6.

Една криминална история

Ема седеше на жълт пластмасов стол в една сива бетонена стая в полицейското управление. Стаята не беше по-голяма от курник, миришеше на гнили зеленчуци и необяснимо защо на отсрещната стена висяха две картини на спокойно усмихващи се японски гейши. Тя щеше да бъде идеален фон за новинарски материал… ако Ема беше журналист, а не престъпник.

Вратата се отвори със скърцане и в стаята влезе детектив Куинлън, същото ченге, което беше отказало да повярва на Ема, когато тя му беше обяснила, че се нарича Ема Пакстън и че отдавна изгубената й сестра-близначка Сътън е изчезнала. И там, пъхната под мишницата му, се мъдреше папката с надпис СЪТЪН МЪРСЪР. Ема едва сподави усмивката си.

Куинлън се тръшна на стола срещу нея и погали с пръсти папката. По коридора се разнесе тропот на ботуши и разтресе цялата паянтова сграда.

— Кражба от магазин, Сътън? Наистина ли?

— Честно, не исках — изписка Ема, свивайки се върху седалката.

Преди много години Ема беше попаднала посред нощ в полицията заедно с Беки, след като ченгетата я бяха прибрали за безразсъдно шофиране. В един миг полицайката вдигна слушалката на големия черен телефон и я подаде на Беки, но тя я отблъсна настрани с умолително изражение на лицето.

— Моля ви, не им се обаждайте. Моля ви — не спираше да повтаря тя. На зазоряване, след като Беки беше освободена след предупреждение, Ема я попита на кого е искала да се обади полицайката. Но Беки просто запали цигара и се престори, че няма представа за какво говори Ема.

— Не си искала да те хванат? — Куинлън вдигна папката на Сътън. — Забрави ли, че вече сме те арестували за кражба в магазин? — Той измъкна един лист хартия от папката. — Чифт ботуши от „Банана рипъблик“, шести януари. Това те прави рецидивистка. Това вече е нещо сериозно, Сътън.

Ема прибра с тътрене краката си под стола и ги притисна към него.

Белезниците на колана на Куинлън задрънчаха, когато той отново седна до масата.

— Какво се опитваш да постигнеш, да те изправя пред съд за непълнолетни? Или пак ще се престориш, че си някой друг, тайната близначка на Сътън може би? Как каза, че е истинското ти име? Емили… нещо си?

Но Ема не го слушаше. Тя рязко се хвана за гърлото. Изпъшка, преви се на две и започна да кашля. Продължи да се дави, докато не я заболяха дробовете.

Куинлън се намръщи.

— Добре ли си?

Ема поклати глава и отново избухна в давеща кашлица.

— Вода — изграчи тя, преди да си поеме дъх. — Моля ви…

Куинлън стана от масата и се отправи към коридора.

— Не мърдай оттук — изръмжа той.

Ема покашля още малко, преди полицаят да затвори вратата, след това скочи и придърпа папката към себе си. Отвори я с треперещи ръце и се зарови в листите. Най-отгоре се намираха най-скорошната дописка, когато Ема беше отишла в полицията в първия учебен ден. Госпожица Мърсър беше върната в училище с полицейска кола, беше написал някой. Имаше още няколко подобни формуляра, в които беше написано същото нещо.

— Хайде де — промърмори тихо Ема и продължи да разлиства страниците.

Имаше доклади за нарушаване на обществения ред и искане за конфискация на колата на Сътън, волво от шейсетте, за неплатен паркинг. Следваха показанията, които Сътън беше дала във връзка с изчезването на Теър Вега. Ема прочете набързо преписа. Понякога излизахме заедно, беше казала Сътън на полицая, който я разпитваше. Предполагам, че си е падал по мен. Не, разбира се, че не съм го виждала, след като изчезна. По-надолу на страницата имаше бележка от полицая: Госпожица Мърсър беше много притеснена. Избегна няколко въпроса, свързани най-вече с… Ема обърна страницата и продължи да преглежда останалите документи в папката, докато погледът й не беше привлечен от две думи. ЖП линия. Ема измъкна листа от купчината. Полицейският доклад имаше дата дванайсети юли. Под МЯСТО НА ИНЦИДЕНТА пишеше железопътен прелез на Ориндж гроув, преди вливането в Магистрала 10. Под описание на инцидента пишеше: С. Мърсър… опасност за превозно средство… приближаващ се влак. Сътън беше разпитвана заедно с Шарлът, Лоръл и Мадлин. Като свидетели бяха записани Габриела и Лилиана Фиорело.

