Джуд Деверо - Никол

През този юни на 1794 г. розите цъфтяха в цялото си великолепие, а моравите грееха с онази тучна зеленина, която може да се види само в Англия. Малката къща в графство Съсекс бе двуетажна, квадратна — една от многото такива къщи, оградени с ниска желязна ограда. Някога тя бе част от един по-голям комплекс от сгради, с постройки за семейството на градинаря или на лесничея. Но онова голямо имение бе раздробено и разпродадено отдавна, за да могат собствениците, семейство Мейлисън, да изплатят дълговете си. Всичко, което бе останало от тази някога голяма фамилия, бе малката позапусната къща, Джейкъб Мейлисън и дъщеря му Бианка.

Джейкъб Мейлисън, набит и снажен мъж, седеше в този юнски ден пред празната камина в салона на партера — с разкопчана жилетка, която иначе се опъваше до скъсване върху добре оформеното му шкембенце, жакетът бе хвърлен небрежно на един от столовете. Масивните му крака бяха обути в черни сукнени панталони, които стигаха малко над коленете и бяха пристегнати там с месингови катарами. Прасците му изпъваха памучните чорапи, стъпалата му заплашваха да прелеят над тънката кожа на черните му пантофи. Един едър, сънлив ирландски сетер се бе притиснал към страничната облегалка на старото кресло и Джейкъб чешеше разсеяно ушите му.

Постепенно бе свикнал със спокойния провинциален живот. Всъщност животът в една по-малка къща с неколцина слуги и по-малка отговорност му беше по-приятен. Господарската къща, в която бе живял като дете с родителите си, той смяташе за истинско разсипничество — и на време, и на сили, и на пространство. Какво толкова, има си сега своите кучета, прилична пържола на обяд, достатъчно доходи, за да поддържа конюшните си — това напълно го задоволяваше.

Но не и неговата дъщеря Бианка.

Бианка стоеше пред голямото огледало в спалнята си на първия етаж, заета да приглажда и реди муселинената рокля върху едрото си тяло. Всеки път, когато се погледнеше в огледалото, облечена по тази проклета френска мода, направо побесняваше от яд. Френските селяни се бяха надигнали против аристокрацията и сега, когато тези изтънчени глупаци французите вече не бяха господари на селяните си, като че целият свят трябваше да търпи последиците. Всички бяха обърнали очи към Франция, изплашени да не ги сполети нейната съдба. В същата тази загубена Франция всеки се напъваше да се облича така, сякаш е от простия народ — никой не смееше и да мисли за атлази и коприни. Новата мода се наложи с муселините си, рипса, батистата и перкала.

Бианка разглеждаше внимателно образа си в огледалото. Тя специално не изглеждаше зле в новите прости дрехи, но какво ли ще правят жените, които не са така добре сложени? Роклята бе дълбоко изрязана отпред, за да се види цепката между едрите й гърди. Бледосиният индийски газ върху муселина бе пристегнат с широка лента от син атлаз точно под бюста, откъдето вече роклята се спускаше в права линия до пода чак, като завършваше по подгъва с лента от реснички. Тъмнорусите коси на девойката бяха сресани назад и прихванати с панделка, едрите масури се спускаха почти до голите й рамене. Лицето на Бианка беше кръгло, очите й бледосини, досущ като цвета на роклята, засенчени със светли ресници. Малката й уста приличаше на розова пъпка, а засмееше ли се, на лявата й буза се образуваше дълбока трапчинка.

Бианка отиде до тоалетната си масичка, която — както почти всичко в тази стая — бе декорирана с бледорозов тюл. Тя обичаше да е заобиколена с пастелни тонове и цялата бе една такава мека, сочна и романтична.

Върху тоалетната масичка бе сложена голяма бонбониера, вече наполовина празна. Бианка надзърна в нея и сбърчи носле. Откакто започна тази ужасна френска война, вече ги няма и онези чудесни пралини, трябва да се задоволява с второкласен английски шоколад. Тя си взе един пралин, след това още един. Вече бе на четвъртия и точно облизваше нежните си пръстчета, когато в стаята влезе Никол Куртален.

Съмнителният шоколад, простата материя на роклята и присъствието на Никол в къщата й — всичко това бяха все последици от френската революция.

