— Какво ако не, госпожичке? Първо, знайте, че аз работя при Никол, а не при Клей!..

Е, не беше съвсем така, но какво пък!

— И второ…

— Джени? — обади се Никол още пред вратата и влезе. — Имаме гостенка, а един гост е винаги добре дошъл! Искате ли да хапнете нещо, Бианка? Имаме още няколко топли гевречета от закуската.

Бианка не отговори, но Джени злобно промърмори нещо в смисъл, че имало за излапване и много брашно в сандъците…

Бианка пиеше бавно чая си и си отхапваше с видимо неудоволствие от меките топли кифлички, като че ли някой я караше да яде насила.

— Значи тук живееш. Не е кой знае какво, нали? Клей явно ти е разрешил да останеш в плантацията. Така поне ще можеш да си полезна с нещо. В кухнята ли работиш?

Никол сложи предупредително ръка на рамото на Джени.

— Напуснах Ейръндел хол по свое желание. Исках да изкарвам сама прехраната си. И понеже познавам мелничарския занаят, господин Армстронг бе така любезен да ми припише тази къща.

— Да ти я припише? — ахна Бианка. — Да не искаш да кажеш, че воденицата е негова и той просто ти я е оставил? След всичко онова, което ти ни причини, на него, а и на мене?!

— Я кажете да чуем какво му е причинила? — намеси се войнствено Джени. — За цялата тази работа тя няма вина!

— Няма, така ли? — подсмихна се ехидно Бианка. — Я по-добре си признай как разбра, че Клейтън е богаташ?

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Я виж ти! А защо сама се набута да те отвлекат? И си успяла да подлъжеш капитана да те венчае за собствения ми годеник! Предложи му хилавото си тяло, предполагам. Знае се как си пробиват път жени като тебе…

— Недей, Джени! — извика Никол и се обърна светкавично към Бианка. — Мисля, че ще е най-добре да си вървите.

Бианка се надигна с лека усмивка.

— Исках само да те предупредя. Ейръндел хол е мой. Плантацията Армстронг е моя. И няма да позволя да ми се пречкаш. Взела си вече предостатъчно от онова, което ми принадлежи и нямам никакви намерения да ти дам нито троха повече! Така че стой настрана от моята собственост!

— А как стоят нещата с Клей? — запита Никол тихо. — И той ли е ваша собственост?

Бианка нацупи устни, а след това се засмя самодоволно.

— Да, точно така стоят нещата! Да, той също ми принадлежи. Бих предпочела да имам парите му без него, но това е невъзможно. Но ще ти кажа само едно: дори и да можех да се отърва от него, пак щях да направя така, че да не го дам на тебе! Предпочитам да умра, отколкото да ти отстъпя нещо, което е само мое! — Бианка цялата разцъфна в усмивка. — Пукаш се, нали, като виждаш с какви очи ме гледа. Ей така го държа! — И тя разпери длан и стисна пръсти в юмрук.

Все още усмихната, Бианка напусна къщата, без да затвори вратата след себе си.

Джени се отпусна на един стол до масата. Имаше чувството, че са и въртели между воденичните камъни.

— Значи това е ангелчето, което трябваше да отвлечем за Клей от Англия? — Тя бавно поклати глава. — Да им се чудиш на мъжете, имат ли ум, нямат ли…

Никол все още гледаше в отворената врата. Би се примирила с поражението си, ако беше загубила от жена, която обича Клей. Но й беше болно да го вижда с Бианка. Рано или късно той щеше да осъзнае какво представлява и тогава ще настъпи истинска трагедия.

В стаята нахлуха с индиански викове близнаците.

— Коя беше тази тлъста дама? — попита Алекс.

— Алекс — скара му се Никол — не се говори така! — Но строгостта й рухна пред веселия смях на Джени и Никол едва прикри усмивката си. — Да, Алекс, не бива да наричаш една дама тлъста.

— Дори и когато е тлъста, така ли?

Джени се разкудкудяка толкова гръмко, че Никол реши да не обсъждат повече килограмите на Бианка.

— Тя е гостенка на чичо Клей — каза тя.

Близнаците размениха съзаклятнически погледи, обърнаха се на пета и излетяха отново навън.

— Какво ли са наумили тия деца? — почуди се Джени.

— Може би искаха да бъдат представени. Откакто Елън Бейкъс ги научи да се запознават и да се държат като възпитани хора, не пропускат възможността да се кланят и подклякват.

Джени и Никол размениха погледи и мълчаливо излязоха от къщата — не искаха близнаците да досаждат на Бианка.

