— Защо напуснахте Франция? Какво се случи в мелницата?

Тя скри лице в рамото му и само поклати глава.

— Недейте! — прошепна глухо тя.

— Добре. Разкажи ми тогава за по-добрите времена! Винаги ли си живяла с дядо си?

Шерито я стопли, отпусна я. Никол се усмихна унесено.

— Къщата беше много красива… Къщата на моя дядо. А после стана на баща ми… Но все едно, за всички ни имаше достатъчно място. Цялата беше в бяло и розово… къщата. А в моята спалня имаше ангелчета на тавана. Ангели… Падаха от един голям облак. Щом се събудех, разтварях ръце, за да ги хвана.

— И ти живееше там с родителите си?

— Дядо живееше в източното крило, аз и родителите ми бяхме в главната сграда. А в западното крило не живееше никой, то трябваше да бъде свободно за краля…

— Естествено — каза Клей. — И какво стана с твоите родители?

Никол мълчеше. По страните й се стичаха сълзи. Клей поднесе чашата до устните й и я накара да отпие още малко шери.

— Разкажи ми! Хайде! — подкани я той.

— Дядо се върна от двореца и разказа, че в Париж хората не се чувствали сигурни. Татко каза, че е най-добре да идем в Англия, докато простолюдието се успокои. Но дядо… той каза… Той каза, че нашето семейство е живяло векове в този замък и никъде няма да върви. Защото никой няма да се осмели да посегне на един Куртален… Така беше. Ние му повярвахме. Дядо ми беше толкова голям, толкова силен!.. Дядо ми… Само като чуеш гласа му и вече престава да те е страх. — Никол млъкна.

— А родителите ти?

— Те бяха отишли да гостуват у приятели. Щяха да си дойдат чак късно вечерта. Не знаех, че са си дошли по-рано, нещо роклята на майка ми се разпрала… На майка ми… — Никол се разрида горчиво.

Клейтън я притисна здраво към гърдите си.

— Хайде, не се сдържай! Разкажи ми!..

— Дядо ми си дойде, криеше се в сенките на живия плет и притича към конюшните. Целите му дрехи бяха в сажди, носеше само една дървена касетка под мишница. Хвана ме за ръка и ме придърпа вътре в обора, извади сеното от един дълъг сандък и ме набута вътре, след това влезе и той и затвори капака над главите ни. И тогава чухме виковете им… Конете зацвилиха, като подушиха огъня. Исках да ида при конете, но дядо не ми позволи…

— И какво стана, когато тълпата си отиде?

— Дядо отвори сандъка и изпълзяхме навън. Беше тъмно… По-точно, трябваше да е тъмно, но къщата гореше като факел и беше светло като ден. Дядо ме дърпаше и не ми позволяваше да се обръщам назад. Вървяхме цяла нощ и целия следващ ден. Чак на залез той отвори касетката. Вътре имаше документи и една смарагдова гривна, мамината гривна…

Никол въздъхна, като си спомни как бяха продавали камъните, за да помагат на мелничарите. Последните два смарагда бе продала, за да стане съдружничка в магазина на братовчедка си.

— …Все още не разбирах какво става. Бях наивно, закриляно дете. Но дядо каза, че е време да порасна и да науча истината. Дядо каза, че онези хора искат да ни убият, защото живеем в голяма и красива къща. Той… той каза, че трябва да внимаваме никой да не разбере кои сме. И тогава извади от касетката всичките документи и ги закопа. Но каза да помня коя съм, да зная, че Курталеновци водят потеклото си от крале и кралици…

— И тогава отидохте в мелницата, така ли?

— Тогава — каза Никол тихо, като че нямаше сили да говори повече.

Клей я накара да пийне още малко. Чувстваше, че е непочтено от негова страна да я кара да пие, но знаеше, че това е единственият начин да разбере истината. Отдавна се досещаше, че тя крие нещо от него. Днес следобед, когато я попита за семейството й, долови ужас в очите й.

Той отмести косите от челото й. Къдриците бяха мокри от пот. Бе толкова нежна, а мъкнеше такова тежко бреме! Едва днес, когато избухна, Клей разбра колко е права! Откакто бе дошла в Америка, никога не я бе погледнал, без да изпита съжаление, че не вижда срещу себе си Бианка с нейните руси коси.

Той взе от ръката й празната чаша.

— Защо напусна Франция и къщата на онзи мелничар?

