Баща й не даде и дума да се издума да назначи кочияш, а тъй като Бианка за нищо на света не би приела да седи редом с някакво вонящо на обор конярче, нито пък можеше да управлява сама ландото, имаше един-единствен изход, Никол да кара екипажа. Тя явно нямаше страх от коне.

Никол много обичаше да излиза с колата. Понякога, след като бе шила с часове слизаше рано сутринта, преди Бианка да се е събудила, в конюшнята и галеше прекрасния червеникав Валах. Преди революцията да разруши дома им и да съсипе живота на тяхното семейство, тя често яздеше с часове преди закуска. И сега тези утринни часове я караха да позабрави смъртта и пожарищата, които все още бяха пред очите й.

През юни паркът бе приказно красив. Дърветата образуваха зелени сводове над посипаните с чакъл алеи и листата хвърляха пъстро було от светлина по дрехите им. Бианка стискаше като оръжие слънчобрана си от богато плисиран плат и внимаваше непрекъснато да не я хване слънцето и да повреди хубавата й бяла кожа. Тя хвърли кос поглед към Никол и изсумтя презрително: тази глупачка бе хвърлила сламената си шапка на седалката и вятърът развяваше лъскавата й черна коса. Очите й блестяха, а ръцете, които държаха здраво юздите, бяха тънички и изящни. Бианка погледна веднага собствените си ръце. Бяха бели и пухкави, точно каквито трябва да бъдат едни женски ръце.

— Никол! — не се стърпя най-сетне тя. — Не можеш ли да се държиш поне веднъж като дама? Или поне да помислиш, че аз съм дама? Не стига че хората трябва да ме виждат с една полуразголена жена, ами ме принуждаваш и да се мятам из ландото…

Никол придърпа тънкия памучен шал върху голите си ръце, но не си сложи шапката. Послушно цъкна с език и конят позабави ход.

«Ох, само още малко търпение и Бианка вече няма да ме командва!»

Изведнъж покоят на слънчевия следобед бе нарушен от появата на четирима конници. Конете бяха едри, с дебели крака, по-подходящи да теглят кола, отколкото да бъдат яздени. Обикновено двете никога не срещаха хора в парка, най-малко пък мъже, които явно не бяха джентълмени. Дрехите им бяха окъсани и мръсни, единият от мъжете носеше памучна риза с дълга ръкави на широки червени и бели ивици.

Миналата година Никол бе живяла в непрекъснат страх. Когато пияната тълпа нападна замъка на родителите й, тя и дядо й успяха да се скрият и един сандък за дрехи и сетне избягаха под защитата на гъстите вълма черен дим от пожара. И сега тя реагира незабавно. Просто почувства, че тези мъже представляват заплаха. Тя плесна с камшик Валах и той подскочи напред. Бианка се търколи върху тапицираната с конски косъм облегалка и изписка, а след това се нахвърли върху Никол:

— Какво правиш? Не можеш да се отнасяш с мене така!

Никол изобщо не й обърна внимание, само хвърли поглед през рамо назад към четиримата мъже, които точно бяха стигнали до мястото, където само преди малко се намираше тяхното ландо. Бяха в средата на парка, далеч от всякакви жилищни сгради, никой не би могъл да ги чуе, ако викат за помощ…

Бианка, която се бе вкопчила с две ръце в дръжката на слънчобрана си, едва успя да се извърне назад, за да разбере какво толкова е видяла Никол. Но четиримата ездачи изобщо не я стреснаха. Първата й мисъл бе как е възможно такава паплач да се осмели да навлезе в парка на един джентълмен. Един от мъжете размаха ръка, даде знак на другарите си да го последват и се спусна след екипажа. Мъжете стояха някак отпуснато на конете, прегърбени и изкривени и се тръскаха, като че бяха чували с картофи.

Чак сега, като видя лицето на Никол, Бианка се изплаши. Разбра, че мъжете ги преследват.

— Направи нещо! Не можеш ли да караш по-бързо?! — извика тя, стиснала с две ръце облегалката. Но ландото съвсем не бе подходящо за по-голяма скорост.

Мъжете, които не можеха да ускорят много хода на тежките си коне, разбраха, че момичетата ще им избягат. Този с раираната риза измъкна пистолет от широкия си пояс и стреля над главите им — точно покрай дясното ухо на Валах. Жребецът се вдигна вертикално на задните си крака, колата се удари в него и спря толкова рязко, че Никол почти легна назад, за да задържи юздите. Бианка изписка и пропълзя в ъгъла на седалката, скрила очи с ръце, докато Никол се изправи, широко разкрачена, сграбчила юздите, в напразен опит да балансира.

