Джуд Деверо - Никол

Никол вдигна очи от книгата и видя Клей — бързаше към къщи, ризата му бе разкъсана, ботушите и панталонът му бяха в кал. Когато погледна към нея, Никол бързо заби очи в книгата, като че изобщо не го е забелязала.

Бе седнала с близнаците под едно от магнолиевите дървета в югозападния край на градината. През тези три седмици, след нощта, когато бе седяла сама до езерото, тя бе свикнала да прекарва много време с децата и много по-малко с Клей. Идваше и да се разреве, когато той я канеше да закусят или да вечерят заедно, а тя все се оправдаваше с главоболие или че има да помага на някого. След известно време той се отказа от поканите. Започна пак да се храни в кухнята, където Маги му правеше компания. Понякога той не се връщаше и нощем — оставаше да спи някъде по колибите с хората си… Или може би с жени… Никол не знаеше точно.

Джени бе затрупана с работа — тъчаха плат за зимните дрехи, и Никол прекарваше повечето следобеди с нея. Джени поне не я тормозеше с въпроси като Маги.

Клей влезе в къщата и се поспря на прозореца на горния етаж, гледайки Никол и децата. Не можеше да разбере тази внезапна студенина. Как тази весела и мила жена се бе превърнала в съществото, което говори само за работа и за умора?!

Отиде в стаята си, свали мръсната разкъсана риза и я метна на един стол. Изтегли чекмеджето на стария скрин, наредено догоре с чисти огладени ризи. Посегна да вземе някоя от тях, но изведнъж спря и заоглежда стаята. За първи път, откакто бе починал брат му, стаята му бе чиста и подредена. Мръсните разхвърляни дрехи бяха изчезнали, всичко бе грижливо разтребено.

Клей пъхна ръце в ръкавите, обличайки ризата вървешком. Отиде в стаята на Никол — и тук всичко блестеше от чистота. Голяма купа с цветя грееше на красивата извита малка ракла. На масичката до леглото имаше ваза с три червени рози. Бродерия!.. На гергефа бе започната някаква бродерия. Клей машинално докосна с пръсти светлите копринени конци.

Няма и месец, откакто тя е вкъщи, а виж ти какви промени! Снощи Алекс и Манди се надпреварваха да му показват как могат да изпишат имената си. Храната в плантацията винаги е била добра, макар и проста, но сега непрекъснато се появяваха някакви непознати ястия.

Винаги бе смятал, че му е все едно как изглежда домът му — интересуваше го само полето. А сега изведнъж установи колко му е приятна миризмата на пчелен восък по пода и мебелите, да не говорим за тези чудесни близнаци, които сега пърхаха наоколо колосани и спретнати. Единственото, което му липсваше, беше компанията на Никол и начинът, по който тя се смееше и караше и него да се смее…

Спусна се по стълбата и чак сега се запита откъде е намерила хора да изчистят къщата. Всеки човек в плантацията имаше строго определена задача и — доколкото му беше известно — никой не бе занемарил работата си. Нима Никол сама е стегнала така къщата?! Не е чудно, че е толкова уморена.

Взе една ябълка от купата на масата в хола и се усмихна на себе си. Гледай ти работа! Сигурно иска по този начин да се отплати за онези проклети дрехи, дето й е купил!

Клейтън отиде първо в кухнята и нареди на Маги да праща някои от момичетата да помагат на Никол в домакинството. После излезе в градината.

— Сега вече край на училището! — извика той и взе книгата от ръцете на Никол.

Близнаците изчезнаха преди двамата да са разменили поглед.

— Защо правите това? Още не сме приключили с урока.

— Мисля, че ви се полага почивен ден.

Никол стана и понечи да тръгне.

— Моля ви, имам много работа.

— Какво става с вас? Защо се държите така, сякаш се боите от мене?

— Не се боя. Просто в една плантация има много неща за вършене.

— Да не искате да намекнете, че и аз би трябвало да се върна на работа?

— Не, разбира се. Просто исках да…

— Виждам, че не сте в състояние да завършите едно изречение докрай. Затова по-добре оставете аз да говоря. И ето какво ще ви кажа: вие се преуморявате! Работите като негърка, само дето и робините не вършат половината от онова, което вие правите. — Той я хвана властно за ръка и я притегли към себе си. — В момента Маги приготовлява кошница с храна за пикник. Просто вие и аз ще си вземем половин почивен ден. Можете ли да яздите?

— Да, обаче…

— Понеже не ви позволявам никакво «обаче», най-добре ще е да си мълчите.

Той не пусна ръката й, докато крачеха към конюшните. Клей й избра една красива кобила, оседла я с дамско седло, вдигна Никол на коня и така отидоха до кухнята. Маги им връчи две пълни торби с храна.

Яздиха може би час, оставиха хълма зад себе си и тръгнаха през ширналите се поля към реката. Равната богата земя се стелеше край извивките на реката и около хълма, на който бяха построени къщата и пристройките за работниците. Имаше необятни блокове с памук, тютюн, коноп, пшеница и овес. На изток от къщата бяха пасбищата, виждаха се стада добитък и овце, плевни и навеси за сечивата. Поспряха малко, за да нахранят с ябълки няколко огромни впрегатни коня. Клей й обясни по какво се различава добрият памук от нискокачествения, очите му блестяха от гордост, докато оглеждаше земята си, щастлив от подобренията, които бе направил за хората си.

