— О, Боже! — прошепнах аз.

В гърдите на Ема се надигна паника.

— Помощ! — изпищя тя, но като че ли гласът й не успя да преодолее дебелите, сближени стени. — Помощ! — извика отново тя, но напразно. Никой не й отговори от другата страна. Защо приятелките на Сътън се бавеха? Защо не я чуваха?

Ема погледна отново към разширението и се ослуша за някакъв звук от Габи.

— Габи? — прошепна тя, оглеждайки се на всички страни. Сърцето й биеше толкова силно, че тя се уплаши вибрациите да не предизвикат ново срутване. Зрението започна да й изневерява, тя започна да вижда неща, които нямаше как да бъдат там. Стол. Седяща фигура. Облегната на скалата тенис ракета. Светът се завъртя пред очите й; сигурно въздухът в тясното пространство не й стигаше.

Тогава една силна студена ръка я сграбчи за китката.

Ема изпищя. Тя се опита да се освободи, но ръката не я пускаше. Светна фенерче и лъчът му освети долната половина на нечие момичешко лице.

— Г-габи? — заекна Ема.

Фигурата пред нея се усмихна. Но устните не бяха габините. Ема си пое дълбоко дъх. Това не беше ли…

— Здрасти, Сътън — каза момичето и се изкиска вманиачено. — Радвам се, че намина.

Влажният въздух охлади гърба на Ема. Тя опря свободната си ръка в земята, за да запази равновесие.

— Лили? — Гласът й потрепери. — К-какво правиш тук? — Нали я бяха оставили на бензиностанцията? Нали беше отказала да дойде с тях?

— Стига, Сътън. — Лили се изсмя. — Нали знаеш отговора на този въпрос?

Думите й опариха Ема. Изведнъж тя осъзна какво става: караницата между Габи и Лили, падането на Габи, стоновете на Лили от пещерата, дори стесняващите се около Ема стени — всичко това беше организирано от близначките само и само Ема да остане сама. Те не бяха сърдити една на друга. Габи не беше ранена. Близначките Туитър знаеха, че Ема ще пропълзи в пещерата, за да спаси момичето, което смяташе, че е блъснала — защото тя не беше Сътън, защото щеше да се чувства ужасно заради онова, което беше направила. И сега се намираше точно там, където искаха да я отведат. Бяха предупреждавали Ема, нали? Безброй пъти, по безброй начини. Продължавай да се правиш на Сътън. Спри да душиш наоколо. Сериозно говоря. Или следващата ще бъдеш ти.

Тя беше попаднала право в капана им.

— Моля те — промълви тя. Тялото й омекна и й се зави свят; догади й се. — Не може ли да поговорим за това?

— Че какво толкова има да се говори? — попита Лили с нисък глас.

— Моля те, пусни ме — примоли й се Ема, опитвайки се да се отдръпне от нея. Лили я стисна здраво. — Издъних се, Лили. Съжалявам. Но няма да се повтори, обещавам.

Лили цъкна с език.

— Предупредих те, Сътън. Но ти не ме послуша. — Тя се приближи до Ема. С едно бързо движение на ръката тя хвана медальона на Сътън, по същия начин, както в онази нощ, в къщата на Шарлът. Ема ритна с всички сили, удари си коляното в скалата и усети как по пищяла й потича кръв. Опита се да изпищи, но Лили запуши устата й с ръка и от гърлото на Ема успя да излезе само едно сподавено бълбукане. Лили дръпна медальона, притискайки синджирчето му към гърлото на Ема. Тя се закашля, размаха ръце и крака, заблъска с всички сили. Лили дръпна още по-силно, верижката се вряза в кожата на Ема.

— Моля те! — едва успя да изграчи Ема. Дробовете й се задъхваха за въздух, тялото й омекна и тя отчаяно се опита да си поеме дъх. Лили се изкиска.

Изведнъж синджирчето, което се впиваше във врата й, се скъса. Тежкият медальон се плъзна по ризата й и се закачи на колана на дънките й. Очите на Лили проблеснаха. Тя оголи зъби в крокодилска усмивка. На челото й запулсира вена, тя впери в Ема злобен поглед, изпълнен с омраза и желание за мъст.

Това беше лицето на убиец. Убиецът на Сътън… а скоро и нейният.

