Клей рязко стана и за малко не преобърна креслото.

— Не можете да го разберете. Никой не може! — И той излезе от библиотеката.

Никол остана като зашеметена от острата му реакция. Спомни си какво бе разказвала Бианка. Как Клей изобщо не изглеждал съкрушен от смъртта на брат си, как веднага се хвърлил да се годява, сякаш нищо не се е случило… Но Никол бе видяла с очите си как реагира той само при споменаване имената на двамата си близки.

Тя стана и започна да прибира празните чинии, но после се отказа. Денят бе дълъг и напрегнат, чувстваше се ужасно изморена. Излезе от прашната библиотека и се прибра в стаята, която Клей й бе предоставил. Трябваха й само няколко секунди, за да смъкне роклята и да скочи в леглото. Още не сложила глава на възглавницата, тя вече спеше.

Ранните слънчеви лъчи и светлото очарование на стаята я накараха да се събуди отново с усмивка на уста. Може би тази стая е принадлежала на Бет… Докато отиваше към гардероба, изведнъж се сети, че тази стая навярно много скоро ще принадлежи на Бианка. Не й се искаше да е така и бързо прогони мисълта от главата си.

Докато ровеше из гардероба, чу гласове пред вратата. Вчера не бе имала време да разгледа стаите на горния етаж. Знаеше, че едната врата на стаята е към коридора, другата навярно е към стаята на близнаците. Все още усмихната, тя отвори междинната врата и се озова пред един полуоблечен Клей!

— Добро утро! — каза той, правейки се, че изобщо не забелязва изчервяването й.

— Съжалявам, не знаех! Мислех, че близнаците… Той посегна към ризата си.

— Желаете ли чаша кафе? — Той кимна към каната на масата. — Бих ви предложил чай, но ние, американците, вече не пием толкова много чай, както е било едно време.

Безкрайно смутена от нахлуването си, Никол се запъти колебливо към каната с кафе. Типично мъжка стая. Стените бяха с дървена ламперия, леглото невероятно голямо — заемаше едва ли не цялата стая. По столовете и масата бяха нахвърляни дрехи, мебелите почти не се виждаха от тях. До каната с кафе имаше две чашки — нямаше защо да пита за тях Клей, Маги явно бе сметнала за съвсем естествено двамата да пият заедно кафето си. Никол си наля и се обърна към него. Вече седеше със закопчана риза на ръба на леглото и обуваше ботуша си.

— Много благодаря! — каза той, взе чашката от ръцете й и погледна след нея, докато отиваше за втората чаша. — Вече не се страхувате от мен, нали?

— Разбира се, че не — отвърна Никол любезно, гледайки в чашката, която пълнеше, без да вдигне очи към него. — Никога не съм изпитвала страх от вас.

— О, бях останал с впечатление, че се боите… Харесва ми как сте сресала косата си. С какво сте облечена? Не е лошо.

Никол се обърна и го погледна с грейнало в усмивка лице. Косата й бе пусната свободно и падаше чак до кръста.

— Нощница — каза тя, почти доволна, че не бе успяла да наметне пеньоара си. Затворената чак до врата горна част беше от кремава брюкселска дантела, без ръкави, но надолу нощницата бе от тънка, твърде прозрачна коприна.

— Закъснявам тази сутрин! Ето — той й подаде властно чашата си. Тя я взе, все още усмихната, но не помръдна от мястото си, докато той обуваше и другия си ботуш.

— Откъде ви е този белег на окото?

Той искаше да каже нещо, но замълча. В очите му проблеснаха искрици, чертите му бяха някак омекнали, съвсем не приличаше на мрачния недостъпен мъж.

— От байонет. Раниха ме по време на революцията.

— Имам чувството, че ми се подигравате.

Той стана и се надвеси над нея.

— Никога не бих си позволил да се подигравам с една красива жена, застанала до леглото ми само по риза! — Той закачливо погали с пръст горната й устна. — А сега оставете това чупливо нещо на мястото му — той посочи с кимване чашката, която тя все още стискаше н ръка. — И напуснете стаята ми!

Никол се подчини с усмивка, но се поспря с ръка на дръжката на вратата, която съединяваше спалните им.

— Никол?

— Да?

— Трябва да поработя известно време, а след това, някъде към девет, да хапнем в кухнята.

Тя само кимна, без да се обръща, отиде в стаята си и затвори тихичко вратата след себе си. Чак сега се облегна на вратата и се отпусна. Той я бе повикал на малко име! Беше казал, че е красива. Стана й смешно, че се държи глупаво, като ученичка. Облече една простичка рокля от дебел памучен плат и бързо слезе на долния етаж.

