— Как можете?! Вие сте французойка, аз съм французин. И двамата сме от семейството Куртален. Ние трябва да се погрижим това велико семейство да не изчезне от лицето на земята.

Никол отмести нервно рамото си и го изглежда гневно:

— Какво искате да ми кажете? Забравяте ли майка ми? Вие сте неин съпруг и въпреки това се осмелявате да ми правите предложения, като че съм слугиня!

— Как мога да забравя Адел, след като виковете й едва не са ме подлудили и мене?! Допускате ли, че има и един единствен момент, в който да не съзнавам, че съм обвързан с нея? Но какво може да ми даде тя? Може ли да ми роди деца? Аз съм мъж, здрав мъж и би трябвало да имам деца. — Жерар я хвана и я дръпна към себе си. — Вие сте единствената, което може да го стори. В тази варварска страна вие сте единствената, която е достойна да бъде майка на децата ми! Вие сте една Куртален! В жилите на нашите деца ще тече кралска кръв.

Нужна й беше цяла секунда, докато проумее какво и казва. Никол усети как стомахът й се сви — разбра какво иска той. Не може да намери думи за отговор. Можа само да зашлеви с все сила лицето му.

Жерар я пусна моментално и се хвана за бузата.

— Ще ми платите за това! — прошепна той. — Ще съжалявате, че сте се отнесла с мен като е някой от тези мръсни американци. Ще ви покажа кой съм аз!

Никол се обърна и се върна в градината. Ето че Джени бе преценила правилно този човек. Никол се зарече да избягва този дребен французин колкото е възможно повече.

След две седмици Уес донесе новината, че Клей се е оженил за Бианка. Никол се опита да не покаже колко я потресе тази новина.

— Опитах се да го разубедя — докладва Уес. — Но го знаеш колко е упорит. Никога не е преставал да те обича. Когато научи, че бракът ви е разтрогнат, четири дена бе непрекъснато пиян. Един от хората му го е намерил мъртво пиян до езерото при южните пасбища.

— Надявам се, че поне на сватбата си е бил трезвен — каза Никол хладно.

— Каза, че го правел заради детето. Да върви по дяволите дано! Не мога да проумея как е легнал с тази крава!

Никол понечи да му обърне гръб, но той я хвана за лакътя.

— Съжалявам, че ти го казах. Не исках да те нараня.

— Как би могъл да ме нараниш? Мистър Армстронг не означава нищо за мене.

Уес дълго гледа мълчаливо след нея. Идеше му да удуши Клей заради онова, което бе причинил на тази хубава млада жена.

Ейръндел хол бе потънал в мръсотия. Не бе чистено от месеци. Бианка си седеше доволна в трапезарията и си хапваше от яйчния крем и пресните бисквити. Огромният й корем бе опрян чак на масата — като че ли щеше да роди всеки момент.

Клей влезе в къщата и остана за малко на вратата на трапезарията. Дрехите му бяха мръсни, ризата — изпокъсана. Под очите му тъмнееха кръгове, а косата му беше толкова мокра от пот, че се бе слепила на главата му.

— Каква приятна гледка ме посреща в този дом — каза той високо — Жена ми. Бъдещата майка на моето дете.

Бианка не го удостои с поглед, а продължи най-спокойно да си гребе с лъжичката от чудесния крем.

— Ядеш за двама, скъпа, така ли?

Когато не получи отговор, той се качи в стаята си. Навсякъде бяха разхвърляни мръсни дрехи. Той дръпна едно от чекмеджетата и видя че е празно. Нямаше прани и изкърпени ризи, приготвени там за него.

Той изруга и бутна чекмеджето обратно. Бързо напусна къщата и отиде към реката. Малко се застояваше между четирите стени. През целия ден беше на полето, вечер седеше сам в библиотеката и пиеше, наливаше се, за да може да заспи. Но и това рядко помагаше.

Той се съблече на брега и влезе във водата. След това се просна на тревата и заспа.

Бе нощ, когато се събуди. За миг не осъзна къде се намира. Запъти се към къщи замаян, полузаспал.

Чу стенанията щом пристъпи прага. Изтрезня моментално. Бианка лелееше свита на две в подножието на стълбата, притиснала е ръце корема си.

Клей коленичи до нея.

— Какво има? Подхлъзна ли се?

Тя го погледна с невиждащи от сълзи очи.

— Помогни ми! — изохка тя. — Бебето…

Клей не я пипна дори, хукна веднага за акушерката на плантацията. Само след няколко минути се върна, съпровождан от жената. Бианка лежеше в същото положение, в което я бе оставил. Клей бързо запали фенера, докато жената се суетеше около Бианка.

