Огромните воденични камъни вътре в тъмния приземен етаж имаха диаметър най-малко пет стъпки, с повече от две педи дебелина. Никол прокара длан по тях. Бяха от кварц — веднага се виждаше по грапавата им зърнеста повърхност — от порьозен сладководен кварц, идващ от Франция, най-добрият материал за воденични камъни. Клейтън й бе разказал, че са били докарани като баласт в кила на един от корабите, плаващи за Америка, а след това ги бяха донесли с лодки до плантацията нагоре по реката. Камъните имаха дълбоки жлебове и издатини помежду им, които излизаха от центъра към периферията на камъка като спици. Видя, че камъните прилягат добре, без да се допират.

Излезе навън и тръгна, пазейки очи от ярката слънчева светлина, към малката къща. Не можеше да прецени състоянието й, защото прозорците и вратите бяха заковани с дъски.

Някаква пъстра дреха се мярка край реката и привлече вниманието й.

— Никол! Къде си? — Джени идваше задъхана нагоре по пътеката. Никол искрено се зарадва на едрата, вечно румена жена. Прегърнаха се, сякаш не се бяха виждали откакто слязоха от кораба.

— Не потръгна, така ли?

— Не — каза Никол. — Изобщо всичко се обърка.

— Аз се надявах, след като все пак сте вече женени… А и след като… изобщо…

— Какво търсиш тук при мен? — попита бързо Никол, за да смени темата.

— Клей ме намери в тъкачницата и каза, че ще се местиш тук, за да възстановиш мелницата. Каза да си избера двама души от слугите, които да стегнат и донесат тук всички сечива, които могат да ти потрябват… Тези хора ще ти помагат, а Клей каза, че и аз мога да се преместя тук, а той щял да си ми плаща пак същите пари, както досега…

Никол наведе поглед. Чак пък такава щедрост…

— Хей, вие двамата! — подвикна Джени назад към лодката. — Хайде, тука има много работа!

Тя представи на Никол двамата работници. Вернън бе едър, червенокос мъж, а Люк — набит брюнет. Джени веднага започна да дава указания — първо трябваше да се свалят дъските от вратата и прозорците.

Вътре все още цареше полумрак, но Никол още от вратата реши, че тук ще бъде приятно за живеене. Долният етаж се състоеше от едно-единствено помещение с три прозореца, разположени в дълбоки ниши в страничните стени, врата и широк прозорец на фасадата. Камината беше огромна — може би повече от осем стъпки. В ъгъла Ннкол съзря стълба с перила от тъмно резбовано дърво. Под единия от прозорците имаше старинен скрин от борово дърво, а в средата бе сложена голяма маса.

Мъжете бяха свалили вече дъските от прозорците, но вътре не бе станало по-светло — толкова мръсни бяха те.

— Пфу! — смръщи нос Джени. — Ще трябва здраво да поработим, докато изчистим! Я виж какви буболечки плъзнаха навсякъде.

— Ами да започваме тогава!

До залез слънце свършиха доста работа, веднага си пролича. Над този приземен етаж имаше втори, с нисък покрив и скосени стени. Под боклуците откриха чудесни дърворезби. Тук стените бяха варосани — само ако ги минат веднъж наново, щяха да светнат. Прозорците бяха вече измити и през тях нахлуваха потоци светлина.

Вернън, който се бе заел да припокрие покрива, изведнъж се провикна, че вижда сал да идва насам. Всички се втурнаха към реката. Един от хората на Клей точно се мъчеше да приближи сала до брега, като ловко забучваше железния прът. Салът бе натоварен с мебели.

— Момент, Джени! Не мога да приема това! Той направи вече твърде много за мене.

— Сега не е време за излишна гордост! — прекъсна я Джени. — Първо, тези неща са ни нужни, и второ, наизвадени са от килерите на къщата. Значи не му струват нито цент. Ела, помогни ми да внесем тази пейка в къщата, Хаудард! Надявам се не си забравил да ми донесеш ведро с туткал, ведро с вар и два матрака?

— Охо, това е само началото. Като докараме всичко, ще сме пренесли цялата наредба на Ейръндел хол отсам реката.

Три дена, цели три дена работиха Никол, Джени и двамата мъже по къщата. Работниците спяха в мелницата, докато двете жени се просваха вечер, изтощени от работа, на двата матрака, сложени на таванския етаж.

На четвъртия ден се появи някакъв дребен, набит мъж. Не го познаваха. Джени веднага го пресрещна войнствено.