Стигнаха до реката точно навреме, за да видят как Алекс прави вежлив поклон пред Бианка. Бяха застанали на края на малкия кей. Бианка бе явно приятно изненадана от вежливостта на близнаците, макар че личицата им, пък и дрехите им бяха доста мръсни. Манди бе застанала до брат си с горда усмивка.

Изведнъж Алекс изгуби равновесие, политна и за да не падне от кея, се пресегна и хвана за най-близкия предмет, който можеше да му даде опора — роклята на Бианка. Платът изпращя и роклята се отпра по шева на високата талия.

— Проклето малко животно! — изписка Бианка и преди някой да се усети, зашлеви яко момчето по лицето.

Малкият я пусна и размаха ръце в напразни усилия да се задържи на ръба на мостика, но политна и плесна по гръб във водата. Никол не разбра как нагази до колене във водата, но малкият изплува и се ухили на ужасения й вид. След това спокойно заплува като кученце към брега.

— Чичо Клей каза, че никога не бива да се плува с обувки — каза Алекс и седна на брега да развързва връзките на обувките си. Той кимна на Никол, която все още стоеше като вцепенена във водата.

Най-сетне Никол се усмихна и излезе на сухо. Сърцето й все още биеше лудо от картината на потъващото във водата дете.

Докато Джени и Никол се занимаваха с Алекс, Манди погледна намръщено едрата жена до себе си. Тази дебелана удари брат й! Тази проклета дебелана! Детето се засили, с всички сили блъсна Бианка с тялото си и бързо отскочи назад.

Викът на Бианка накара всички да се обърнат към нея. Тя падна тежко и бавно, като пълен чувал. Изглеждаше напълно безпомощна, като че нямаше никаква съпротивителна сила. Пълничките й ръце се вкопчваха отчаяно в празното, търсейки някаква опора. Когато плясна във водата, вдигна цял фонтан. Мокра от пръските, Манди погледна брат си триумфиращо. Джени отново избухна в своя кудкудячещ смях.

— Престанете! — извика Никол, но гласът й се удави в дивите крясъци на близнаците. Тя бързо мина от другата страна на кея, а децата я последваха пощурели от радост.

Бианка се надигна бавно — водата стигаше едва над коленете й, чудно как бе успяла да потъне цялата. Русата й коса висеше на тънки кичури около лицето й — нищо не бе останало от къдриците, така изкусно навитi от гореща маша. Прогизналата тънка рокля бе полепнала по тялото й, все едно че бе гола. Сега Никол видя, че Бианка е напълняла много повече, отколкото й се бе сторило първоначално. По бедрата и ханша й се бяха образували саламчета.

— Защо казваш, че не е тлъста? — обади се Алекс гордо.

— Какво стърчите? Помогнете ми да изляза! — изкомандва Бианка. — Краката ми са затънали в тинята.

— По-добре да повикаме неколцина мъже — предложи Джени подигравателно. — Сами няма да можем да измъкнем този кит!

— Млъквай, моля те, Джени! — обади се Никол, отиде до гребната лодка и взе едно от веслата. — Ето, Бианка, хванете се здраво и ние с Джени ще ви изтеглим на брега. — А после тихичко добави към Джени: — Тя не понася мъже.

Джени хвана греблото с готовност:

— Мене ако ме питат, тази жена не понася преди всичко себе си.

Издърпаха сравнително лесно Бианка от тинята. Когато най-после застана на брега, от гората изникна Роджър — явно бе наблюдавал скрито сцената. В очите му проблясваха присмехулни искрици, докато помагаше на Бианка да се качи в лодката, за да я отведе на отсрещния бряг.

Девета глава

Клей се потеше и пъшкаше около огромния дънер. Точно успя най-сетне да прекара веригата през коренищата, когато забеляза самотния ездач, който препускаше към него. По-малко от час и слънцето ще залезе. Започнал бе работа призори, чувстваше се уморен, цялото тяло го болеше — не беше само от днеска, цяла седмица вече се изтрепваше от работа.

Той закачи здраво веригата към вратата, в която бе запрегнат огромния черен жребец. Копитата на коня се забиваха дълбоко в почвата, разхвърчаха се големи късове земя и чимове. Конят продължаваше да тегли, приклекнал от тежестта. Най-сетне пънът се разкърти и бавно поддаде.

Клей взе брадвата да изсече тънките коренища, които все още крепяха като въжета пъна, след това подвикна на коня да тегли още малко. Въздъхна с облекчение, откачи веригата и натири животното към отсрещния слог.