Слънцето се бе издигнало високо, когато Никол погледна към реката и видя нещо твърде познато: воденично колело! Тя се загледа между дърветата и съзря постройката от камък зад колелото. Стана й мило. Революцията бе взривила техния луксозен безметежен живот и ги бе запокитила, нея и дядо й, да търсят убежище сякаш вдън земя!.. Обличаха се като воденичаря и неговата жена, работеха усилено, също както собственика на воденицата. Два пъти седмично Никол жулеше пода в кухнята, научи се да помага в мелницата, докато мъжете разнасяха готовото брашно.

Тя се усмихна и кимна с глава към мелницата:

— За жито ли е?

— Да — отвърна Клей безразлично.

— На кого е? Защо не работи? Може ли да я видим?

Клей я погледна изненадан:

— Как да отговоря на въпросите ви? В същата последователност или… Първо, моя е. Второ, не работи. Не съм наел още човек да върти работата и си меля житото в мелницата на Бейкъс. И трето: да, можем да я разгледаме. Малко по-нагоре има и къща. Дори се вижда между дърветата. Искате ли да минем на другия бряг?

— О, с удоволствие!

До брега бе вързана малка гребна лодка, Клей хвърли на дъното торбите, помогна на Никол да се качи и я прекара през реката. Той поизостана, наблюдавайки как тя забързано мина по обраслата с бурени пътечка и заоглежда воденицата отвън.

— Изглежда в добро състояние. Може ли да видя и воденичните камъни?

Клейтън намери под един камък ключа от двукрилата врата. Беше му интересно с какво съсредоточено лице Никол оглежда улеите в камъка, как говори нещо за заточване и изравняване. Като приключи с инспекцията си, тя отново го обсипа с въпроси, и Клей вдигна ръце да се брани.

— Може би ще изясним всичко по-бързо, ако ме оставите да ви разкажа цялата история — пресече я той. — Докато беше жив брат ми, можехме да си позволим да се занимаваме и с воденицата. Но сега трябва да правя всичко сам и нямам време да мисля и за това. Старият мелничар умря миналата година и още не съм потърсил друг.

— Да, но какво правите с житото си? Споменахте, че Бейкъс имат мелница.

— Да, съвсем малка. По-лесно ми е да пращам там житото си, отколкото да се нагърбя и с мелницата.

— Ами другите фермери? Убедена съм, че хора като Джениния баща, например, имат нужда от брашно. И те ли ходят при Бейкъс? Близо ли е тяхната мелница?

Клей поклати глава, хвана я за ръка и я изведе нетърпеливо навън.

— Мисля първо да хапнем и чак след това ще отговоря на въпросите ви. Горе на хълма има едно чудесно местенце.

Разопаковаха приготвената храна — пържен бекон, консервирани миди и пай с праскови. Сега вече Клей започна да я бомбардира с въпроси. Какво е работела във Франция? Защо се интересува толкова много от мелницата? Какво разбира от тази работа?…

Никол чувстваше осезателно близостта му, изтръпнала от мисълта, че са сам-сами в тази тиха, усамотена горичка.

— Дядо ми… Аз и дядо ми работихме известно време в една мелница. Научих много работи от собственика.

— Дядо ви? — попита той, излегна се на земята и подпря глава на ръцете си. — Толкова време живеем под един покрив, а зная толкова малко за вас! Винаги ли сте живели с дядо си?

Никол загледа съсредоточено ръцете в скута си и не отговори. Не искаше да говори за семейството си.

— Не дълго — каза тя и отново погледна долу към воденицата. — Не сте ли мислили да продадете мелницата?

— Не, не съм. Вашите родители… и те ли бяха мелничари?

Трябваше й малко време, за да осъзнае какво казва той. Представата за елегантната й майка, с нейната изящна напудрена фризура, с трите малки бенки в ъгълчето на окото, с разкошната рокля от тежък брокат, как работи в някаква мелница, я накара да се разсмее. Майка й! Та тя надали знаеше откъде идва хлябът…

— Какво толкова смешно казах?

— Нищо. Просто си представих как майка ми работи на воденица. Май споменахте, че имало и къща наблизо? Не можем ли да видим и нея?

Тя събра набързо паниците и приборите и Клей я заведе до къщата. Цялата беше дървена. Обикновена къща, с едно-единствено помещение долу и тавански етаж над него — проста и старомодна, но построена солидно.

— Хайде да се върнем на другия бряг. Има едно нещо, което искам да обсъдя с вас, и едно място, което искам да ви покажа.

Клей загреба по реката, но не я прекоси в права линия, а я насочи най-напред нагоре по течението, край засадените поля. Спря на едно място край брега, където гъсталакът изглеждаше непроходим. Водата клокочеше около дългите клони на една повалена върба.

Клей скочи от лодката и я привърза към някакъв кол, скрит всред храстите. Подаде й ръка, помогна й да стъпи до него на пясъчната ивица, широка не повече от тридесетина сантиметра. След това с тайнствено изражение разгърна клоните на вековен миртов храст и пред тях се разкри широка пътека.

— След вас, мадам! — каза Клей и я остави да върви пред него. Клоните на миртата се затвориха като врата след тях и отново скриха просеката.

Пътеката свършваше на малка, обрасла с трева поляна, оградена като със стена от дървета и храсти. Като че ли влизаш в зала без покрив. Навсякъде имаше пъстроцветни туфи от нацъфтели храсти — като разпалени огнища. Никол разпозна някои многогодишни видове, въпреки че цветовете тънеха всред тревата и сякаш воюва ха с нея, за да покажат своята пищност, гордост и красота.