— Чувам, някаква жена казвала, че разбира от мелници…

Джени отвори уста да го постави на място, но Никол я бутна леко и застана пред мъжа:

— Аз съм Никол Армстронг, правилно сте чули. Възнамерявам да пусна воденицата. Ще можете ли да ми помогнете.

Мъжът я огледа преценяващо и чак тогава подаде лявата си ръка с дланта надолу.

Джени пак изпръхтя и, аха, да каже на човечеца да се държи по-вежливо, когато Никол пое с две ръце ръката на мъжа и я обърна. Джени се ококори — цялата длан на мъжа бе един огромен мазол.

Никол прекара и двете си ръце — като милувка — по дланта му и го погледна с лъчезарна усмивка:

— Наемам ви!

В очите му просветнаха присмехулни пламъци.

— Знаете какво правите, това е! Няма да провалите работата.

Когато мъжът си тръгна, Никол обясни, че този човек е майстор по шлифоване на воденични камъни. Когато заточват жлебовете в камъка, тези майстори покриват дясната си ръка с кожа, ала лявата работи без защита. След няколко години работа тази лява ръка заприличва на камъните, които заточва. Цялата гордост на тези хора е да показват ръката си. Тя е символ на майсторлък, на знания и сръчност. Оттук идвала и приказката «покажи си майсторлъка»…

Джени само сви рамене и тръгна да си гледа работата, като из мърмори нещо за това, че се намирали ръкавици и за лява ръка.

Изчистиха дървения улей, затлачен от нападалите в него листа и боклуци и сега водата течеше спокойно, пълнеше с пясък кофите на колелото и то със скрибуцане се въртеше все по-бързо и по-равномерно. Всички нададоха такива радостни викове, че се чуваше сигурно на мили оттук.

Никол не се изненада, когато още на следващия ден пристигна първият клиент с малка лодка, натоварена догоре с чували. Тя знаеше, че Клей бе изпратил двамина от хората си — единият нагоре по реката, другият — по течението, да разтръбят за съживяването на мелницата.

Минали бяха почти две седмици, откакто бе видяла Клей за последен път, но не минаваше и секунда, без да мисли за него. На два пъти го видя отдалеч да обикаля плантацията с коня си, но тя бързо извръщаше очи като опарена.

На четвъртия ден след пускането на мелницата Никол се разбуди преди разсъмване. Долови дълбокото дишане на Джени от другия край на стаята. Облече се набързо в полумрака, без да прибере разпуснатите си коси.

Странно, никак не се изненада, когато видя Клей, застанал пред воденичното колело. Беше в светъл панталон и високи ботуши с обърнати кончове, скръстил ръце на гърба си, вперил очи в реката. В полумрака на утрото ризата му се белееше като пресен сняг. На главата си бе нахлупил широкопола шапка.

— Добра работа си свършила — каза той, без да се обръща към нея — Щях да съм доволен, ако можех да накарам хората си да направят поне половината от това за мене.

— Неволята учи.

Той се обърна и я погледна с пламтящи очи:

— Не, не е неволя! Знаеш, че можеш да се върнеш в дома ми по всяко време.

— Не — каза тя и бързо пое въздух — така е по-добре.

— Близнаците непрекъснато питат за тебе. Искат да те видят.

Никол се усмихна.

— И на мене ми липсват. Защо не ги пуснеш да дойдат във воденицата?

— Аз пък си мислех ти да дойдеш. Можем да вечеряме заедно. Вчера в залива пристигна кораб, надонесли са разни неща от Франция. Сирена, бургундско. Има и шампанско. Днеска ще докарат пратката нагоре по реката.

— Звучи изкушаващо, но…

Той дойде до нея и я сграбчи за раменете.

— Не е възможно да си решила наистина да ме избягваш постоянно! Какво искаш от мене? Искаш ли да ти кажа колко много ми липсваш? Струва ми се, че няма човек в плантацията, който да не ми се, муси, че заради мене е трябвало да напуснеш къщата. Маги ми поднася или прегоряло, или недопечено, в яда си не успява да сготви нищо свястно. Близнаците ми се разреваха снощи, защото не съм знаел онази френска приказка за хубавата дама, дето се влюбила в звяра…

— Красавицата и звяра! — Никол се усмихна. — Разбрах. Значи искаш да се върна, за да можеш да получиш най-сетне нещо свястно за ядене.

Той вдигна вежди:

— Не преиначавай думите ми! Никога не съм искал да напуснеш къщата. Ще дойдеш ли на вечеря?

— Да — каза тя.