— О, те всички бяха много мили… — Сега акцентът й се долавяше много по-силно. Изговаряше някои думи по-скоро с гърлото, отколкото с устните си. Като че всяка сричка, която изричаше, бе потопена в сметана… — Дядо каза, че трябва да изуча някакъв занаят… Каза, че човек може да се прехранва и като мелничар. Нашият хазяин заяви, че едно момиче нищо не може да разбира от воденични камъни и от жито, но дядо ми само се смееше… — Никол млъкна и се усмихна. — Аз мога да разработя вашата воденица. Мога да ви печеля пари с нея.

— Никол — каза той меко, но настойчиво — защо напусна къщата на мелничаря? Защо бурята толкова те плаши?

Тя зарея поглед в прозорците. Дъждът се лееше по стъклата. Гласът й прозвуча съвсем тихо.

— Много пъти ни предупреждаваха. Воденичарят се върна набързо от града, преди да е разпродал брашното. Били дошли някакви подстрекатели от Париж. А за нас с дядо ми знаеха много хора. Дядо ми е потомствен аристократ. Все казваше, че за него е късно да се променя… Знаете ли, онова, което никой не можеше да разбере у моя дядо, бе, че той се отнасяше еднакво към всички, както към краля, така и към момчето от конюшните. Казваше, че след смъртта на Людовик XIV на френския престол не е имало истински мъже…

— Да, така. И воденичарят се върна, без да е продал брашното — подсказа й Клей.

— И каза, че трябва да бягаме, да направим нещо, за бога, да се спасяваме… Той много обичаше дядо ми. Но дядо само му се изсмя. В това време се разрази буря, но с нея дойдоха и онези хора от града. Аз бях на тавана, броях някакви чували и в светлината видях през прозореца, че идват. Носеха вили за сено и коси. Някои от тях познавах. Бяха си млели житото при нас.

Никол цялата трепереше. Клей я зави по-добре и продължи с безпощадните си въпроси:

— А дядо ти? И той ли ги видя?

— Той дотича по стълбите при мене на тавана. Казах му, че няма да го оставя сам да излезе срещу тях. Казах му го, защото нали и аз съм една Куртален… Казах му го… Но той грабна един празен чувал и го нахлузи върху главата ми. Сега аз съм била единствената, която остава… Говореше така, като че той вече е мъртъв. Ако съм го обичала, няма да мръдна от мястото си. Натрупа пълни чували около мене. Чух го да слиза по стълбата. Само минута след това те надойдоха, качваха се на няколко пъти. Бяха много близо…

Клейтън я целуна по челото и остана така, опрял буза до лицето й.

— Като се махнаха, аз се освободих от чувала и хукнах към прозореца да видя къде е дядо ми, добре ли е… И той беше там, на прозореца! Усмихваше ми се… Той беше там, не разбираш ли?

Клейтън я гледаше объркан.

— Не разбираш ли? Аз бях на тавана. Те бяха отсекли главата му И я носеха набодена на копие високо над главите си, като трофей… В светлината на светкавиците… той се усмихваше.

— О, боже! — простена Клей и я притисна към гърдите си, въпреки че тя се мяташе разплакана. Той я люлееше полекичка на коленете си, галеше косата й.

— Те убиха и мелничаря — продължи Никол машинално, като че не можеше вече да спре. — А жена му се нахвърли върху мен да тръгвам, да се махам, не можела да отговаря за живота ми. Заши три смарагда в подгъва на фустата ми и ме качи на един от корабите за Англия. Тези смарагди и медальонът бяха единственото, което ми остана от моето детство.

— Да, а след това попадна при Бианка и аз те отвлякох.

— Не говори така! Казваш го, като че целият ми живот е бил една катастрофа. Аз имах щастливо детство. Бяхме толкова много братовчеди! Толкова весело сме живели в имението!

Клей се зарадва, че тя се посъвзе. Надяваше се, че тази мъчителна изповед ще й се отрази благотворно.

— О, колко ли сърца си сломила! Всички ли бяха влюбени в тебе?

— Не, не! Нито един от тях. Един братовчед ме целуна, но на мене не ми хареса. Не желаех да ме целуват! Ти си единственият… — Тя млъкна, усмихна се и прокара бавно пръстче по очертанията на устните му. Клейтън целуна пръста й и тя го вдигна към очите си. — Каква глупачка е тази Никол!

— Защо глупачка?

— Защото цялата тази история е… толкова нелепа! Кара ландо из цирка и в следващия миг се озовава на кораб, разперил платна към Америка. След това я омъжват за човек, който решава, че е крадла… — Тя изглежда не забеляза как Клей потръпна и целият се сви. — Каква пиеса може да стане от това! Добрата героиня Бианка е сгодена за добрия герой Клейтън. Но коварната Никол разваля плановете им. Накрая истинската любов побеждава и Клейтън и Бианка се събират отново.