Най-напред потърси близнаците. Очакваше, че още спят в стаята си, но легълцата им бяха празни. Попита някои от прислужниците, които срещна, къде са децата, но всеки само вдигаше рамене.

В седем и половина тя отиде в кухнята, забърка тесто за палачинки и го остави да престои, за да се смесят добре млякото и брашното. Продължи да търси близнаците — мина може би час — и се върна и кухнята без всякакъв резултат. Започна да пържи палачинките, докато Маги белеше праскови и ги режеше на кръгчета. Бяха толкова зрели и сочни, че просто се разпадаха в ръцете й. Никол поля прасковите обилно с бадемов ликьор, напълни палачинките с плодовете, а отгоре ги гарнира с малко мед и разбита сметана.

Щом Клей се появи, Маги и трите помощнички моментално се изнизаха — оказа се, че неочаквано имат да вършат милион други неща.

Никол сложи подноса с палачинките пред него. Не бе успял да глътне първата хапка, когато тя отново зададе въпроса, който бе задала най-малко двадесет пъти от сутринта:

— Къде са близнаците?

Клейтън само вдигна рамене и продължи да дъвче спокойно. Това вече я ядоса. Тя вдигна гневно вилицата с ръка и повиши тон:

— Клейтън Армстронг! Ако искате да кажете, че изобщо не знаете къде са, аз ще… Аз ще…

Той вдигна очи, пресегна се и й взе вилицата.

— Някъде наблизо ще да са — каза той с пълна уста. — Обикновено се връщат, щом огладнеят.

— Искате да кажете, че никой не ги контролира? Позволявате им да скитат свободно наоколо? Ами ако се случи нещо? Ако се наранят? Никой няма да знае къде са.

— Зная повечето от скривалищата им. Какво е това всъщност? Не съм го ял досега. Вие ли го направихте?

— Да — отвърна тя нетърпеливо. — А на училище ходят ли?

Клей се бе съсредоточил изцяло в чинията с палачинките пред себе си и не си направи труда да отговори.

Никол прошепна нещо на френски, издърпа чинията изпод носа на Клен и я задържа над кофата с отпадъци за свинете.

— Искам да ме чуете и да ми отговорете! Няма да позволя да ми се измъкнете без отговор.

Клейтън скочи, заобиколи масата, прихвана с ръка талията й и я притисна силно към себе си, както беше с гръб към него. След това взе чинията с палачинките и я постави отново на масата.

— Никога не взимайте чинията на мъж, когато яде! — изръмжа той шеговито, но не я пусна. Поохлаби хватката си чак когато усети, че тя се отпусна немощно в ръцете му, останала без дъх.

— Никол! — Тон я завъртя в кръг около себе си. — Не исках да ви причиня болка! — Завъртя я отново, вслушвайки се в дишането й внимателно, докато констатира, че се е възстановило.

Тя се облегна на гърдите му с надежда, че никога няма да я пусне. Той я сложи на един стол и го премести по-удобно към масата.

— Сигурно и вие сте гладна. Ето, изяжте това! — Клей постави две палачинки в една чиния пред нея, като бързо придърпа и своята чиния към себе си. Никол изпъшка. Той я погледна подигравателно, сякаш бе прочел мислите й.

След закуската Клей покани Никол да тръгне с него. Спря в сянката на един кедър при пристройките за прислугата и се обърна към възрастен мъж, който дялкаше някаква резба.

— Джонатан, къде са близнетата?

— В стария орех до дома на надзирателя.

Клейтън кимна, тръгнаха заедно с Никол, тя не се отделяше от него.

— Това ли е новата господарка? — попита Джонатан.

— Тя е. — В гласа на Клей звънна весела нотка.

Джонатан се ухили и показа беззъбите си венци.

— Аз пък какво си представлявах, че ще се оженете за руса, дето ще е малко по-височка и по-дебелка от тази!..

Ръката на Клей стегна като в менгеме лакътя на Никол. Той се извърна рязко, отдалечавайки се от стария човек, но смехът на Джонатан остана дълго в ушите им. Един въпрос пареше на устните на Никол, но тя не намери кураж да го зададе.

Близнаците действително щурееха в короната на старото дърво. Никол ги помоли да слязат, искала да им каже нещо. Но децата само се кискаха и се катереха още по-нагоре.

Никол се обърна към Клей:

— Ако вие им кажете, може да ви послушат.

— На мене не са ми притрябвали — вдигна той рамене. — Имам си работа.