Габи и Лили! Ема се намръщи. Защо са били там? Нещо ми проблесна и усетих странно изтръпване. В главата ми отекна далечна свирка на приближаващ се влак. Чух писъци, отчаяни молби и сирени.

После изведнъж ме връхлетя споменът от онази нощ.

7.

Най-върховният номер

Аз седя зад волана на зеленото ми британско волво 122 от 1965 година. Ръцете ми са се вкопчили в облечения с кожа волан и кракът ми натиска и отпуска педала на съединителя. До мен седи Мадлин и върти копчето на радиото. На задната седалка са се свили Шарлът, Лоръл и близначките Туитър, кискат се всеки път, когато колата вземе някой остър завой и те се лашнат на една страна. Габи размахва една гилза от червено червило като вълшебна пръчица.

— Да не си посмяла да омажеш с червило кожените седалки на Флойд — предупреждавам я аз.

Шарлът се изхилва.

— Не мога да повярвам, че си кръстила колата си Флойд.

Не й обръщам никакво внимание. Да кажа, че обожавам колата си, ще бъде омаловажаване. Баща ми я купи от Ибей преди две години и аз му помогнах да я реставрира до някогашния й блясък — изчукахме вдлъбнатините по бронята, подменихме ръждясалата решетка с чисто нов блестящ хром, претапицирахме предните и задните седалки с мека кожа и монтирахме нов двигател, който мърка като укротена пума. Не ми пука, че няма разни модерни екстри като адаптор за айпод или асистент за успоредно паркиране — тази кола е уникална, елегантна, изпреварила времето си — точно като мен.

Минаваме покрай Старбъкс, търговския център с изложбените галерии, обожаван от всички пенсионери и червените кортове, на които взех първия си урок по тенис, когато бях на четири години. Луната има същия кехлибарен цвят като очите на койота, който миналата година си беше заврял главата под дъските на оградата на задния двор. Отиваме на студентско парти в Аризонския университет, което обещава да е убиец. Това, че ходя с Гарет, не означава, че не мога да зяпам разни готини колежанчета от време на време.

Мадлин спира на станция, по която въртят „Калифорнийски мацки“ на Кейти Пери. Габи писва и започва да припява.

— Уф, писна ми от тази песен — проплаквам аз, протягам се и намалявам музиката докрай. Обикновено нямам нищо против пеенето, но тази вечер нещо ми е адски неприятно. Две неща, ако трябва да съм по-точна.

Лили се намусва.

— Но, Сътън, миналата седмица каза, че Кейти е жестока!

Аз свивам рамене.

— Кейти вече остаря.

— Тя пише най-хубавите песни! — проплаква Габи, разтърсва меднорусите си коси и нацупва издутите си устнички.

Аз отмествам поглед от пътя и ги поглеждам.

— Да не си мислите, че Кейти сама си пише песните? Пише й ги някой дебел чичко продуцент на средна възраст.

Лили изглежда ужасена.

— Наистина ли?

Само да можех да спра и да ги стоваря на пътя. Толкова ми е писнало от престорените глупости на Туитър Ди и Туитър Дум. Миналата година бяхме заедно в часовете по тригонометрия и двете въобще не са толкова глупави, на каквито се правят. Момчетата може и да си падат по глупотевини, но на мен тия не ми минават.

Светофарът светва зелено, Флойд изръмжава доволно и се изстрелва напред по пътя, вдигайки прах.

— Е, аз мисля, че песента е хубава — нарушава Мадс мълчанието и бавно усилва звука.

Аз й хвърлям един бърз поглед.

— Какво би казал баща ти, ако разбере, че вземаш пример от курвата Кейти?

— Хич няма да му пука — отвръща Мадлин, опитвайки се да прозвучи твърдо и започва да чопли стикера МАФИЯ ЛЕБЕДОВО ЕЗЕРО на гърба на айфона си. Нямам представа какво означава този стикер — никоя от нас не знае. Мисля, че на Мадс й харесва така.