— Кротко, Валах! — каза тя със спокоен глас на коня, който въртеше очи и целият трепереше. Тя завърза юздите на предната преграда на капрата, скочи и отиде до коня. Прегърна с две ръце шията му и опря страна до ноздрите му, шепнейки тихичко нещо на френски.

— Я гледай, боцмане! Тая не я е страх от проклетия жребец! Никол погледна към четиримата мъже, които наобиколиха ландото.

— Няма що, признава ви се, малка госпожичке! Разбирате явно от коне! — каза дрезгаво един от мъжете. — Не съм виждал такова нещо!

— Като я гледаш каква е тъничка! Тъкмо за нас…

— Не бързай много-много! — сопна се мъжът с раираната риза, явно той им беше главатарят. — Откъде да знаем тя ли е? Дай да видим другата! — Той кимна към Бианка, която все още седеше свита в ъгъла на ландото и се чудеше как да се мушне между възглавниците. Лицето й бе побеляло от ужас.

Никол стоеше спокойно всред мъжете, хванала с две ръце муцуната на коня. За нея това бе просто продължение на ужасите, преживени във Франция. Но знаеше отлично, че трябва да запази присъствие на духа, ако иска да избегне дадена опасност.

— Тая е! — каза един от мъжете и посочи към Никол. — Аз една дама мога да я позная само като я зърна.

— Коя от вас двете е Бианка Мейлисън? — попита мъжът с раираната риза. Имаше мощна долна челюст, покрита с небръсната от дни четина.

«Значи отвличане» — помисли си Никол. Сега те трябва да доказват на тези хора, че бащата на Бианка съвсем не е толкова богат, че да може да плати откуп.

— Тя! — каза Бианка, изправи се на седалката и посочи с пълничката си ръка към Никол. — Тя е проклетата господарка. Аз само работя при нея.

— Аз какво ви казах? — обади се един от четиримата. — Тая не говори като дама. Знаех си аз коя е госпожичката.

Никол стоеше смаяна, изпънала гръб, с вирната брадичка, без да може да свали очи от Бианка, в чийто поглед проблесна триумф. Сега не беше време нито да каже, нито да направи нещо. Тези мъже така и така ще я отвлекат. Разберат ли обаче, че тя е само бедна френска имигрантка, ще й върнат свободата, за нея не биха могли да се надяват на никакъв откуп.

— Ето я значи малката госпожица — намеси се друг. — Сега тръгваш с нас. И дано имаш достатъчно мозък, че да не ни създаваш ядове.

Никол само поклати глава.

Мъжът й протегна ръка, тя я хвана, пъхна крак в стремето и се метна на седлото пред него, като спусна крака странично на коня.

— Не изглежда зле, а? — ухили се мъжът, пред когото седна. — Не е чудно, че се е затъжил чак толкова за нея. Една дама ще я познаеш по това как се движи. — Той се засмя самодоволно, преметнал косматата ръка през талията й, докато с другата освободи, с не много ловки движения, коня от ландото.

Бианка остана да седи няколко минути неподвижно в колата, вперила ужасени очи след мъжете. Беше доволна, разбира се, че така бързо се отърва от тях. Но, от друга страна, пък бе бясна, как тези простаци не разбраха, че тя е господарката…

Когато в парка отново настъпи покой, тя започна да се озърта. Сам самичка в тази разпрегната кола! Нито може да впрегне, нито можеше да кара. Как ще се прибере вкъщи?! Отговорът бе само един: трябваше да върви пеша.

Острият чакъл се врязваше в краката й през тъничките подметки, тя вървеше, подскачаше от болка и проклинаше Никол. Когато се добра най-сетне до къщата бе толкова ядосана, че направо забрави за отвличането. Чак по-късно, докато поглъщаха доволно разкошната вечеря, тя разказа на баща си за нападението.

Джейкъб Мейлисън, който винаги след ядене ставаше сънлив, реши, че онези сигурно ще пуснат момичето, но той все пак още утре трябва да поговори с властите.

Бианка се отправи към спалнята си, държейки се с две ръце за перилата, явно притеснена от мисълта къде да търси сега пак нова прислужничка. Такава неблагодарница, тази Никол…

Целият долен етаж на странноприемницата представляваше едно-единствено дълго помещение с каменни зидове, винаги хладно и полутъмно. Няколко дълги маси от дебели дъски изпълваха помещението. Четиримата похитители бяха насядали на дървената пейка край една от масите. Пред тях бяха сложени паници от дебела печена глина, пълни с парчета говеждо, и големи глинени чаши със студена бира. Мъжете седяха на пейките като на тръни. Цял ден клатушкане па гърба на конете бе за тях ново и твърде неприятно преживяване и сега си плащаха с разранени задници.