Исках Ема да побегне. Исках да се бори. Но вместо това се подготвих за най-лошото. Изведнъж като товарен влак ме връхлетя онова странно усещане, което предхождаше скорошната поява на спомен. Видях ярки въртящи се светлини. Широко отворени очи. Момиче на носилка. Думата СПЕШНО ОТДЕЛЕНИЕ, проблясваща в червено над входа на някаква сграда. Миризмата на антисептици и повърнато подразни обонянието ми. В ушите ми отекнаха стонове — може би моите. И точно в този момент се потопих в поредния спомен…

30.

Какво се случи след това

Чакалнята на спешното отделение е пълна с народ: плачещи болни бебета, някакъв изцапан мъж със строителна каска и мръсен палец, в който е забит гигантски трън, група възрастни, които изглеждат с единия крак в гроба. Ние петте седим изпънати на столовете, не разглеждаме списания, не гледаме смотаните местни новини по телевизията, просто сме вперили погледи в двойната врата, която ни разделя от спешното и Габи.

Когато пристигаме в болницата, Габи вече е вкарана в операционната. Единственото нещо, което ни казват сестрите след като връхлитаме вътре, е да чакаме и ни посочват столовете в чакалнята, където вече нервно крачи Лили.

Пристигат господин и госпожа Фиорело и аз изпадам в ужас, че Лили ще им разкаже какво наистина се е случило. Не го прави. Вместо това се вкопчва в тях и избухва в сълзи. Те сядат далеч от нас, нервничат, разглеждат списанията, без да ги разлистват. В косата на госпожа Фиорело има ролки, а господин Фиорело е нахлул нещо, което подозрително прилича на чехли за баня. Но пък часът и без това е около един сутринта.

След като минава около половин час, Лили скача и отива при една от жените на рецепцията. Госпожа Фиорело тръгва след нея; господин Фиорело се обляга назад и затваря очи. Когато жената за пети път казва на Лили, че не може да види сестра си, тя изпищява:

— Ами ако Габи е мъртва? Ами ако има нужда от кръвта ми?

Лоръл избухва в сълзи. Мадлин изгризва последния си лакиран нокът. Шарлът не спира да криви лице, сякаш всеки момент ще повърне.

— Съжалявам — казвам им тихо аз, убедена, че ме смятат за абсолютна кучка. — Не знаех, че това ще…

— Млъкни, моля те! — изсъсква Шарлът и забива нокти в хълбоците си. — Не ме карай да съжалявам, че не разказах всичко на ченгетата.

На вратата на спешното се появява един оплешивяващ лекар на средна възраст, облечен с болнична престилка и хирургическа шапчица, забеляза Лили и майка й и тръгва към тях. Господин Фиорело и ние четирите скачаме и хукваме нататък. Стомахът ми се свива. Лицето на лекаря е изопнато, сякаш се кани да съобщи лоши новини. Той щрака непрекъснато химикалката, която държи в ръка и криви уста.

— Вие ли сте семейството на Габриела Фиорело? — пита той.

Родителите на Лили кимват. Господин Фиорело прегръща госпожа Фиорело и Лили през раменете и ги притиска към себе си.

— Габриела е имала епилептичен припадък — казва лекарят. — Той се получава при промяна на електрическата активност по повърхността на мозъка. Малко е поразтърсена, но сега си почива и скоро ще бъде наред.

Лили се ококорва.

— Тя е добре? Но защо е припаднала?

Щракането на химикалката не спира.

— Припадъкът може да бъде причинен от инфекция, но ние изследвахме кръвта й и не открихме нищо такова. Може да бъде причинен и от мозъчен тумор, но електромагнитният резонанс не показа такъв. Най-вероятно…

— Ами от страх? — прекъсна го Лили.

Лекарят вдига въпросително вежди.

— Може ли страхът да е причина за припадъка? — пита Лили. — Ако някой много, адски много я е уплашил? — Тя се обръща и ме поглежда. Аз се свивам под погледа й.

— Вероятността е много малка — казва лекарят. — Според нас Габриела има епилепсия. Най-вероятно я е имала по рождение, но болестта може да остане латентна в продължение на години, преди да се прояви. Защо е избрала точно тази вечер да надигне грозната си глава, никога няма да разберем.