— Няма ли? — отвръщам аз. — Хайде да се обадим на тате и да го питаме. Всъщност нека да му се обадим и да му кажем, че се надяваш довечера да забиеш някой колежанин.

— Сътън, недей! — изръмжава Мадлин и хваща ръката ми преди да стигна до телефона. Всички знаят как Мадс лъже баща си; сигурно му е казала, че е на някакъв кръжок.

— Спокойно — казвам аз и пускам телефона обратно в конзолата. Мадлин се отпуска на седалката и на лицето й се изписва онова сърдито изражение, с което казва „Повече няма да ти продумам“. Шарлът улавя погледа ми в огледалото за обратно виждане и поклаща намръщено глава: Престани! Подигравките с бащата на Мадлин са удар под кръста, но тя си го заслужава, задето взе с нас и близначките Туитър. Нали трябваше да сме само ние, истинските членове на „Играта на лъжи“, но някак си Габи и Лили бяха успели да научат за плановете ни и Мадлин по най-любезен начин им каза, че могат да дойдат с нас. През цялото време усещах умолителните им погледи, желанията и надеждите им бяха изписани в големи балони, които плуваха над главите им: Кога ще ни пуснете в Играта на лъжи? Кога можем да бъдем част от вашата група? Не стига, че сестра ми се промъкна като невестулка в клуба ни. В него няма място за други хора, особено за тях двете.

Освен това имам планове за тази вечер — планове, които не включват Габи или Лили. Но кой казва, че Сътън Мърсър не е изобретателна?

Най-северната част на Тусон опустява след десет часа и по Ориндж гроув почти не минават коли. Преди да се влеем в магистралата, трябва да прекосим влаковата линия. Знакът за железопътен прелез сияе в тъмнината. Щом светофарът светва зелено, аз подкарвам Флойд през линията и тъкмо преди да дам газ към магистралата, колата угасва.

— Уф — промърморвам аз. „Калифорнийски мацки“ секва. Климатикът спира да духа и светлините на таблото угасват. Аз завъртам ключа в стартера, но нищо не се случва. — Добре, кучки. Кой сипа пясък в резервоара на Флойд?

Шарлът се прозява фалшиво.

— Този номер е отпреди две години.

— Не бяхме ние — изчуруликва Габи, най-вероятно въодушевена, че почти съм я включила в разговор за Играта на лъжи. — Ние имаме много по-добри идеи за номера, стига въобще да ни позволиш да ги споделим с теб.

— Не ме интересуват — казвам аз и махвам с ръка.

— Ъъъ, някой да е забелязал, че сме спрели на прелеза? — Мадлин надниква през прозореца, пръстите й се вкопчват във вратата. Внезапно червените светлинки на надписа „ЖП прелез“ започват да примигват. Зазвъняват предупредителни звънчета и зад нас се спуска бариера, която пречи на всички коли при светофара — не че има такива, — да минат през линията. В далечината се появява мъгливият лъч светлина от фаровете на влака „Амтрак“.

Аз отново се опитвам да запаля колата, но двигателят на Флойд само се закашля.

— Какво става, Сътън? — пита раздразнено Шарлът.

— Всичко е под контрол — измърморвам аз. Верижката с логото на „Волво“ се люлее напред-назад, докато аз въртя ключа, опитвайки се да запаля двигателя.

— Да бе, да. — Кожата изскърцва под задника на Шарлът. — Казах ви, мацки, че не трябваше да се хвърляме в този смъртоносен капан.

Влакът надува свирка.

— Може би не я палиш както трябва. — Мадлин се протяга напред и сама завърта ключа, но колата отново издава все същия виещ звук. Светлините на таблото дори не примигват.

Влакът се приближава.

— Може пък да ни види и да натисне спирачките — казвам аз, гласът ми потреперва и аз усещам прилив на адреналин.

— Влаковете не могат да спират! — Шарлът разкопчава предпазния си колан. — Затова се спускат тези бариери! — Тя натиска дръжката на вратата, но тя не подава. — Господи! Отключи я, Сътън!

Аз натискам бутона ОТКЛЮЧВАНЕ — двамата с баща ми бяхме монтирали централно управление за всичките четири врати и прозорци, — но познатото тежко изщракване така и не се чу.

— Ъъъ… — Аз не спирам да натискам бутона.