— Не й вярвам, мене ако питате — заяви единият от мъжете. — Дяволски кротка е! Нищо че гледа като божа кравичка с тия големи очи, казвам ви, крои нещо. Крои нещо, и то такова, че ще берем ядове!

Тримата му другари го гледаха с намръщени чела, в напразно усилие да измислят нещо.

— А го знаете какъв е — продължи другарят им. — Не искам да рискувам, да вземе да ни избяга. Ще му я доставим в Америка, както е наредил, само да не вземем да направим някоя грешка…

Мъжът с раираната риза отпи голяма глътка бира и избърса уста е опакото на ръката си:

— Джо има право. Видиш ли жена, дето знае да се оправя с конете, да знаеш, че като нищо ще направи опит да ти избяга. Кой е доброволец да я пази нощеска?

Другарите му нещо се разпъшкаха — нали всичко ги боли, мускулна треска… Най-добре щеше да е да я вържат, но точно за това бяха получили най-строги указания — косъм да не падне от главата й.

— Джо, нали помниш, когато докторът ти заши дупката в ребрата? Джо кимна, недоумяващ.

— Нали помниш онова бялото, дето ти даде, за да спиш? Не може ли да се намери малко от тази дяволия?

Джо изгледа останалите посетители в кръчмата. Имаше ги всякакви — от скитници до заможни търговци, та дори и един изискано облечен джентълмен, седнал по-настрани в ъгъла. При такава пъстра смесица човек всичко може да намери.

— Мисля, че ще стане — каза той.

Никол седеше тихо на крайчеца на леглото в мръсната малка стая на горния етаж. Вече постоя на прозореца и откри водосточната тръба по стената, видя и покрива на някаква пристройка под прозореца. По-късно, като се стъмни и всичко навън утихне, ще направи опит да се измъкне…

Дали не беше време да разкрие вече на тези мъже коя е всъщност? Не, щеше да е прибързано, не се бяха отдалечили на повече от няколко часа път от къщата на Бианка… Как ли се е прибрала Бианка? Колко ли часа са й били нужни, за да стигне пеша чак до вкъщи? А ще трябва и малко време, докато господин Мейлисън се обади на управителя на графството, за да започнат да я търсят… Да, тази нощ ще се опита да избяга и ако не успее, утре ще им обясни, че са сгрешили. Тогава вече те няма какво да правят и ще я пуснат. Дано само не побеснеят от яд…

Вратата се отвори и тя вдигна очи към мъжищата, които изпълниха цялата стаичка.

— Носим ти нещо за пиене. Шоколад от Южна Америка. Един от нашите беше там, той го донесе.

«Моряци!» — помисли си тя, докато поемаше канчето. Как не се сети веднага! Затова изглеждаха толкова тромави на конете, а и дрехите им миришеха някак особено…

Пийна малко от шоколада и почувства, че се отпуска. Топлината на гъстата напитка се разля по цялото й тяло и тя чак сега почувства колко е уморена. Продължаваше да мисли за своя план за бягство, но мислите й се изплъзваха и чезнеха. Тя погледна мъжете, приведени над нея — взираха се някак уплашено в лицето й, като някакви огромни брадати бавачки. Никол се усмихна и се отпусна в люлката на съня.

През следващите двадесет и четири часа тя остана в безсъзнание. По-късно можеше да си спомни само, че я носеха някъде като бебе. Някой се суетеше около нея, тя му се усмихваше и казваше, че е добре… Но думите така и не излизаха от устата й. Непрекъснато сънуваше. Ту беше в замъка на родителите си, ту се люлееше на плетената люлка под върбата в градината, ту пък беше отново с дядо си в къщата на Мюлерови… Ей така си лежеше и сега, сънливо отпусната на въжената люлка в края на този зноен щастлив ден…

Когато най-сетне отвори очи, уж все още беше на люлката, но вместо надвисналите клони на върбата видя редица тежки греди над главата си. «Някой е построил навес над люлката, за какво ли…»

— О, събудихте се! Казах им, че са прекалили с опиума!.. Цяло чудо е, че изобщо се събудихте. Иди та вярвай на мъжете! Винаги всичко объркват. Ето сега, донесла съм ви кафе. Чудесно кафе, точно за нас!

Никол обърна глава и видя жената, която подпъхна широката си длан под гърба й и я вдигна, като че Никол беше някаква кукла. Не беше в никаква градина, а в една гола малка стая. Сигурно от дрогата все още имаше чувството, че се люлее. Ето защо бе сънувала, че е на въжената люлка…