Бианка си взе още един бонбон, като наблюдаваше младата французойка, която крачеше приведена из стаята и мълчаливо разтребваше дрехите, които Бианка бе разхвърляла по пода. За Бианка присъствието на Никол бе доказателство за това колко великодушни са и тя, и всички англичани. Нали когато толкова много французи бяха изгонени от собствената си страна, именно англичаните ги подслониха. Разбира се, в по-голямата си част тези французи можеха да се изхранват и сами. Дори те въведоха нещо съвсем ново за Англия, което се наричаше «ресторант». Но имаше и други французи, хора като Никол, без средства, без родственици, без никаква професия… И тогава именно Англия показа своето благородство, като прие тези бездомници направо от улицата.

Бианка бе отишла в едно от пристанищата на източния бряг, където се очакваше да пристигне кораб с бежанци от Франция. Настроението й съвсем не беше добро. Баща й ден преди това й бе заявил, че средствата му не са достатъчни, за да плаща и на камериерка. Двамата се бяха спречкали жестоко, но точно тогава Бианка се сети за имигрантите. И тя, следвайки примера на познатите си, се отправи към пристанищния град, за да направи нещо за тези клети, бездомни французи, да ощастливи някого със своята щедрост.

Още щом съзря Никол, Бианка разбра, че е намерила онова, което търси. Момичето беше тъничко, с прибрани под сламената шапка тъмни коси, с невероятно големи очи на малкото личице с форма на сърце, засенчени с гъсти тъмни мигли. В тези очи се четеше огромна тъга. Изглеждаше така, сякаш му е абсолютно все едно дали е живо или мъртво. Бианка знаеше, че човек, който изглежда така, ще бъде безкрайно благодарен на своята благодетелка.

Сега, три месеца по-късно, Бианка вече съжаляваше за всичко, което бе направила за Никол. Не че момичето не бе пъргаво и изпълнително, напротив, беше може би прекалено пъргаво. Понякога тези нейни гъвкави движения и лекотата, с която се движеше, караха Бианка да се чувства натежала и тромава.

Тя отново хвърли поглед в огледалото. Що за глупости?! Та тялото й е снажно, представително, величествено дори — нали всички така казват… Все още втренчена в огледалото, тя премести зли очи към Никол и бързо дръпна панделката от косите си.

— Тази фризура не ми харесва! Нищо не можа да направиш тази сутрин! — Облегна се назад в креслото и отново протегна ръка към кутията с пралини.

Никол отиде мълчаливо до тоалетната масичка и започна да разресва тъничката коса на Бианка.

— Още не сте отворила писмото от господин Армстронг?! — Гласът й бе тих, говореше спокойно, без акцент, като грижливо изговаряше всяка дума.

Бианка кимна.

— Зная предварително какво ми пише. Пак пита кога ще ида в Америка и ще се омъжа за него.

Никол разресваше на пръста си един от масурите.

— Струва ми се, че трябва да определите вече датата. Нали все пак искате да се омъжите?

Бианка я погледна в огледалото.

— Нищо не разбираш! Но и не би могло да се очаква от една французойка да разбере гордостта и чувствителността на една англичанка. Клейтън Армстронг е американец. Как бих могла аз, потомка на английски перове, да се омъжа за американец?

Никол стегна здраво корделата около главата на Бианка.

— Не мога да разбера. Нали обявихте вече годежа?

Бианка хвърли празната подложка между двата реда бонбони на земята и си избра най-големия бонбон от долния ред. Умираше за карамел! С претъпкана уста тя започна да обяснява:

— Мъже. Можеш ли да ги разбереш? Но трябва да се омъжа, ако искам да се измъкна от всичко това! — С леко движение на ръката тя посочи стените на малката стая. — Но мъжът, за когото ще се омъжа, няма да има нищо общо с Клейтън. Чувам, че между мъжете в колониите имало истински джентълмени, като господин Джеферсън например. А Клейтън е всичко друго, но не и джентълмен. Знаеш ли, че се намъква в салона както си е с ботушите за езда? А когато му намекнах, че няма да е лошо да си купи чифт копринени чорапи, направо ми се изсмя. Не можел да ходи с копринени панталони и чорапи из памуковите полета… — Бианка потръпна. — Памук! Той е прост фермер, тъп и надут американец.

Никол разресваше последната къдрица.

— Но все пак приехте предложението му.

— Има си хас! Едно момиче никога не получава чак толкова много предложения, че да може да си позволи да откаже. Така стръвта само става по-примамлива. Ако срещна на някое събиране мъж, който не ми харесва, направо заявявам, че съм сгодена. А видя ли мъж, който е подходящ за момиче от моя ранг, просто му разказвам как все се двоумя дали да не разваля годежа си.

Никол остави Бианка и започна да събира книжките от бонбоните, нахвърляни по земята. Знаеше, че от нея не се очаква да има собствено мнение, но не можа да се сдържи:

— Но какво ще стане с господин Армстронг? Не е ли нечестно?