— Епилепсия? — повтаря Лили и го гледа невярващо. — Но… това не е ли сериозна болест? Само изродите страдат от епилепсия!

— Лилиана! — Госпожа Фиорело я стрелва с раздразнен поглед.

— Това не е вярно — отвръща внимателно лекарят. — Епилепсията може лесно да се контролира. Много пациенти дори не получават повторно припадъци. Но просто за да сме сигурни, Габриела ще трябва да пие лекарства до края на живота си. Извадила е голям късмет, че не е получила припадъка докато е карала кола или е била някъде сама. Чудесно е, че всички вие сте били с нея, когато се е случило, и сте повикали линейка.

Поглеждам крадешком към останалите, чудейки се дали ще се разприказват. Все пак линейката не беше извикана заради Габи, а заради това, че бях спряла колата на линията. Но никой не обелва ни дума.

Родителите на Габи кимват и благодарят на лекаря. Той сочи белите поклащащи се врати.

— Ако искате, можете да я видите. Малко е замаяна, но питаше за вас.

Ние се втурваме в спешното, подминаваме стаята на сестрите и две празни легла и намираме Габи на малко болнично легло, в кабинка със спуснати завеси. Тя е облечена в избеляла болнична нощница, лицето й е изпито и пребледняло.

Лили изтичва при нея и я прегръща силно, от което леглото изскърцва.

— Толкова се радвам, че си добре — прошепва тя, гласът й е задавен от сълзи.

— Напълно съм наред — казва Габи. Изглежда изморена, но наистина е добре.

След като прегръща родителите си, тя ни се усмихва.

— Здрасти, мацки.

Ние прегръщаме Габи. Тялото й е толкова дребно. След това се прегръщаме всички, изпълнени с облекчение, благодарност и нервна енергия. Лили прегръща дори мен и ме притиска силно към себе си.

— Помни ми думите — промърморва тя в ухото ми. — Номерът може и да имаше щастлив край, но двете с Габи ще ти го върнем. Няма да знаеш кога, няма да знаеш къде, но по един или друг начин ще ти го върнем.

Аз махвам презрително с ръка. Близначките Туитър да ми скроят номер? Да бе, да. Аз вече не съм онова уплашено момиче от чакалнята. Отново съм Сътън Мърсър, момичето, което е пример за всички. Момичето, от което всички се страхуват. Момичето, на което всичко му се разминава.

— С нетърпение го чакам — предизвиквам я аз.

Лили дори не мигва.

— Играта започва, Сътън.

— Играта започва — отвръщам аз.

31.

Хитри малки кучки

— Моля те — прошепна Ема. Тялото й омеква от липсата на кислород. — Моля те, не ме наранявай.

— Кажи сбогом — изръмжа Лили.

Ема затвори очи и си представи всички хора, с които би искала да се сбогува. Итън — тя така и не го целуна. Едва сега разбра, колко силно е копнеела да го направи. Мадлин, Лоръл и Шарлът — никога повече няма да се забавляват заедно, няма да разменят клюки. Изведнъж осъзна, че това са хората от живота на Сътън, не нейния. Има ли някой, на когото би липсвала като Ема? Кой ще я оплаква? Дори Итън не би могъл да тъгува пред всички за Ема. Трябваше да я приеме като Сътън Мърсър, а не като тайната й близначка. А Алекс не знаеше, че тя се преструва на Сътън, и нямаше дори да разбере, че приятелката й е мъртва.

Пред очите й се появи лицето на Сътън, което толкова приличаше на нейното. Повече от всичко на света искаше да я опознае по-добре. Искаше да разгадае убийството й заради нея. Кой знае какво щеше да се случи сега. Съжалявам, Сътън, помисли си тя. Опитах.

Знам, Ема. Опитах се да поставя ръка на рамото й, да я утеша, да й покажа, че съм тук.

В пещерата се възцари гробна тишина. Лили се наведе и допря устни до ухото й. И тогава прошепна тихо, развеселено:

— Падна ли ми!

Ръцете й отпуснаха шията на Ема. Когато тя отвори очи, видя как Лили се смее истерично.

— Падна ли ми! — извика отново тя, този път по-силно, сякаш се опитваше да даде сигнал на някого.

Камъните се разместиха и изведнъж голямата скала, която беше приклещила Ема, изчезна. В лицата им блесна ярък лъч от фенерче.