Тя опипа сръчно Бианка, която дори не се помръдна под натиска на ръцете й, и когато вдигна ръце, целите бяха в кръв.

— Можете ли да я качите горе?

Клей остави фенера и вдигна Бианка от пода. Жилите му се изпънаха под тежкия товар. Внесе я в стаята й и я сложи да легне на леглото.

— Доведете ми Маги — каза акушерката. — За тази жена ще ми трябва помощ.

Клей влезе в библиотеката и си наля нещо за пиене. Горе Маги и акушерката се занимавах трескаво с Бианка. Маги отвори тихичко вратата.

— Тя загуби детето — каза тя предпазливо.

Клей я изгледа изненадано:

— Тя загуби детето, така ли?

— Клей — каза Маги. Не й харесваше израза в очите му. — Иска ми се да престанеш да пиеш!

Той си наля нова чаша с бърбън.

— Защо не почнеш да ме утешаваш? Защо не ми кажеш, че ще има други деца?

— Няма да има — обади се акушерката от прага. — Тежка жена е, а и падането е било лошо. Наранила се е тежко. Не зная дали самата тя ще оживее при тези разкъсвания.

Клей гаврътна чашата и си наля още една.

— Ще живее тя. В това не се съмнявам. Хора като Бианка не умират лесно.

— Клейтън! — подвикна Маги предупредително. — Виждам, че го понасяш твърде тежко. — Тя отиде до него и сложи ръка върху неговата. — Моля те, престани да пиеш! Утре ще си неспособен за работа, ако не престанеш да пиеш!

— За работа? — каза той и се усмихна. — Защо трябва да работя? За какво? За моята любима жена? За сина, който тя току що загуби? — Той отпи още една глътка и се разсмя. Беше ужасно да го гледа човек.

Двете жени бавно се измъкнаха от библиотеката. Когато слънцето изгря, Клей все още пиеше, все очакваше алкохолът да го дари милостиво със забрава.

Из нивите хората започнаха работа. Невероятно бе, че Клей не идва да следи работата им… Към обяд те започнаха да се помайват. Приятно беше така, шефът да не ти наднича непрекъснато в ръцете.

Когато и на четвъртия ден Клей не се появи на полето, някои мъже дори не си направиха труд да излязат на работа.

Деветнадесета глава

Беше август 1796 — една година по-късно.

Никол бе застанала на хълма и оглеждаше своята земя. Сви ръце назад и започна да разтрива бавно уморения си гръб. Болката не беше толкова остра сега, когато виждаше пред себе си онова, което я бе предизвикало. Жаркото августовско слънце палеше израсналите нависоко тютюневи стръкове. Кутийките на памука скоро щяха да се разпукнат. Златните жита се люлееха от лекия бриз, почти готови за жетва. До ушите й достигаше от време-навреме дори тракането на воденичните камъни — виждаше сякаш пред очите си тънката неспирна струйка на брашното.

Вече повече от година, откакто не е съпруга на Клейтън Армстронг. Тя си имаше свое летоброене — започваше от онзи час в кабинета на съдията. От онзи съдбовен ден тя не знаеше нищо друго, освен работа. Ставаше в тъмни зори, преди слънцето, подготвяше мелницата, осигуряваше семена за посев и разсад, тичаше на полето. Когато изнесе на пазара първата си реколта, мъжете развеселени подхвърляха, че ще купуват произведенията й на по-ниска цена. Но Никол не се остави. Тя се пазареше и преговаряше, бореше се за всеки цент. И когато си тръгна от пазара, тя вече се смееше, докато опитните мъже само клатеха глави, смаяни и малко досадени.

Уесли вървеше до нея и само се смееше.

През тази година бе разширила земята си. Вложи всичко, което бе припечелила от предишната реколта само за закупуване на земя Сега вече притежаваше сто двадесет и пет могена отсам реката, в подножието на хълма. Беше благодатна земя, напоявана. В началото дъждовете бяха отнесли на няколко пъти почвения слой, но през зимните месеци тя и Айзък успяха да направят каменни тераси. А и изкорениха нова земя. Не беше лесно в студовете, но успяха да се справят. И през първите пролетни дни разсадиха тютюна и навреме засяха нивята. Сега Никол си имаше зеленчукова градина до къщата, млечна крава и цяло ято кокошки в задния двор.

По къщата още нищо не бе пипнала. Всеки цент отиваше за облагородяване на земята. Адел и Жерар си живееха в единия край на горната стая, Джени и Никол — в другия. Горкичките близнаци още спяха на сламеници в долния етаж. Живееха в теснотия, но всеки се бе примирил.