Никол го изгледа укоризнено и отново започна да моли децата да слязат. Те изобщо не й обърнаха внимание, само се смееха отгоре. Но Никол знаеше, че за авторитет трябва да спечели тази битка, иначе децата никога нямаше да я послушат за каквото и да било.

— Какво бихте направили вие? — обърна се тя отново към Клейтън.

— И мене щяха да ме послушат точно толкова, колкото и вас. — Той погледна нагоре съзаклятннчески. — Ако бях аз, щях да се кача при тях.

Смехът на близнаците бе истинско предизвикателство, но Никол бе сигурна, че Клей се шегува с нея. Нито за миг не се съмняваше, че него децата биха послушали.

Тя запретна полата и събу обувките си.

— Ще бъдете ли така любезен да ми помогнете да се хвана за този клон? — попита тя.

Очите на Клей светнаха.

— С удоволствие! — И той сви ръце като стреме.

Никол бе сигурна, че би могъл направо да я повдигне до първия клон, но той явно не си даваше много труд. Имаше обаче нещо, което и тримата от фамилия Армстронг не знаеха: Никол бе добра катерачка — колко пъти се бе упражнявала на старата ябълка в чифлика зад замъка, с вързани очи можеше да се изкатери. Тя се изтегли на най-долния клон, стъпи на следващия и чак сега видя, че от другата страна на дървото е подпряна стълба! Погледна към Клей надолу. Той следеше всяко нейно движение, сложил ръце на кръста си, широко разкрачен — забавляваше се с удоволствие.

Последва луда гонитба из короната на дървото. Никол бе вдигнала полата си над коленете, виждаха се голите й крака. Най-напред хвана Алекс и го подаде долу на Клей. Добре поне, че се съгласи да поеме децата!

Манди пропълзя на един тъничък клон, продължавайки да се смее. Никол също се засмя и я последва. Клонът пропука.

— Ама ти си много тежка! — извика Манди. След това погледна надолу и нареди властно: — Чичо Клей, дръж ме! — Разсмя се звънко и скочи в разтворените ръце на чичо си.

Никол разбра твърде късно, че клонът наистина е твърде тънък за нейната тежест. Чу го как изпращя.

— Скачай!

Без изобщо да се замисля, Никол скочи от клона и се намери в ръцете на Клейтън.

— Ти я спаси, чичо Клей! Ти я спаси! — извика възторжено Алекс.

Никол, която бе по-изплашена, отколкото искаше да признае, погледна подозрително Клей. Беше се ухилил до уши. Не го беше виждала да се смее така и отвърна на усмивката му с блеснали от радост очи.

— Хайде пак! Искам пак! — Манди се втурна към стълбата.

— Не! Сега вече край! — каза Клей. — Тя ви хвана и вече сте взети в плен! Ще правите каквото госпожица Никол каже. И само да съм чул да се оплаче нещо от вас… — Той ги изгледа с присвити очи и те побързаха да изчезнат.

— Мисля, че е време да ме пуснете — напомни му Никол тихичко. Усмивката му угасна и той я изгледа:

— Събудихте любопитството ми. Често ли ви се е налагало да се справяте с трудни положения? Или те ви се случват само сега, откакто ви срещнах?

Никол се засмя и горната й устничка се набра леко:

— Ами да! Аз се самоотвлякох, самопринудих се да се венчая с вас… И всичко това, само за да си доставя удоволствие! — Гласът й бе изпълнен със сарказъм, но Клей като че ли изобщо не долови това.

Той гледаше босите й нозе в ръцете си, роклята, запретната над коленете и защитна на кръста й така, че не можеше да се смъкне.

— Не зная всъщност как ми харесвате повече — засмя се той. — Както сте сега, или както бяхте сутринта, застанала срещу светлината до леглото ми.

Никол пламна чак след като осъзна какво иска да каже. Клей я постави на земята.

— Колкото и да ми се иска да остана и да видя как ще се развият събитията, трябва да се връщам на работа. Няма как! — И той закрачи, все още усмихнат, към полето.

Тази нощ Никол не можа да спи. Опитваше се да си втълпи, че е от горещината. Наметна лекия копринен пеньоар върху нощницата и се спусна на пръсти по стълбата към градината. Видя пред себе си тъмната алея с високите стени на живия плет, която водеше към басейна. Стигна до водата, седна на ръба на басейна и потопи краката си.

Нощта трептеше от живот, пропита от уханието на цъфналото орлово нокътче, призивното жужене на хиляди насекоми, песента на щурците и квакането на жабите. Тук бе прохладно и приятно. Поуспокои се и отново я връхлетяха спомени…