен от самия Бонапарт да инспектира подготовката за нападението срещу Англия. Той чистосърдечно се молеше документите на Кадудал да са в пълен порядък. С всичките получени английски пари Жорж можеше да си позволи най-добрите фалшификати. Дъглас съвсем нямаше желание да бъде разкрит и застрелян като шпионин.

Точно в дванайсет часа, когато всяка подробност от вида и облеклото му говореше, че той е официален функционер, чиято власт по всички изгледи превишава собствения му ум, маниери и възпитание, той тръгна към Булон и към резиденцията на генерал Оноре Бьолесен. Къщата не беше трудна за разпознаване, тъй като принадлежеше на кмета и беше най-голямата в целия град. Генералът беше почетен гост на кмета. По предварителни сведения никой не бе виждал самия кмет повече от три месеца.

Дъглас знаеше почти всичко за генерал Бьолесен. Никаква негова постъпка не можеше да учуди Дъглас. Той беше съвършен тактик, компетентен администратор; въпреки че повечето от детайлите бяха поверявани на неговите помощници. Той беше жесток както към затворниците, така и към собствените си хора и беше нещо повече от почитател на млади момичета. Той се мислеше едновременно за образец на военен и на любовник. Дъглас знаеше, че многострадалната му жена беше изпратена на сигурно място в далечния Лион с четирите им деца. Генералът беше жалка креатура, но смяташе себе си за бог сред другите хора. Не можеше да се контролира и изпускаше нервите си бързо и с ужасни последици, нещо, което неговите подчинени, както и младите момичета, които преследваше, откриваха с ужас. В сексуалните истории не беше познат като галантен мъж дори когато биваше в най-доброто си настроение. Много пъти се напиваше до пълна безчувственост, след като бе правил секс.