Джени и Жерар рядко разговаряха помежду си, всеки се правеше, че другият като че ли не съществува. Никол бе накарала майка й да повярва, че това са нейни внуци и Адел наистина се зае с обучението на близнаците. Дни наред тя биваше отлична учителка. Разнообразяваше уроците с разкази от живота си в двореца, разказваше на близнаците за собственото си детство, за странните прищевки на кралицата и краля… Близнаците наистина се забавляваха. Един ден тя им разказа как кралицата искала всеки ден да й донасят дрехите в кошница, подплатена отвътре със зелена тафта. Тафтата се използвала само веднъж, давали я след това на прислугата. И близнаците още на следващия ден пристигнаха с дрехи от зелени листа, като се правеха, че са слугите с тафтата на кралицата.

Но понякога дори дребни неща изваждаха Адел от равновесие, толкова крехко беше душевното й спокойствие. Един ден Манди се появи с червена панделка около врата и Адел се разпищя сърцераздирателно, спомнила си беше гилотинирането на своите приятели. Близнаците бяха престанали да се боят от виковете на Адел. В такива случаи те само тичаха при Никол, за да се качи и се погрижи за майка си.

Адел се успокояваше след някой и друг ден, отново потъваше в своя измислен свят. Ала изобщо не осъзнаваше действителността — че се намира в Америка, че Франция е някъде далече. Разпознаваше само Никол и близнаците, търпеше Джени, но поглеждаше Жерар така, като че изобщо не съществува. Внимаваха да не вижда непозната лица, това я хвърляше в смъртен ужас.

Жерар изглежда се бе примирил с факта, че жена му изобщо не си спомняше кой е. Присъствието на Никол пренасяше Адел в друг свят, сякаш месеците, прекарани в затвора и в къщата на Жераровите родители изобщо не съществуваха. Говореше на Никол за своя съпруг и за баща си като за живи хора, които ще се приберат у дома всеки момент.

Жерар странеше от останалите обитатели на къщата. Правеше се на неразбран и недосегаем. Откакто Никол му бе ударила плесницата, той не бе същият човек. Излизаше и скиташе по цял ден, връщаше се посреднощ, никому не обясняваше къде ходи. Ако останеше вкъщи, седеше край огъня и гледаше Никол, взираше се в нея, докато тя не заизпуска бримките на плетивото си или не се убоде до кръв иглата за бродерия. Не повтори повече предложението си, но тя вече си мислеше дали не е по-добре да го направи. Като седеше и я гледаше втренчено беше по-лошо. Ако й предложеше нещо, би могла поне да му поиска обяснение… Глупаво беше, разбира се, да се притеснява от този човек. Той не беше агресивен. Само си седеше и наблюдаваше.

Но каквото и да мислеха за Жерар, за мелницата той се оказа много полезен. То не бяха любезности, то не бе целуване на ръце! Неговите изискани маниери, ведно с невъзможния му френски акцент, се оказаха не по-малко привлекателни за клиентелата от ниските цени на Никол. Все повече млади дами съпровождаха бащите си, каращи зърно на мелницата.

Жерар се отнасяше към тях като френски аристократки — и към младите, и към старите, еднакво мил с всички, и дебели и тънки, и грозни и красиви. Дамите правеха реверанс и се кискаха, когато той им предлагаше ръката си, за да ги въведе в мелницата. Ала никога не се усамотяваше с тях, и бащите им не ги губеха от погледа си.

Един единствен път Никол можа да надзърне в духовния свят на Жерар. Младата жена, чиято ръка Жерар целуна най-вежливо, поруменя и го загледа очарована, докато той говореше нещо по френски, все още наведен над ръката й. В този миг вятърът се обърна и Никол неволно чу онова, което той казваше. Въпреки че се усмихваше галантно, Жерар ругаеше младата жена и я наричаше на френски мръсна свиня… Никол потръпна и бързо се отдалечи. Беше отвратително да слуша това!

Изпъна гръб, загледана отвъд реката. Откакто Клей и призна, че Бианка е бременна, не го бе виждала повече. Мислеше, че е минала цяла вечност, а споменът бе толкова жив, сякаш се бяха разделили току-що. Нямаше нощ, в която да не мисли за Клей, да не копнее за него. Тялото й първо я предаде — толкова й се искаше да се срещнат отново на поляната. Забравяше и гордост, и всичките големи думи, които му бе казала, искаше само него, неговата сила и топлина до кожата си…