Бианка бъркаше в скрина и вадеше разни шалове — изхвърли три на пода, докато се спря на карирания шотландски шал.

— Американец и честност! Остави ги! Те са просто едни неблагодарници, които обявиха независимост. За мене е направо оскърбление да си мисля, че ще се омъжа за мъж като него. Изглежда ужасно с тези високи ботуши и арогантните си маниери. Мястото му е на коня, а не в една гостна! Как мога да се омъжа за такова недоразумение?! И ми направи предложение, след като се познавахме едва от два дни! Получил писмо, че брат му и снаха му са загинали и в суматохата ми предложи да се омъжа за него. Безчувствен тип! Настояваше веднага да тръгна с него за Америка. Разбира се, аз не можех да се съглася с такава варварщина.

Никол направи всичко възможно Бианка да не види лицето й, докато събираше по земята разхвърляните шалове. Знаеше си, че на лицето й винаги е изписано всичко, каквото мисли. А в очите й като в книга всеки можеше да чете мислите и чувствата й…

Когато преди три месеца дойде в дома на Мейлисънови, бе все още твърде замаяна, за да реагира на безкрайните тиради на Бианка за тия глупави некадърници французите или за тия примитивни неблагодарници американците. Бе изцяло погълната от спомените за кървавия ужас на революцията, от мисълта за родителите си, които отвлякоха пред очите й, за дядо й… Възможно е Бианка и друг път да е говорила така за годеника си, а тя просто да не е чула. Дори е много вероятно да е именно така. Едва през последните няколко седмици Никол постепенно започна да се пробужда от вцепенението си.

Преди две седмици, докато изчакваше в магазина за дрехи Бианка да пробва някаква рокля, Никол срещна собствената си братовчедка. Момичето възнамеряваше да отвори до два месеца малък магазин за дрехи п предложи на Никол и тя да участва с малко пари. За първи път Никол съзря възможност да стане независима и да се отърве от тягостното положение да бъде обект на нечия благотворителност.

Когато напусна Франция, бе зашила в подгъва на роклята си един златен медальон и три смарагда. След разговора с братовчедката си Никол продаде смарагдите — добра цена не й дадоха, английският пазар бе наводнен от всякакви френски бижута, защото гладуващите бежанци често биваха толкова отчаяни, че не се пазареха много-много. Оттогава всяка нощ Никол седеше до зори в таванската си стаичка, шиеше за братовчедка си и се стараеше да спести още малко пари. Сега вече бяха почти достатъчно. Бе скрила парите в сандъка си.

— Не можеш ли да побързаш? — подкани я Бианка нетърпеливо. — Сънуваш с отворени очи. Никак не е чудно, че родината ти воюва срещу самата себе си, ако и другите ти сънародници са заплеснати като тебе…

Никол изпъна гръб, въздъхна и вирна брадичка. «Само още няколко седмици!..» След това ще бъде свободна…

Дори и в своята унесеност Никол бе успяла да забележи нещо твърде странно у Бианка: тя не можеше да понася физическата близост на мъжете. Не допускаше по какъвто и да било повод някой мъж да се допре до нея, стига да можеше да го избегне. Непрекъснато повтаряше, че мъжете са груби, шумни и безчувствени. Никол я бе видяла да се усмихва само на един-единствен мъж — дребничък млад човек с богати дантелени маншети и обсипана със скъпоценни камъни кутия за емфие в ръката. Само в този единствен случай Бианка като че не изпитваше страх от мъжа, дори му позволи да й целуне ръка. И беше дори страшно, че Бианка беше готова да превъзмогне доброволно отвращението си от докосването на един мъж и да се омъжи, само и само да се издигне в обществото. Дали Бианка не знае какво става между женените хора?!

Двете млади жени излязоха от малката къща и тръгнаха по протритата пътека, постлана на стълбището.

Зад къщата се намираха малкият обор и бараката за сечива, които Джейкъб Мейлисън успяваше да поддържа в много по-добро състояние, отколкото къщата. Всеки следобед в един и половина Бианка и Нпкол се разхождаха из парка в елегантно ландо. Било е време, когато целият парк е принадлежал на семейство Мейлисън, но сега вече той бе собственост на хора, които Бианка наричаше парвенюта и простаци. Тя никога не се сети да попита дори, дали може да минава през тези чужди гори, но досега никой не бе направил опит да й поиска обяснение. Поне по това време на деня тя можеше да си представя, че е господарката на голямото имение, каквато е била навремето баба й.