— Отлична работа! — обади се самотният ездач. — Истинско представление, все едно че си на театър във Филаделфия! Само дето краката на танцьорките там са по-хубави от твоите.

Клейтън вдигна очи ухилен:

— Уесли! Къде се губиш? Не съм те виждал цяла вечност. Какво става с тютюна ви?

Уес Станфорд слезе от седлото и се протегна. Беше по-нисък от Клей, но цялото му тяло излъчваше сила — и от широките плоски гърди, и от мускулестите бедра. Имаше гъста кестенява коса и тъмни очи, вечно засмени. Той само сви рамене:

— Нали го знаеш Травис! Мисли си, че целият свят се върти само около него. И си викам, нека пък да го оставя малко сам, та да видим как ще се оправи с беритбата.

— Да не сте се счепкали пак нещо?

Уесли се ухили:

— Травис е в състояние да започне да обяснява и на дявола как да си подреди пъкъла!

— Но да знаеш, че дяволът като нищо ще го послуша!

Двамата мъже се разсмяха. Дългогодишните съседи вече се бяха сприятелили. Сближиха се, защото и двамата бяха по-малките момчета в семейството. Клейтън винаги бе стоял в сянката на Джеймс, докато Уесли постоянно трябваше да се бори с Травис: не беше лесно да имаш такъв брат.

— Какво се пънеш сам с тия корени? Да не си го закъсал с хората си?

— Нещо много по-лошо — отвърна Клей, извади кърпа и избърса плувналото си в пот лице. — Закъсах го с жените.

— Охо! — засмя се Уес. — Тия проблеми най ги обичам. Хайде, разказвай! Донесъл съм нещо за пиене и имаме цяла нощ време.

Клейтън седна на земята, опрял гръб на едно дърво. Пое от Уес стомната с ръжена ракия и покани приятеля си да седне до него.

— Само като си помисля какво ми дойде до главата, не ми е ясно как издържам.

— Като имам предвид, че през онова сухо лято ти изгоряха три сайванта с тютюн и измряха кажи-речи половината ти говеда, това сега трябва да е къде-къде по-страшно — погледна го изучаващо Уесли.

— Онова нищо не беше. Тогава поне можех да си спя нощем.

— Господи! Я най-напред пийни една яка глътка н казвай къде те стяга чепикът.

Но Уес реши, че не било чак толкова лошо това, дето решил да отвлече Бианка и да я обвърже завинаги е моряшко венчило.

— И какво стана като пристигна?

— Тя изобщо не пристигна. По-право, не пристигна тогава с Джени и пощенския кораб.

— Ама нали каза, че си платил на капитана за бракосъчетанието’?

— Платих му. И той наистина си е свършил работата, но не с Бианка. Похитителите отвлекли друга жена…

Уес зяпна. Трябваше му малко време да се окопити.

— Искаш да кажеш, че отиваш да посрещнеш булката си и откриваш, че са те оженили за някаква, дето изобщо не си й виждал очите?

Клейтън кимна отчаяно и Уесли, все още опулен от изненада, надигна стомната.

— Откъде са я намерили тая вещица?

Клейтън поклати отрицателно глава, отпусна се назад, вперил очи в небето.

— Не, нежничка една. Французойка. С черна коса… И една уста — самото изкушение… Като я погледнеш, да се изпотиш и под ноктите; Само като прекоси стаята…

— Попреувеличаваш май, стига да не е някоя глупачка, искам да кажа.

— Нито едното, нито другото. Образована, интелигентна. Близнаците пощуряха по нея. Няма човек в плантацията, който да не я обожава.

Уесли пийна още една глътка.

— Е, и какво му е тогава на проблема? Така я описваш, че да не повярва човек. Какво й е дефектното?

— Чакай, чакай, не съм свършил още. — Клейтън потърси отново подкрепа в стомната с ракия. — Като разбрах, че са ме оженили за чужда жена, взех че писах на Бианка в Англия и й обясних всичко…

— Бианка е жената, за която фактически искаше да се жениш, така ли? Тя как го прие? Не ми се вярва да се е зарадвала много, че си се оженил за друга.

— Дълго време не се обади никаква, изкарахме доста време с Никол, която фактически ми е съпруга…

— Ама още не ти е жена, нали разбираш какво имам предвид?

— Точно така. Разбрахме се да анулираме брака, но е нужен свидетел, че е била накарана насила да се венчае. А единственият ни свидетел сега е с кораб на път за Англия.