Той я притегли към себе си и я целуна бързо и силно. След това я пусна и се отдалечи.

— Мислех, че не върви — подметна Джени зад гърба на Никол.

Никол не знаеше какво да отговори. Бързо влезе вкъщи и се захвана с домакинската си работа.

Това бяха безкрайни часове, налагаше се да полага огромни усилия, за да не проличи вълнението й. Вернън мъкнеше чувалите с жито към кантара, извикваше отгоре колко тежат, но тя не успяваше да запише, непрекъснато го караше да й повтори, не можеше да се съсредоточи. Все пак не забрави да изпрати на Маги рецепта за «дин-дон а ла доб» — обезкостена пуйка по стара френска рецепта. Маги обичаше изтънчени ястия и положително щеше да сготви две пуйки — едната за господарската къща и една за персонала.

В шест часа пристигна лодката на Клей, управлявана от Андрес надзирателя. Той беше снажен рус мъж. Живееше с жена си и двете си деца в една от къщите до кантората на Клей и децата му често играеха с близнаците. Никол любезно се осведоми как е семейството му.

— Всички са добре, само дето ни липсвате. Карен се зае да консервира онзи ден малко праскови и ви изпраща няколко гърнета. Как се оправяте с мелницата? Май голяма клиентела завъртяхте.

— Господин Армстронг е накарал да оповестят навсякъде, че мелницата отново работи. Идват все повече хора.

Андрес я погледна изпитателно.

— Клей е много уважаван човек.

Стигнаха до отсрещния бряг и Никол забеляза, че Андрес непрекъснато се взира надолу по реката.

— Случило ли се е нещо?

— Шалупата трябваше да е в залива. Снощи казаха, че е пристигнал някакъв кораб и Клей изпрати шалупата призори до морето.

— Нещо ви безпокои, така ли?

— Не — отвърна той, помагайки й да слезе от лодката. — Може хората да са останали да изпият по някоя бира с екипажа или са се задържали другаде някъде. Клей е този, който се безпокои. Откакто Джеймс и Бет се удавиха, става нервен, ако шалупата закъснее час само.

Тръгнаха редом към къщата.

— Познавахте ли Джеймс и Бет?

— Много добре.

— Какви бяха те? Клей беше ли близък с брат си?

Андрес позабави отговора си.

— И тримата бяха много привързани един към друг. Отгледани са в една люлка, дето се казва. Боя се, че Клей много тежко понесе загубата. Страшно се промени.

Никол гореше от желание да разпита подробно. В какво се е променил? Какъв е бил преди да загинат двамата? И още, и още. Но не беше честно да подпитва Андрес за Клей. Ако Клей поиска да говори за това, ще го направи, така, както тя му се бе изповядала.

При верандата в градината Андрес я остави. Къщата беше подредена и чиста както я бе оставила. Близнаците като че изникнаха от земята, увиснаха веднага от двете й страни и я задърпаха нагоре по стълбата — имаше цял куп приказки, които трябваше непременно да им бъдат разказани, преди да си легнат.

Клейтън я чакаше в подножието на стълбището.

— Ти си още по-красива, откакто те видях последния път! — Той протегна ръце към нея и задържа ръката и.

Никол отмести поглед от жадните му очи и тръгна към трапезарията. Беше в рокля от сурова коприна, с малки възелчета в нишките на вътъка, които проблясваха на светлината. Дрехата беше с цвят на праскова, с няколко по-тъмни панделки по края на полите. Деколтето беше дълбоко изрязано, корсажът бе обшит с мъниста в перлен цвят. В косата си носеше също вплетени перлени нанизи, преплетени с панделки в цвят на зряла праскова.

Клей не откъсваше очи от нея. Влязоха в трапезарията. О, наистина, Маги бе надминала себе си. Масата буквално се огъваше от най-различни блюда и подноси, отрупани с храна.

— Надявам се, Маги не очаква да изядем всичко това! — засмя се Никол.

— Мисля, че тя просто иска да демонстрира, че щом ти си тук, храната в къщата става по-изтънчена. А че имаше нужда да се подобри, в това съмнение няма.

— Пристигна ли шалупата?

По смръщването на лицето му тя разбра, че отговорът е отрицателен.

Едва седнали на масата, и в стаята се втурна Роджър.

— Господин Клей! Не знаех какво да сторя!.. — Бе стиснал в ръце шапката си, като че се опитваше да я удуши. — Тя каза, че идела отдалеч… Гостенка ви била. Тя каза, че вие ще ме обесите, ако не я взема за насам…