— А какво става с Никол?

— О, явява се един съдия и й издава документ, в който пише, че тя изобщо не е съществувала, и че времето, което е прекарала с добрия Герой, се… обявява за невалидно.

— Това по желание на Никол ли става? — пита той много тихо. Никол допря до устните си пръстчето, което той бе целунал.

— Горкичката глупачка Никол! Тя се влюбва в добрия герой. Не е ли смешно? Той дори не я поглежда, а тя е влюбена в него! Тя му предлага любовта си, а той говори за какво ли не, като че ще купува някаква кобила…

— Никол! — простена той.

Тя се закиска и се сви в ръцете му.

— Ти знаеш ли всъщност, че вече съм на двадесет? Половината от братовчедките ми се изпожениха преди да са направили и осемнадесет. Но аз винаги съм била различна. Те така казваха, че съм студена и безчувствена, че никой мъж няма да си загуби ума по мене.

— Не са били прави. Щом се освободиш от мене, ще се намерят най-малко сто мъже да молят за ръката ти.

— Изгаряш от нетърпение да се отървеш от мене, нали? Предпочиташ да си останеш с мечтата си за Бианка, отколкото с мене, нали? Глупава, грозна, невзрачна Никол, дето обича човек, който дори не предполага, че тя е живо същество…

Никол вдигна очи към него. Все още имаше някаква трезва частица от съзнанието й, която следеше ефекта от думите й. Клейтън се усмихна. «Той се смее!» Очите й плувнаха в сълзи.

— Пусни ме! Утре можеш да ми се надсмиваш, но сега не! — Никол започна да се боричка с него, за да слезе от коленете му.

Но той я задържа.

— Не се смея на тебе. Смея се, защото се нарече «невзрачна». Ти наистина го мислиш, така ли? Братовчедите ти са били прави да се отнасят с толкова голям респект към тебе. Защото твоят вътрешен заряд е наистина огромен!

— Моля те, пусни ме!

— Как е възможно една толкова красива жена да не знае силата си?! — Никол искаше да каже нещо, но той сложи пръст на устните й. — Чуй ме добре сега! Онази вечер на кораба, когато те целунах… — Той се усмихна на спомена и примижа. — Никоя жена не ме е целувала така! А после, като те видях изплашена до смърт от кучетата, разбрах, че съм готов да мина през огън и вода, за да ти помогна. Как не разбираш! Не виждаш ли как ми действаш?! Казваш, че не съм те поглеждал. Истината е, че аз никога не съм преставал да те гледам. За смях станах в плантацията със скалъпените оправдания, които си намирам, за да се връщам всеки ден вкъщи.

— О, ти надали знаеш, че аз живея тук! Наистина ли ме намираш хубава? Искам да кажа… моята уста? Нали красивите жени трябва да са руси и синеоки?

Клей се наведе очарован и я целуна нежно и продължително. Докосна с връхчето на езика си ъгълчетата на устните й, зъбите й, след това захапа като зрял плод устните й.

— Смяташ ли, че с това отговорих на въпроса ти? Толкова нощи оставах да спя на полето, за да намеря поне мъничко покой. Само като си помислех, че си в съседната стая, сън не ме хващаше.

— Може би е било най-добре да дойдеш в стаята ми — каза Никол прямо. — Мисля, че не бих те отблъснала.

— Това е прекрасно — прошепна той, докато целуваше ухото и врати й. — Защото тази нощ ще те любя, та ако ще и да се наложи да те изнасиля.

— О, Клей!.. — Ръцете й се плъзнаха около врата му. — Аз те обичам! Той я подхвана, изправи се заедно с нея и я понесе към леглото.

С треперещи ръце запали свещта на нощната масичка. Стаята се изпълни с уханието на мирта.

— Искам да те видя — каза той и посегна към нощницата. Дантелената платка бе закопчана с петнадесет дребни копченца.

Безкрайно бавно и внимателно Клей започна да ги разкопчава, едно по едно. Когато ръцете му докоснаха гърдите й, Никол затвори очи.

— Знаеш ли, че съм те събличал вече веднъж? Първата нощ, когато те спасих от твоите «вълци». Съблякох те и те оставих сама. Най-себеотрицателната постъпка през целия ми живот!

— Затова значи роклята ми лежеше разкъсана на пода.

Той смъкна дантелата от раменете й и плъзна жадна ръка към хълбоците й. Тялото й бе нежно, като изваяно. Гърдите — стегнати и пълни, талията — тънка. Клей се наведе, целуна корема й и потърка пламналото си лице в него.